Иначе мястото не означава нищо – това исках да кажа с поста си. Мястото се осмисля от теб, приятелите ти и споделените моменти…

Почти на 95% съм съгласна с това. Останалите 5 по-нерационални процента обаче ми припомнят, че и местата имат своя атмосфера, магия и индивидуалност (както всяко човешко същество), че са по-одушевени, отколкото си ги представяме, че има неща, които още не разбираме или за които обикновено нямаме сетива… Тезата май е доста древна, последно по мои данни я популяризира една чешка постмодерна авторка /Даниела Ходрова, четрилогията „Изтерзаният град“/.

Интересното е, че преоткривах това за себе си именно в града, вдъхновил Ходрова за тия и писания – Прага, а периодът ми беше ключов, но иначе бая беден на външни „случки“ – период на самота, лутане, безпътица. Общувах си повече с празните нощни и сутрешни трамваи, със самотните улички и градинки, отколкото с пражани. Даже се сприятелявах с птиците, които ни крадяха храната, провесена в найлоново пликче от прозореца на студентската стая поради липсата на хладилник :-)

Аз ли се вживях в Прага, тя ли в мен – не знам, но раздялата беше тежка :-) Помня как подсмърчах, че си отивам от нея, гушнала една цъфнала череша в градинката на едно манастирче под общежитието ми :-)) Подсмърчах, че ако си тръгна, и пак да се върна, магичното усещане ще си е отишло, че аз няма да съм същата и тя няма да е вече същата, ще съм само турист и лутайки се пак по празните улички по здрач, няма да нося същата безпътица и същата свобода в сърцето си. /Миналогодишният гайд-маратон из града с приятели от немско пет години по-късно потвърди това напълно.:-)/ Подсмърчах задето животът е така устроен, че влюбвайки се в нови места и хора трябва да изоставя други /не съм открила още формулата да се мултиплицирам на няколко места едноверменно:-))/ и че носталгията по едно или друго ще ме придружава винаги…

Идеята ми с лиричните отклониения беше, че и местата имат някакво и то не малко значение. Някои места имат своя магия, други като София смучат от теб енергия (това усещане сигурно е доста индивидуално – с родния ми град ме свързва особена любово-омраза). Интересно е например как с името автоматично придаваме род и характер на градовете ни – София е определено женствено непостоянна, а Пирин не мога да си го представя в друг освен мъжки род :-)

Без да изпадам в детерминизъм, подозирам, че местата ни определят и белязват не по-малко, отколкото ние тях. Определно има някакво значение, че съм расла в квартални войни между момичета и момчета, които се водеха именно в изкопите на люлинското метро. И определено има някакво значение, че ти си се родил именно пловдивчанин, а не някой софийски келеш :-) И някаква част от това значение не тупти с пулса на собствената ти биография, а има собствена необяснима логика.
Хайде достатъчно. Повече като осъзная повече вещерското у себе си :-))

Поздрави,
Стас

Иначе мястото не означава нищо – това исках да кажа с поста си. Мястото се осмисля от теб, приятелите ти и споделените моменти…