Hable con ella

Hable con ella

Срещата е точно като по Алмодовар…

Тя е една от жените, чиято поява в живота ми преди време няма как да забравя. След сблъсъка с нея си различен, напълно друг, може би повече пораснал, а може би повече обречен… на тях – жените, които предизвикват катарзисните сблъсъци. Вероятно съм щастлив човек, познавайки няколко такива и съпреживявайки с тях поредния… сблъсък… А може би не съм, доколкото пулсирането от сблъсък до сблъсък понякога е било пустинно тихо и празно (или дори напразно)… очакване. Един от въпросите, чийто отговори ще търся до края на дните си… убеден съм…

Стои срещу мен в кафето, почти толкова красива, колкото преди. Много по-тъжна отколкото преди. Кожата и е някак повяхнала – дали заради бременноста, цигарите или… времето. А аз съм безразличен… сякаш сблъсъкът не се е случвал, или аз не съм бил част от него, сякаш тя е била друга… аз съм бил друг… Тя говори, а аз я слушам внимателно – не поглъщам всичко което ми казва, но се старая да кимам от време на време. Дори вмъквам по някоя реплика съвсем на място, така щото разговорът дори изглежда естествен. Всъщност използвам времето за мислене. Опитвам да намеря в нея онова, с което ме промени – опитвам да си припомня болката, когато си тръгна. Думите, които си казахме тогава. Първите дни заедно. И откривам колко малко си спомням. Сякаш наистина не съм бил аз, а някой ми е разказвал колко красива е тя, описвал ми е голотата и, докосванията и… Защото сякаш нищо не си спомням… Всъщност спомням си всичко, но то е някак в background… Дори все още трябва да пазя някъде веществени доказателства… сред негативите си – тя беше първият ми модел в моите първи опити да снимам голо тяло. Но това сякаш са спомени на някакво мое минало Аз, което днес ми изглежда чуждо.

Навярно това е общото между всички хора, които оставят дълбоки следи в живота ни – все някога – рано или късно ги губим.

Тя говори, гледа ме с красивите си очи, усмихва се тъжно, стои на другия край на масата, но макар да се виждахме от време на време през годините относително редовно и да знаехме прекрасно какво се случва с другия, отзвукът от онзи сблъсък е почти избелял, сякаш в синхрон с повяхването на нейната кожа или все по-забележимото оредяване на косата ми…

Не е щастлива, не търси и не очаква, загубила е способността си да предизвиква катарзисни сблъсъци. Носи се по течението с втората си бременност от мъж, който никога не е обичала – единственият, който е устоял на огъня и, който е успял да овладее сблъсъка, да я укроти и… обезцвети. Откривам всъщност, че не ме интересува не защото е минало много време, дори не защото и двамата в момента сме ангажирани, нито защото е малко по-малко красива и привлекателна, а защото… е безцветна.

Почти съм сигурен, че е избрала да поговори с мен, защото няма да я чуя, а ще се взирам. Ще търся предишното и Аз, което прави и тя. Знае, че няма да го намерим и двамата, но за малко няма да бъде сама в търсенето на призраци. Поне докато преглътнем кафетата си.

Recognisable Internet expert, IT solutions architect, technology evangelist and entrepreneur. Photographer and blogger from Bulgaria. Heavy open source software, creative commons and free culture supporter and believer. Big fan of WordPress, Barcelona, Google and jazz music. Loves Chrome, Mac, Arduino, Android, Linux, JavaScript and simple, clean UIs.

33 Comments

  1. Ани 7 years ago

    С такава любов и носталгия носим призраците навсякъде със себе си… Преди време от една позната научих изречението: “Направен съм от всичко, което съм изгубил”.

    Йовко, не е важно колко добре аз те разбирам в този пост. Важното е, че си човек, който може да забележи всичко това и да го изрази. Много харесвам това в теб.

    Поздрави,

    и заповядай на червено вино при нас с Мишел :-)

  2. Даниела 7 years ago

    Много красиво! Без да познавам никой от Вас двамата, разказът ти ме развълнува. За съжаление съм в работна среда и трябва да се маскирам. Радвам се, че можете да изразите толкова хубаво неща, които много от нас също чувстват.

  3. Michel 7 years ago

    И мен ме развълнува историята ти… Присъединявам се към поканата на Ани: Заповядай на червено вино при нас на гости! :-) Ние, вярно, мислехме и ние да ти отидем на гости, ама това не пречи и ти да наминеш – за нас ще е чест и удоволствие! ;-)

    PS Ако знаеш, какъв рафт си имаме – целият е запълнен с лежащи настрани и доволно прашасали бутилки червено и бяло вино, българско, испанско и френско… Сигурен съм, че можем да намерим приложение на една-две бутилчици в тез студени дни;-)

  4. Author
    yovko 7 years ago

    О, и аз си имам… не е цял рафт в момента, но има екземпляри френско, че дори и калифорнийско… Скоро ще поканя и аз… Още имам един фундаментален проблем в новата къща – не съм си купил столове ;-)

  5. Michel 7 years ago

    @yovko:
    Е, и ние нямаме цял рафт, по-скоро една лавица, изцяло посветена на виното :) А за столовете не се притеснявай – много обичам да седя на пода :)))

  6. Тони 7 years ago

    хайде на госто у Йовко, всеки да си носи стол ;)), обаче след това стола остава за теб ;)

  7. Diado Iotzo 7 years ago

    Нещо такова?

    Day after day, love turns grey
    Like the skin of a dying man.
    Night after night, we pretend its all right
    But I have grown older and
    You have grown colder and
    Nothing is very much fun any more.
    ……………………
    http://www.pink-floyd-lyrics.com/html/one-of-my-turns-wall-lyrics.html

  8. Таня 7 years ago

    Еееех Йовко, кои и колко са хората дето успяват да запазят цвета си през годините? Както казва моят ментор доц. Караиванова “Бракът е един голям компромис с личността на човека. Ама без него не може.”. Твоята позната е направила този компромис с цвета на личността си, за да има семейство и деца. Както много жени всъщност постъпват…

    Не знам. Написаното ми прозвуча тъжно. Лъха на съжаление, каквото всъщност няма в текста. Такива срещи на мен винаги са ми били трудни. Колкото и тъпо да звучи, ама предпочитам да ги избягвам. Било, каквото било и всеки е направил своят избор …

  9. Ясен 7 years ago

    …Не зная какво да напиша. Този текст ме потресе. Би трябвало да боли, нали? Но не би! Твърде е истинско и безцветно (безцинично) осъзнаването. Бог да ви е на помощ с цялата тази тъга… Напомняте първите есета на младият Камю.

    Искрени поздрави и бъдете здрав!

  10. Anonymous 7 years ago

    Наистина ли този, за когото е омъжена, я е обезцветил? Или може би всеки катарзис е взел по-малко без да остави дори по-дълготраен спомен… Разбира се сивото ежедневие няма как да е толкова ярко, колкото и най-слабия катарзис. Ние, по-сивите хора не вярваме много-много на няколко разтърсващи мига, които променят целия живот и така до следващия път. Не споря, авторът пише добре. Нали не пуши докато е бременна?

  11. Изключително добре написана сцена. Тъжно, но много истинско и поучително. Пеперудата, която те е омагьосвала с цветовете си навремето, сега е безцветна и измачакана. Вече не може да лети заради това, че някой е пипнал лрилата й, отнел им е прашеца. Ти не искал, а може би не си успял да ги докоснеш. Трудно е да хванеш красива пеперуда. Но някой друг го е направил вместо теб. Е, нека си я задържи. Кому са необходими славей, който не може да пее и пепруда, кяото не може да лети?

  12. Малко банално, но все пак – Stars – Your Ex-lover Is Dead.

    God, that was strange to see you again
    Introduced by a friend of a friend
    Smiled and said, ‘Yes, I think we’ve met before’
    In that instant it started to pour,
    Captured a taxi despite all the rain
    We drove in silence across Pont Champlain
    And all of the time you thought I was sad
    I was trying to remember your name…

  13. Сале 7 years ago

    Йовко, Йовко …

    Явно си от тези дето умеят да забравят. Казват, че било дарба. Рядко срещана при Телците. Аз съм от прокълнатите Телци дето не забравят. При среща като твоята и досега ми омекват коленете също както едно време. И то при положение, че деля живота си само с една жена …

    За обезцветявянето дори човек който не те познава може да напише цяла студия върху психологията и дори да я озаглави в стил “Ранни признаци на предстояща криза в средната възраст”. Или точно обратното. Кой знае. Някои хора никога не се уморяват да бъдат само собственото си Аз.

    Ти си фотограф и знаеш много добре, че цветът е много относително понятие и че образът зависи много повече от този който държи камерата отколкото от другия отсреща. И не става по-малко реален от това, но живее в “една отделна реалност” различна от тази на оригинала.

    Може би просто си използвал различни обективи тогава и сега.

    Не случайно казват, че мъжът винаги вижда в жената нещо което тя не е. (И често прави от нея нещо което тя не иска да бъде)

    А и какво е цветът? Вземи портретната черно-бялата фотография например. По-лесна ли е от цветната и по-малко стойностни ли са резултатите?

    Дали губиш всичко като жертваш цветовете или има неща заради които си заслужава?

    Да вземем децата за пример. Доста е страшничко да осъзнаеш, че губиш докъм 90% от себе си и още от първия момент се превръщаш от Личността X в Таткото на ….. Но пък си заслужава меко казано.

  14. Гергана 7 years ago

    Спомените, особено тези горчивите, променящите тебе и всичко наоколо, просто живеят в сърцето ти. Хранят се с кръвта ти, претопявайки се в нея и колкото повече са значели нещо, толкова повече кръв им е нужна, за да се заситят.
    Боли, винаги боли. Но никога не позволявай болката ти да стане “безцветна” – повлича в сивотата.

  15. Pocu 7 years ago

    Много си строг с нея.. Тя е безцветна, защото е нещастна. Нещастна е заради своя избор. Ако беше щастлива, щеше да сияе и да засенчва всички други :-) Мога да продължа и по-нататък – защо ти не си я направил щастлива? Ако това е същото момиче, за което беше писал, че е любовта на живота ти, защо не се бори за нея? Та, нима любовта е само консумация на сладости, но не и подкрепа при слабости? Ситуацията е по-тъжна, отколкото изглежда и отколкото си я пресъздал. Във всеки случай – за теб е по-добре така. За нея – ако изтриеш този пост.

  16. Anna 7 years ago

    Хм:) Винаги, когато стъпим на някоя друга повърхност, миналото ни избледнява, обезцветява се. Старите ни познати често ни изглеждат други, винаги по-безцветни от нас. Когато си бил комета, в нечий живот, не може да избегнеш моментът, в който той те вижда как угасваш на небосклона. Това е – отдалечаваме се, за да се прибилжим към някой друг и да дадем новите си цветове на него. И няма нищо тъжно в това. Това е красотата на нещата:) Как беше това за “Никога не можеш да влезеш два пъти в една и съща река”:) Особено, когато жените се променят като хамелеони…..Горчивото в тона ти е също част от красотата:) Поздрави:)

  17. Author
    yovko 7 years ago

    Леле, откога не е имало такава лавина коментари по нещо съществено в този блог… Простете, че не участвам в диалога под линия! Едно, че ако имах да добавям нещо – щях да го направя горе, друго… че има текст и… между редовете ;-)

  18. Sami 7 years ago

    Just your imagination?

  19. ssk 7 years ago

    Как се радвам че съм още дете!

  20. seasons 7 years ago

    Емоцията от текста впечатли и мен… Мисля, че това е една класическа житейска ситуация. Мисля, че хората, които са имали силно влияние над нас в миналото, трябва да си останат там – вероятно има съществена причина да не са част от реалния ни живот днес… Поне при мен така са се подреждали нещата. Способността да забравяме е много полезна, особено за емоционално сензитивните хора, тъй като ни помага да продължим да живеем без огорчение и да чувстваме… Огорчението според мен е толкова излишно в ситуации като тази – има шок разбира се, има някаква драми и размисъл, но после идва осъзнаването, че всеки прави своите житейски избори и това е локигата на живота – събирани и ни разделя с определени хора… Някой оставя следа в нашия, ние в нечий друг… докато не постигнем зрялост и баланс с някой, който е минал през същото… и е оцелял.
    Пост-а ти определено ме накара да усетя, че не искам да правя обществено приемливи компромиси, както много жени.
    Поздравления за сензитивността ти!

  21. IvanK 7 years ago

    Следя твоя блог наред с още няколко други. Попадал съм на интересни материали, но за първи път се изкушавам да оставя коментар. Може би защото съм преживял описаното. Много добре си уловил отношенията и търсенето на онова “Аз”, към което се връщаме в определени моменти. Чудесен изказ. Поздравления за поста.

  22. Ясен 7 years ago

    @ # 15

    Мила Роси,

    Очевидно не само авторът има стил, перо и дълбочина. Но не сте права.

    Един мъж се “бори” за жената, която обича, ако вижда (вярва, знае), че може да я направи щастлива, може да й даде това което търси. В случая на г-н Йовко (когото не познавам) не е било така. Или тя не му е позволила да бъде така. Или той не е бил способен да бъде “единствения издържал огъня”, който тя няма да обича. Или нейната повърхностност никога не е “фитнала” на дълбочината на г-на Йовко. И т.н.

    Пък и концепцията за любовта, която побеждава всичко и е всичко, от което се нуждаем, е освен ужасно банално клише и невероятна глупост. Трябват още постоянство, сила, вяра, честност, доверие, и еднопосочие и още 150 неща.

    И най-сетне да се бориш за любов е глупаво. Защото е невъзможно да я завоюваш.

    За нея е по-добре да прочете този текст. Може би (дай Боже) ще помисли върху него и ще се погрижи по-добре и най-вече по-честно за децата си, отколкото се е погрижила за себе си.
    Пък и да научи, че никой за никой не се бори, а всеки сам трябва да печели битките си.

    Бъдете здрава!
    Ясен

  23. Мими 7 years ago

    Зависи от самия човек да вижда в цветове. И ако опитва да се търси в изминали моменти, очевидно той е този, който се е изгубил. Моментите и хората идват и си отиват, всеки с времето си. Когато не можеш да придадеш нови краски и да погледнеш с различни очи на следващ момент, значи вече ти не притежаваш тази си способност.

  24. Сале 7 years ago

    Пък и концепцията за любовта, която побеждава всичко и е всичко, от което се нуждаем, е освен ужасно банално клише и невероятна глупост. Трябват още постоянство, сила, вяра, честност, доверие, и еднопосочие и още 150 неща.

    Много добре казано макар и със пълно самоопровергаване. Мисля, че Екзюпери го беше казал “Любовта не е да се гледате един друг в очите. Любовта е да гледате заедно в една посока”. Изкушавам се да жегна Йовко (когото познавам нелошо), че не разбира напълно тези думи на Екзюпери …

  25. Ружа 7 years ago

    Винаги съм изпитвала някаква учудена завист към другите, които могат ясно да кажат за някой друг, че това е човека на живота им и то на възраст, в която живота почва за тях. Аз винаги разбирам, че е бил важен и значим, ама после… може би и с това момиче е така? Може би е предпочела да изпитва тъга по загърбеното щастие, отколкото да превърне взаимното моментно щастие в последваща съвместна тъга. Пълно и вечно щастие няма. Има само щастливи мигове.
    Може би, изпълнена с мечти, с недостатъчен житейски опит е имала нужда да те сравни с някой друг, но ти да не си и дал шанс, и си я отрязъл… Не знам… никога не мога да бъда категорична, когато става дума за емоции, родени на сексуална основа.С трастта може да владее напълно, изцяло, но никога завинаги. Някога си я съзерцавал в страстта си със сетива. В кафенето си преценявал с разум. Никога не можеш да се изкъпеш в една и съща река два пъти… Panta rei :)

  26. Author
    yovko 7 years ago

    Ех, Сале! Дали разбирам, какво значение има… А ти дали разбираш… поста ми… ;-)

  27. Pocu 7 years ago

    Включвам се отново, защото виждам реплика към мене ;-)

    Ясене, “концепцията за любовта” (ух, как звучи само..) е много вярна, стига да вярваш в нея :-) Онова, за което ти говориш, е съвсем вярно. Но то просто не е любов, а подхождане. През различните времена хората са избирали различни критерии за подходящност, които в днешно време осмиваме – социално положение, религия, раса, богатство и пр. И всичката тази подходящност е нищо без любов.

    Аз понеже винаги съм вярвала в силата на любовта, никога не съм се страхувала да я следвам. Е, да, чупила съм си главата и в крайна сметка съм плащала доста висока цена ;-) Проблемът ми е бил, че съм смятала човека до себе си за също толкова уверен в любовта. Но човек или се бори за това, в което вярва, или не се бори. И ако откаже да се бори, редно е да го признае и пред себе си, и пред близкия човек. За да не се чувства виновен другият. Както е в случая за безцветната жена. Тя не е виновна, че вече не е така блестяща за Йовко – тя е, каквато е. И е такава заради своя и неговия избор. Той може да отчете своята отговорност, ако пожелае. Мисля, че точно в този блог попитах преди време “защо позволяваме да ни дадат повече/по-малко, отколкото заслужаваме”. Сега е време да попитам: защо даваме повече/по-малко, отколкото човекът заслужава?

    Ясене, научих всичко това, когато се влюбих в най-неподходящия човек :-)

    ПП: Извинявай, че ти дадох повече, отколкото заслужаваше. Наистина съжалявам :-(

  28. LeeAnn 7 years ago

    Не е безцветна. Не е обезличена. Цветовете й са там. Лицето й е там. Повяхнали, малко, може би, защото няма кой да ги нахрани с любов. Цветовете са скрити, защото не искаш да ги видиш. Скрити, защото искаш да ги забравиш. Може би…
    Човек забравя само това, което иска да забрави.
    Много силно ми въздейства. Благодаря ти :)

  29. Pocu 7 years ago

    Ружа, правилно го каза – всичко тече. Затова някои хора решават на млади години, че това е човекът на живота им и се впускат с него по реката :-)
    Други пък го влачат насам-натам, от река на река, докато любимият/любимата заприлича на парцаливо коте. Трети пък се впускат в реката сами, вземат това, което им хареса. Когато то престане да им харесва, го изоставят. Е, може и да го направят галантно ;-) Вземат друго, сменят го с трето. Може би дори сменят реката. И ако продължат така достатъчно дълго време, накрая стигнат до морето – самотни, сред чуждите отпадъци. Какво значение има тогава, че еди-кой си (някой, който е запазил блясъка си) е бил любовта на живота ти?

  30. Ani D. 7 years ago

    Здравей! Позволявам си да се обърна на ти към теб, пък и към всички тук (моля за извинение, но някак си сте ми познати) просто защото подобно на многото… разпознах себе си, разпознах случвало се вече, да кажем, че разпознах част от живота изобщо… Някак си, си много близко и много далече?! Този твой текст, Йовко, ми го изпрати преди време един приятел. Един от онези емблематични приятели в живота на всеки, за които не можеш много точно да си обясниш каква роля имат в живота ти, но не се питаш… От когото най-много боли, радва, шокира, разсмива… Абе изобщо всичко при тях е по много…:) И си казах първоначално, че може би трябва да разпознавам нещо случвало се – трудно е човек да надскочи собствената си ограниченост във възприятия и мисълта… После, както е видно от датата на коментара ми, май проумях, че понякога някои неща идват при нас просто, за да се спрем, да проумеем, че трябва да излезем от себе си и да се вгледаме в някой друг, някой, който има нужда от погледа ни, усмивката ни и приятелската ръка… и още и аз не знам какво и колко. Така че може би това е закъснялото ми извинение към човека, който ме направи съпричастна към този наистина смислен форум – един от малкото напоследък!
    Казват, че за смислените текстове в мрежата говори донякъде и доколко ще продължи диалога по тях и след тях. За твоите неща Йовко не се безпокоя! Адмирации… и не знам дали е важно за теб, но… съм респектирана!
    Enjoy!

  31. Ружа 7 years ago

    Роси, колкото повече пъти си “чупиш главата”, толкова пъти разбираш, че е яка и носи още :)
    Негативният опит е този, който ни учи на положителност, защото се учим от грешките си… и уж помъдрели ставаме още по-лесни мишени за следващият, който не е в същото ни темпо или височина, но някак си сме се срещнали. Те са именно енергийните или духовни вампири, за които пише Йовко. Не можеш да обхванеш необятното, но това никак не означава, че човек не бива да се стреми до тогава, докато си счупи главата или му поникнат криле. Някои се раждат с криле, но позволяват да им ги пречупят. Не позволявай да ти отскубнат дори едно перо! Бъди себе си и лети! До тогава, докато срещнеш или те застигне някой, който лети на твоята височина и продължите заедно напред и нагоре! Всичко друго е илюзия и няма нищо общо нито с мечтите, нито с реалностите.
    Няма по реалистично нещо от една мечта. Мечта и реалност са тясно свързани помежду си, колкото и абсурдно да изглежда това. Сбъднатите мечти са реалност, нали?
    Надолу е удар в твърдата земя и край на мечтите. Разбила си си главата за поредно или последно. Това са го правили други преди теб и е банално да го повтаряш. Попътен вятър,Роси! И на всички божий птички тук. Йовко, мерси за гостоприемството! Боже, колко е хубаво всичко това, че Ви има…

  32. Salacity 6 years ago

    Is it so hard to believe our hearts
    Are made to be broken by love
    That in constant dying lies
    The beauty of it all
    My darling won’t you feel
    The sweet heaven in
    Our endless cry

    So amazed how bright are the flames
    We are burning in
    Ever smiled at the tragedies
    We hold inside
    My darling won’t you cherish
    The fear of life that keeps
    You and me so alive

    Oh at least you could try
    For this one last time
    It could be alright
    For this one last time

  33. vitaminko 4 years ago

    Habla con mio

    Накараме да се замисля защо когато се срещам със стари познати или приятели голяма част от разговора се върти около спомени? Търсене на отминали моменти. Може би защото така по-малко ще си личи отчуждението. Може би защото паметта съхранява по-добре приятните моменти и по този начин разговорът е поносимо интересен.
    Интересно, че въпреки обмяната на информация за това какво се случва с другия след раздялата, спомените са избледнели, останал е само споменът за нещо разстърсващо. Детайлите, дори съдържанието на преживяното са изгубени. Само спомен, че е имало филм, който е бил интересен, но с какво и защо … Все пак и това не е малко.
    Дали е било истинско? Защо не?! В усилието си да запази някакъв спомен, човек е склонен да идеализира до пълно претопяване на истинския образ, в усилието си да превъзмогне болката, да заличава.
    Идват следващите филми с поредните разтърсващи преживявания, които ни променят и отдалечават от нас самите, такива каквито сме били в предишните филми. Ние се променяме и отдалечаваме от предишните си образи запазвайки навярно само способността си да бъдем удивлявани и да удивляваме.
    Способни ли са още събеседниците в кафенето да се удивляват един на друг? Това едва ли е необходимо. Това отдавна са го преживели. Освен удивление и вдъхновение има и споделяне на съвсем прозаични неща. Готови ли са на подобна стъпка в отношенията си, въпреки наличието на постоянни партньори. Въпрос на избор и реална нужда. И на баланс. Защото интимността изисква само един, единствен човек с когото да споделяш и да не ти пука дали си цветен или безцветен.

Leave a Reply