Накараме да се замисля защо когато се срещам със стари познати или приятели голяма част от разговора се върти около спомени? Търсене на отминали моменти. Може би защото така по-малко ще си личи отчуждението. Може би защото паметта съхранява по-добре приятните моменти и по този начин разговорът е поносимо интересен.
Интересно, че въпреки обмяната на информация за това какво се случва с другия след раздялата, спомените са избледнели, останал е само споменът за нещо разстърсващо. Детайлите, дори съдържанието на преживяното са изгубени. Само спомен, че е имало филм, който е бил интересен, но с какво и защо … Все пак и това не е малко.
Дали е било истинско? Защо не?! В усилието си да запази някакъв спомен, човек е склонен да идеализира до пълно претопяване на истинския образ, в усилието си да превъзмогне болката, да заличава.
Идват следващите филми с поредните разтърсващи преживявания, които ни променят и отдалечават от нас самите, такива каквито сме били в предишните филми. Ние се променяме и отдалечаваме от предишните си образи запазвайки навярно само способността си да бъдем удивлявани и да удивляваме.
Способни ли са още събеседниците в кафенето да се удивляват един на друг? Това едва ли е необходимо. Това отдавна са го преживели. Освен удивление и вдъхновение има и споделяне на съвсем прозаични неща. Готови ли са на подобна стъпка в отношенията си, въпреки наличието на постоянни партньори. Въпрос на избор и реална нужда. И на баланс. Защото интимността изисква само един, единствен човек с когото да споделяш и да не ти пука дали си цветен или безцветен.

So amazed how bright are the flames
We are burning in
Ever smiled at the tragedies
We hold inside
My darling won’t you cherish
The fear of life that keeps
You and me so alive

Oh at least you could try
For this one last time
It could be alright
For this one last time

Ясене, „концепцията за любовта“ (ух, как звучи само..) е много вярна, стига да вярваш в нея :-) Онова, за което ти говориш, е съвсем вярно. Но то просто не е любов, а подхождане. През различните времена хората са избирали различни критерии за подходящност, които в днешно време осмиваме – социално положение, религия, раса, богатство и пр. И всичката тази подходящност е нищо без любов.

Аз понеже винаги съм вярвала в силата на любовта, никога не съм се страхувала да я следвам. Е, да, чупила съм си главата и в крайна сметка съм плащала доста висока цена ;-) Проблемът ми е бил, че съм смятала човека до себе си за също толкова уверен в любовта. Но човек или се бори за това, в което вярва, или не се бори. И ако откаже да се бори, редно е да го признае и пред себе си, и пред близкия човек. За да не се чувства виновен другият. Както е в случая за безцветната жена. Тя не е виновна, че вече не е така блестяща за Йовко – тя е, каквато е. И е такава заради своя и неговия избор. Той може да отчете своята отговорност, ако пожелае. Мисля, че точно в този блог попитах преди време „защо позволяваме да ни дадат повече/по-малко, отколкото заслужаваме“. Сега е време да попитам: защо даваме повече/по-малко, отколкото човекът заслужава?

Ясене, научих всичко това, когато се влюбих в най-неподходящия човек :-)

ПП: Извинявай, че ти дадох повече, отколкото заслужаваше. Наистина съжалявам :-(

Пък и концепцията за любовта, която побеждава всичко и е всичко, от което се нуждаем, е освен ужасно банално клише и невероятна глупост. Трябват още постоянство, сила, вяра, честност, доверие, и еднопосочие и още 150 неща.

Много добре казано макар и със пълно самоопровергаване. Мисля, че Екзюпери го беше казал „Любовта не е да се гледате един друг в очите. Любовта е да гледате заедно в една посока“. Изкушавам се да жегна Йовко (когото познавам нелошо), че не разбира напълно тези думи на Екзюпери …