Тъжно светят, бавно горят, трудно се палят
отблясъци истина в свитък омраза,
все по-отчаяно сълзи се топят,
чувства убиват, разнасят зараза.
Крака се преплитат, ръце се продават,
восъчно-жилаво изстива страхът.
Стенания литват, с болка омайват,
целомъдрие капе в прахта.
Кървави капки, капки тревога,
девственост груба умира сама,
стиснато гърло, свян за пред Бога,
гърч, екзалтация, трепет, тъма…
18 февруари 1996
Пловдив
P.S. На днешния ден преди 9 години…
Странно…колко много ми прилича по стил на творенията, които пишех по *точно* същото време. Затуй се замислих над него. Ако позволяваш. Доста абстрактно, липса на акцент, превес на образната изразност над съдържанието, което я подчертава повече от необходимото. От друга страна създава впечатление за чувство поради ярките изрази, но не непосредствено, а „предизвикано“, поне в поетичния контекст, ако добре усещам; затова създава леко натрапливо чувство за самоцелност и несръчна употреба на изразния потенциал на езика: личат все още следите от пубертета или пост- …може би. И определено не отговаря на нивото на прозата, което демонстрираш. Съвсем лично мнение, разбира се. И впечатление.
Ммм, добре уловено… да – това е едно от най-нетипичните ми неща…
А според мен никак не е лошо. Има си заложбите, и са интересни и обещаващи. Ако успееш да ги обединиш с това, което пишеш сега, и да извлечеш доброто от тях, ще се получи нещо ама наистина чудесно! Убеден съм.