Ще те погаля нежно в утринта,
тъй както летен бриз не те е галил
и пак ще си припомним вечерта,
за която всеки жадно се е молил.
Ще те докосвам във вечерния полумрак
сияеща, горяща от желания
и вечността на този морски бряг
ще си припомни стари съзерцания.
Ще целувам лицето ти, моя луна,
заглушена в прегръдките на морския плисък,
а косите ти като буйна, светла вълна,
ще галят до изгрева златистия пясък.
С морските капки по голите твои крака,
стоплен от ласките, залезът страст в мен събудил,
ще те обичам, моя малка нощна река,
както никой досега не те е любил.
9 ноември 1993
Пловдив
Бях schedule-нал това стихотворение да се появи на 9 ноември, когато беше и написано, но пък днес изневиделица реших да го пусна сега, преди да е навършило 12-те си години :)
Хм, бил съм тийнейджър още тогава ;)
Невероятно е. Друго не мога да добавя.
В последния куплет се губи малко от ритъма, малко е насечен от прекалено дългите думи. Ако го преработиш, поемата ще стане чудесна!
Това е писано преди 12 години – като емоция – не като поезия. Аз не съм поет. Щом тогава е било такова, нека си остане такова :)
Напротив, прекрасно е! Включително последния куплет.
И много ми напомни някакво стихотворение, което си бях преписала преди сума години и от което в главата ми е останало само това:
„…кой може в брегове да побере
онази глътка, дето ни е нужна…“
Много, много е красиво, Йовко!
Един чудесен пример как компютрите убиват поезията.
(Освен ако след 12 години не се окаже, че и сега си продължавал. :-)
Може и да се окаже… знае ли човек ;)
оххх и на мен много ми харесва!!! :’((((((((