За тишината

Nikon D700 | AF-S Nikkor 50/1.8G @1.8

Има тишина, която звъни като камбана. Места, които зареждат и където намираш нещо важно. Като книга, която разлистваш случайно, за да достигнеш до някъде… или до себе си… където си бил… или може би още не си…

Или като изпусната фраза, в случайна посока, която иде да потвърди, че… болката е нужна, само докато не осъзнаеш, че не е.

Teaser

Не, не съм започнал да приемам платена реклама. Това е просто идея, която съм прегърнал отдавна и дълбоко, и мисля да реализирам с приятели. Някои от тях дори още не знаят, че са в екипа, понеже не мога да смогна да се видя и говоря с всички, но… всяко нещо с времето си. Засега толкова :)

Сънища

Nikon D700 | AF-S VR Zoom-Nikkor 70-200/2.8 @f/2.8

Лятото беше към края си. Последният летен ден от годината. Още на следващата сутрин всички щяха да се събудят в обятията на есента. Влажна, хладна и за кратко многоцветна. Като мимолетен флирт без последствия. Но никой не го знаеше, защото обикновено с нищо не показваше значимостта си – вероятно от скромност… или за да си спести излишни очаквания, хленч и копнежи.

Последният летен ден винаги е достатъчно мъдър за да е наясно, че ако не бе последен, в действителност всички биха го пропиляли точно толкова равнодушно както всеки друг ден. И единствено този факт провокираше сантименталност, от която нито имаше смисъл, нито някой имаше нужда, затова бе най-лесно тихо да се плъзне по вълните и да отплува с вятъра. До следващото лято…

* * *

- Защо си тук по това време? – попита тя.
- Не успях по-рано. – отговори той.
- Винаги, когато си мисля, че закъснявам, всъщност избързвам…
- А аз винаги, когато мисля, че бързам, всъщност съм закъснял…
- Толкова ли е трудно да бъдем навреме? – попита тя.
- Навреме не е момент, а състояние. Хармония… Сигурно не е трудно, ако…
- Ако какво? – попита тя…
- Ако не е трудно да бъдем. – отговори той.
- Значи е трудно да бъдем?
- Това е най-трудното.

* * *

- Защо не си в стаята си? – попита тя.
- Празна е. – отговори той.
- А тук е тъмно… – каза тя.
- Но сме двама… – промълви той.
- Аз съм никой. – въздъхна тя.
- Аз също…

* * *

- Защо не спиш? – попита тя.
- Почивам си… от сънища…

Созопол
14 септември 2008

Книга за теб

Винаги съм искал да се занимавам с бизнес, в който има нещо много лично. Странно е да пиша това, седмица след като се ангажирах с още едно сериозно професионално предизвикателство, което също е обвързано с технологии. А нещата около днешното IT най-често преследват повече масовост и мащабност, отколкото някакъв личен елемент. Не е случайно и че преди време предпочетох да напусна две големи корпорации, където прекарах цяло десетилетие, защото предпочитам да правя бизнес с бутикови услуги или решения по поръчка, вместо да продавам и внедрявам технологична конфекция. Колкото и невъзможно и трудно да е това на пазар като днешния (и местния). И не толкова, защото това е по-скъпо и profitable, а защото в него има нещо лично… направено специално…

Понякога дори си мисля някой ден да приключа изцяло с ИТ света и наистина да се занимавам с нещо, в което да можеш да вложиш много повече сърце или много лично отношение.

И адски се радвам, когато виждам такива идеи реализирани и работещи. Като „Книга за теб“, които открих наскоро. Всъщност Мария ми подсказа. След като няколко пъти се опитвах да поръчам една книжка през огромните сайтове на големите български реномирани книжарници и три последователни пъти ударих на камък с липса на наличности и отсъствие на какъвто и да било диалог с Матрицата отсреща. Вместо това „Книга за теб“ ми проговори на ти и още на следващия ден след поръчката в пощата си намерих email, който гласеше:

Здравей,

Пуснах книгите по куриер, ще ги получиш утре. Тъй като харесваме блога и теб, ти ги таксувахме с приятелска отстъпка :)

Поздрави,
Христо Блажев

След няколко дни поръчах още копия от същата книжка за приятели и от неудобство и благодарност за отстъпката от предния път реших да платя по банков път, за да не им оставя възможността да ми калкулират отстъпка отново при наложения платеж, но и това не остана незабелязано. А преди малко по повод друга поръчка, която съдържа изчерпано заглавие, момчетата се ангажираха все пак да проверят дали нямат изостанала бройка.

Нали оттук нататък е ясно, че едва ли ще посегна към URL-а на друга електронна книжарница, когато има „Книга за теб“? Нито цената дори би имала значение, ако случайно при тях е по-неизгодна. Защото както беше казал някой, не е важен бизнеса, а човекът… И именно отношението и вложеното сърце е това, което печели… и доверие, и клиенти, и приятели.

Между другото, хората зад сайта са същите, които стоят и зад проектите „Аз чета“ и „Книголандия“, но аз някак бях пропуснал тази готина релация преди да попадна на Книга за теб :)

Благодаря момчета! Стискам ви палци!

The past has passed

Очите ти ме гледат над чашата с latte, която си прегърнала с длани. Никога не съм разбирал добре езика на тялото и не мога да реша дали това е затворена поза и трябва да изразява защитна реакция, дистанция и предпазливост или е обичайното, надзъртащо любопитство на първите срещи. Или пък просто най-обикновено, здравословно любопитство. Съвсем недостатъчно персонализирано.

Говорим си за спомени. Което е абсурдно глупаво при положение, че нямаме достатъчно история за да имаме спомени… не и общи. Затова можем да си разказваме и споделяме само такива… ненужни… парченца разхвърляно минало, което не би трябвало да има особено значение. Заобикаляме и него… и нея… и всички тях… с които сме се разминали… Дискретни сме и двамата – избягваме фактите, не споделяме почти нищо конкретно… освен някакви проскубани до голо емоции, натежали с очакванията и неувереността на сбъдванията си. Преструваме се, че не разбираме, че ако е нямало разминаване преди, нямаше да го има това тук сега. А то може да е хубаво, ако се получи… Ако скъсаме с миналото… Или разчитаме, че еднаквостта на разминаванията ще ни направи по-близки… Или болките…

Наистина ли очакваме това да ни сближи?…

Иска ми се да вярвам, че очите ти в повечето време ме гледат, защото търсят бъдеще, а не минало. Но много ме е страх от погледите, които минават през мен – замислени и лутащи се… Иска ми се да мога да ги уловя и фокусирам, защото настръхнало ми напомнят за мъдростта на преживяното, дългите паузи безвремие, безкрайните дози загубване, на онези, прекарали известно време заедно, докато се превърнат в невидими един за друг и започнат да гледат през себе си, без да се забелязват…

Мога да се преборя с тъгата ти, с болките си, с меланхолията ни, с твоята самота, с моята самота, с абсолютно всичко видимо и невидимо… само ако не съм прозрачен…

Затова не искам да обсъждам миналото с теб… Заради бъдещето. И не – не е недоверие. Надежда е…