София е много jazzy в нощите си… като импровизация на виртуозен пианист със солидна доза самочувствие и достатъчно алкохол в кръвта, отприщващ всички прегради пред въображението му. София може всичко през нощта. Може да грачи в подземията на пиано-баровете, да крещи в рок-кръчмите, да тиктака с високи токчета по неравните тротоари, да се друса в тоалетните на дискотеките, да плаче по ъглите в безистените на старите сгради, да заспи малко преди изгрева на слънцето и да се събуди два-три часа по-късно от нервни клаксони и трамваен грохот.

Пловдив е блусарски и тих през дъждовните нощи. Във въздуха, по улиците… Пъхаш iPod в ушите си и дори да не ти се слуша блус най-много да се отклониш до някой топъл и тъжен нюорлеански midnight…

Разхождаш се, шляпаш из локвите като едно време и осъзнаваш, че не е като едно време – нито за теб, нито за локвите, нито за отраженията в тях или капките, които ги развълнуват с всяко докосване. Само блусът в дъждовната нощ е вечен.

Обикаляш квартала и стигаш до онази детска градина, която беше по средата на пътя. Където си обещавахме мечти и измечтахме всичките си неспазени и до днес обещания. Продължаваш нататък през булеварда, пресичаш на червено, понеже това сигурно е най-пустият булевард на Балканския полуостров. Възможно ли е изобщо в квартал с име Кючук Париж да има булеварди?… И стигаш до онзи вход, където все преминаваше като беглец… Сега не се криеш от никого – няма от кого. Сега бягаш от твърде много неща и хора. Иначе какво би правил тук в тази шибана дъждовна вечер с iPod в ушите?…

Поглеждаш нагоре и освен капките върху лицето и очилата ти нищо друго не се променя…

* * *

По пътя обратно към къщи се загледах в грохналото дърво, покрай което израстнах – една крива и стара слива, която растеше в двора на къщата на баба и всяка пролет се обсипваше с бели цветчета. Тя беше непоколебимия ориентир, когато трябваше да обясня на някого къде живея – онази малка къща, в двора има една крива слива, точно на ъгъла. Вече много години къщата не съществува, баба почина отдавна, но сливата още стои там пред блока, до тротоара. Не оцеля през тази тежка зима – големият сняг е натежал над старото дърво и почти е успял да го наклони до земята. Тази пролет за първи път по него нямаше цветчета…

Прокарах ръка по кората на мъртвото дърво, докато минавах покрай него. И усещането не беше като едно време…

Пловдив е различен и в слънчеви дни…

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Тя не беше такава. Виждахме се рядко, само когато обстоятелствата позволяват и половинките ни отсъстваха някъде. Беше по-млада от мен и почти не си общувахме иначе. Беше точно от поколението, което нямаше нужда от Cosmo за да подхранва въображението си как да впечатли някой в леглото, и имаше поне още няколко години преди да започне да съгласува с bg-mamma всяко свое значимо или дребно житейско предизвикателство. Беше дискретна, съобразителна и дистанцирана на дневна светлина и напълно всеотдайна и раздаваща се вечер, с ярко и запомнящо се присъствие между чаршафите, което никой мъж не би пропуснал да оцени – комбинация, която напълно заслужаваше внимание и усилията по приготвяне на закуска…

Случи се в един хотел. Банална класика – командировка… Глупаво парти с много колеги, партньори и клиенти, предназначено за напиване. Концепцията, че след като с някого си се направил на магаре, след това е по-трудно да се надуваш и да му откажеш бизнес, работи безотказно от древността до днес. Тя беше от малкото жени, които могат да пият наравно с теб до пет сутринта и след това елегантно и по абсолютно права линия да се отправят към стаята си на високите си токчета.

Въпросната вечер купонът много бързо бе затъпял и достигнал фаза “мармалад”, която обикновено пропускам, понеже глупостите и на трезва глава са ми повече от достатъчни. Бях се прибрал в стаята си едва около два след полунощ. Точно излизах от банята – бях си взел протяжен душ с идея да отмия цигарения дим от себе си и възнамерявах да спя, когато на входната врата се почука предпазливо с кокалчетата на нечии пръсти, след което последва закачливо стакато, изпълнено като драскане с нокти.

Отворих и… стоеше по хавлия, боса, върху пътеката пред вратата ми. Косата и беше влажна и отразяваше отблясъци от слабото осветление в коридора. В едната си ръка стискаше ключове, а в другата хотелските презервативи от нейната стая. Стоеше там недвусмислено, безмълвно и кротко и излъчваше някаква пленителна комбинция от съблазън, уязвимост, очакване и решителност. Директните жени ме отблъскват, но тя не прекрачи прага и не каза нищо, докато не се отдръпнах навътре и не и направих място да мине през вратата. Подмина ме без да ме погледне, остави презервативите на масичката в средата на стаята и се обърна, като едва сега ме удостои с половинчат поглед. Не каза нищо. Не свали хавлията. Аз го направих. Трябваше да поема своята роля на съучастник в очарователното престъпление.

Вече в леглото все пак реших да се направя за последно на глупак:
- Достатъчно ли сме пияни? – Попитах я тихо. А тя почти изсъска…
- Размишлявай утре, сега ме чукай…

До сутринта не си казахме нищо друго освен “Да”, “Не” и “Ела”, когато се отправяхме няколкото пъти към банята. И там под душа мълчахме. Има нещо особено, ако едно момиче дойде заедно с теб в банята още след първия път заедно. Оставам някак завинаги свързан с такива жени. Парадоксално е, но въпреки че току-що е лежала разкрачена под теб, повечето от тях няма да тръгнат веднага след това заедно с теб в банята. Странни измерения има понякога женското разбиране за интимност…

Остави ме сам в банята едва на сутринта. Като се върнах в стаята, нея я нямаше. На закуска дори не ме погледна. Закъсня с повече от час след мен. Седна на съседна маса. Под ъгъл… Можех да я наблюдавам само в профил докато опитвах да симулирах активни разговори с колеги и клиенти. Качи се в друга кола по пътя обратно към града.

Продължихме да се виждаме дискретно и рядко. Бяхме напълно непознати и дистанцирани в ежедневието си. Освен в обедните почивки, в които разбрахме колко е трудно да намериш стая за същия ден в центъра на столицата, в който и да е хотел, на каквато и да е цена. И през откраднатите уикенди, разбира се. Възхищавах и се как може да се появи и изчезне без следа на всяко място и по всяко време. Никога и никъде не забравяше нищо свое, което би ни свързало някак – нищичко – нито бижу, нито бельо, нито четка за зъби, никаква частица от себе си. Пристигаше и си отиваше тихо, навреме, без претенции, без обсебвания и без обещания. Но връзката ни не беше само сексуална. Имаше още нещо, което не разбирах. Не говорехме много за себе си, не споделяхме нищо повече, освен докосванията и телата си. Когато бяхме заедно сексуалността ни набъбваше толкова, че сякаш запълваше всичкото пространство около нас. Кондензираше по стъклата на прозорците, съсирваше се на гъсти парцали, напоени с еротика, която капеше върху ни през цялото време, наелектризирайки ни още повече… След няколко часа с нея можех да живея без секс със седмици… Можех… без обичайния секс, но не и без нейния…

Направих палачинки. Отворих и бурканче със сладко от горски ягоди. Тя обича сладко. Всъщност откъде съм сигурен, че обича сладко и то точно от горски ягоди… Вероятно защото повечето жени обичат сладко. Но тя съвсем не се вписва в клишетата. Неволно си представих визуално как капка от това червено сладко пада върху голата и гръд или коремчето и само половин секунда след тази мисъл, усетих в слабините ми да се концентрира енергия, достатъчна да отмести бетоновоз… Другата не предизвикваше такива експлозии в тялото ми…

Реших, че имам нужда от отрезвяващ душ преди да я събудя и да и поднеса закуската. По пътя към банята се загледах в отсрещните прозорци през улицата, където градът започваше да се пробужда. Вероятно там зад онези стъкла и балкони, в нечии кухни вече започваха да си говорят, да правят кафе, да се събуждат деца, майки, бащи. Почти можех да чуя техния безкраен ежедневен разговор. Натрапчивото жужене, с което си свикнал толкова, че едва го забелязваш. Звуковия фон на големия град и малкото щастие на обикновените хора. И само от мисълта за това започна да ми се повдига…

Стоях под душа протяжно дълго, въпреки хладната вода, която не отмиваше мръсните ми мисли. С другата правехме любов рядко, мълчаливо и топло, като хора, които отегчено познават телата си, а душите им нямат допирни точки. Тя не обичаше да казва, че се чука, затова с нея правехме любов. Простичко, както се прави сандвич или капучино. И точно толкова безцветно… и говореше ли, говореше… Преди, и след това. Непрекъснато говореше за неща, които отдавна не чувах. Първият път, когато се усетих, че мисля за другата, докато тя ми бърбореше нещо в леглото се стъписах, но не изпитах вина. Опипах се мислено, питайки се къде точно съм забутал проклетото си чувство за виновност, което непрекъснато ми бърка в здравето, но никъде не го открих. Просто затворих по-силно очи, съвсем изключих звука около себе си и това, което изгря под клепачите ми не беше никак романтично. И не трябваше да бъде…

Другата не беше такава… Беше мълчалива и срамежлива. Донякъде. И много красива. Възприемах я като произведение на изкуството и в началото не смеех да я докосна. Не можеш току така безцеремонно да смъкнеш гащичките на едно произведение на изкуството. Пред толкова красиви жени, обикновено съм смутен и безмълвен. Сърцето ми пропуска такт. Предполагам, че понякога забравям да дишам. Ако можех да рисувам, щях да я рисувам непрекъснато. Ако можех да пея, щях да стана богат, издавайки всичко, за което тя би ме вдъхновила. Съвършената муза. Непостоянна като муза. Несъзнаваща, че е муза… Непознаваща твърде много неща, едно от които и себе си. Винаги попадам на жени, които отчаяно искат да са лудо влюбени, но съвсем не знаят как. В моменти на отчаяние дори сами си смъкват гащичките, но и това не им се получава достатъчно драматично. И макар да се възхищавам на тези, които не спират да опитват, все се оставям да ме обсебят тези, които си ме представят като парченце от техния пъзъл от хиляда и петстотин частички, които подредени правилно и с нужната слонска доза търпение и упорство, образуват подредена къща с градинка, куче и две липи отпред…

Нямаше нищо повече от това и беше непоносимо очевидно… Ако можеше би инжектирала ежедневно във вените ми шишенце концентрат с надпис “unconditional love 100% 15ml”… за да се чувства сигурна… в любов, която няма пластове, няма дълбочина, няма възходи, нито спадове, няма фантазия, няма хармония… като статус в twitter или facebook… статична и декларативна… подразбираща се… безполезна… И понеже всяко сътресение би я подложило на съмнение, умело избягвахме всяко сътресение…

Тя не искаше да си тръгне – вярваше във вечната любов, както децата в дядо Коледа – без да са го виждали. Беше от момичета, които обичат приказките, но ако някой вече ги е сготвил, измислил, написал и нарисувал, а те да сънуват наготово. Прогоних я, не си падам по сънуването, а по случването на сънища. И понеже ми омръзна да спя на ръба на леглото и, под зоркото одобрение на майка и, обсебила цялото и съществуване, и протягаща се алчно към моето. Всеки ден четях в заговорническия и поглед условията на сделката – как сега чукам дъщеря и в аванс, а лихвите ще плащам после… И с музата беше свършено…

Не че е проблем да си изчукаш музата – това си е поезия и вдъхновение… страшно става като се намесят роднините… тогава започва прозата…

Не платих лихвата, а майка и ми изпрати специално писмо – хартиено, написано с химикал. Не бях получавал такова от години. Проклинаше ме. И проклятието и частично ме застигна. Поне потвърди това, което си е в сила още откато съм проплакал в родилното. Да не срещам другата, в лутанията си. Преди не разбирах защо не се получава, сега поне имам някакво обяснение. Може и други клетви да е имало в писмото, но не го дочетох до края. Изхвърлих го. Ще оставя на времето да ме изненадва…

А тя беше сладка и невинна – винаги изглеждаше като ученичка в абитуриентската си вечер. И още понякога сънувам краката и. Безкрайно дълги. Не зная защо съзнанието ми избра да запечата така дълбоко само краката и. Като символ, който води към нещо, което не достигаш…

Не беше както с другата… Луда до мозъка на костите си. Приятелите ми си отдъхнаха като се разделихме. Така и не разбрах защо толкова се тревожеха за мен. Не беше супер красавица, но беше симпатяга, освен когато не се събуждаше с идеята да ми отрови деня. Обожаваше да ми разказва, че и закъснява за да види как ще реагирам. А аз просто чаках да и дойде. Напускаше ме и се връщаше три пъти. Спорехме с часове. Без да постигнем съгласие. Пренебрегваше ме и не чуваше мненията ми. Не пожела да се вгледа в мен, понеже си мислеше, че знае всичко. Вбесяваше ме истински. Докато я обичах безумно, тя ми обясняваше, че е само влюбена и че имало огромна разлика между двете неща. И така докато съвсем престанах да я обичам. Когато тя ми го каза, вече нямаше значение. Освен да обичам, бях спрял и да мечтая, бях се отказал да сбъдвам сънища, да имам планове, да разказвам истории…

Докато се влюбих в другата… Аз винаги хлътвам донякъде. Винаги съм завиждал на тези, които могат да не се влюбват до полуда за едното чукане. И да забравят. Да забравят краката, стенанията, извивките, устните, леглата, погледите, докосванията, използваните презервативи, неизползваните презервативи, възглавниците, кожата, пръските вода под душа, влажните коси, мокрите тела, потта, тишината, безмълвието, умората, безсънието, петната по смачканите чаршафи, задъхването, неизказаното, непреживяното, изгрева… По дяволите, как се забравя това?…

Тя още спи там, гола, през една стена от мен, а аз вече съм готов да си я спомням…

И не за да остане другата. Или следващата… а заради нея… такава, каквато иначе няма да бъде…

Почти измръзнах от студ под душа. Но предпочетох да спра хладната вода и да се загрея с хавлията. Върнах се в кухнята за приготвената закуска. Палачинките бяха поизстинали. Аз ги обичам топли, но тя не. Не знам защо ми го е казала. Никога преди не съм и приготвял палачинки. Никога всъщност не съм и приготвял закуска. И сега не съм сигурен защо го правя. Едва ли, защото този уикенд може да е последният ни заедно. Получила предложение. Малкото щастие на обикновените хора. Той искал да забрави всичко и да започнат на чисто. Явно всички го умеят това със забравянето. Особено, когато имат какво… А тя не е сигурна кое иска да си спомня и какво да забрави… Дали не предпочита аз да реша…

Другата се връща днес от екскурзия с колеги и не бива да ни завари заедно. Имаме време за по кафе, палачинка и още едно чукане…

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Хотелът е някак сив, въпреки слънцето, смахнотото топло време и шума на вълните. От терасата се виждат островите отсреща и някаква невзрачна лодка, запътила се към пристанището. Не е тихо, пусто е… Като в подредената стая зад мен. Не ме пуска и усещането за стегнатост около врата, сякаш съм част от багажа си, натъпкан набързо в малката раница и захвърлен на дъното на гардероба. Извадих само компютъра, но не съм сигурен нито дали ми се чете, нито дали искам да записвам мислите си. Дори чашата с уиски, която ми донесоха от долу стои изпотена на малката масичка и недокосната. Като старият филмов Nikon, зареден с черно-бял филм още от София. Изпотена и недокосната чаша с уиски… не е ли най-добрата метафора за еротично отсъствие?…

Опитах се да извадя миналото лято от същия този гардероб, или есента, или някоя пролет, която си спомням. И не успявам. Няма нищо и никого. Не откривам следи дори из паметта си, нито из директориите на компютъра ми, нито в хартиеното тефтерче, което незнайно защо реших, че ще нося със себе си и ще си записвам разни неща по старомодния начин с молив или писалка с мастило. Синьо или виолетово мастило. Синьо за обикновените неща, които си струва да бъдат записани… и виолетово за специалните случаи. Само, че когато си на път рядко взимаш писалки със себе си, а да сменяш мастило почти няма начин, и така предварително се опитваш да решаваш дали те очакват обичайни или специални случки. За едните най-често е нужно само малко кураж, а за другите понякога не достига и всичкия късмет на света. После разбираш, че в очакване на специалните, пропускаш обикновените моменти… и съвсем няма значение дали ще бъдат записани. Така патрончетата с мастило засъхват, писалката се запушва и трябва да бъде почистена със силна струя вода от чешмата. А тефтерчето остава девствено.

Още като студент обичах да пиша с писалки. Тогава ги ползвах по-често, отколото ги почиствах. Сега ги мия повече отколкото пиша с тях. Винаги съм се изненадвал колко много мастило изтича заедно със струята вода, с която се опитваш да почистиш писалката си. Сякаш изтичат всички пропуснати думи, които не си написал с нея. Или пропуснатите моменти, които не си преживял заради нея – обикновените оцветени в синьо, специалните в лилаво. И всъщност колкото и да миеш, отнякъде продължава да изтича пигмент и никога не можеш да почистиш всичко напълно. Мастилото се разрежда, намалява и изсветлява под бруталната сила на водата, но никога не изчезва напълно. Сякаш за да смигне, че там изотвътре дълбоко има нещо останало, дори след струята на времето, което се опитва да почисти всичко.

Не зная какво правя тук по точно това време. Макар да е необичайно топло, не е време за море. А и тук всичко ми е до болка познато. Островите, скалите пред мен, знам че надясно е онова неопределено място, където се разбиват вълните и винаги мирише на пяна и съхнещи водорасли. До последната занемарена къща, на онзи актьор, който вероятно никога няма да гледам повече в истински филм. Или може би само прилича на онзи актьор… Така и никога не посмях да го попитам…

Защото колко глупав може да бъде въпросът дали приличаш на нещо от себе си? И дали има значение, когато живееш на ръба, на метри от грохота на вълните, в саморазпадаща се къща. А ти идваш от време на време, отсядаш в подредена и топла хотелска стая, поръчал си чаша скъпо уиски и търсиш следи от нещо истинско из чекмеджетата на живота си. Осъзнавайки, че е страшно да започнеш да цениш уюта на празните хотелски стаи…

Не зная какво правя тук по точно това време. Дали защото завръщането тук е като онова недоизмито мастило от засъхнала писалка или защото се опитваш да рестартираш някак цикличността на махалото, което хипнотизира живота ти.

Не зная какво правя тук, където тя никога не пожела да дойде. С която трябваше да ни раздели смъртта, а не успя да ни срещне настоящето. Или може би дори я няма – нито там в остатъците засъхнало мастило, нито в изгарящата огнена точка под лупата. И никога не я имало.

А аз съм сънувал наяве.

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Никак не е случайно, че корпоративната матрица още в понеделник се е погрижила да те изпрати с подобни мисли към къщи. Един-два такива дни в началото на седмицата и всички остатъци от човешки съпротивителни сили и оригинална креативност нямат никакъв шанс дори да покълнат над повърхността на безразличието.

Докато се изнизвам към асансьорите виждам през големите прозорци на офиса да се мъжделеят светлините на града. Големите градове обичат да се затварят в себе си. Интровертни са до депресия. Особено в делничните дни, когато махалото на ежедневието е вкарало почти всички в скучния ритъм на присъствие в офиса и преспиване в къщи. Ритмично тиктакане, което успива, замайва и хипнотизира. Някъде там между двете амплитуди на това махало изпускаш една по една мечтите си на дъното на житейското корито, с което се е случило да пропътуваш дните си. Наблюдаваш някак без особена болка или съжаление, как те безшумно се пръскат на пода и се разтичат встрани, на хиляди частички и в различни посоки, и само някъде дълбоко в съзнанието ти евентуално нещо роптае, че не би трябвало животът ти да се случва точно по този начин. Свикваш, обаче, да не му обръщаш внимание. Пак там в същата бездна се просмуква и времето, което ти е нужно за себе си или за тези, които обичаш. Механичният ход на махалото като странен перпетуум мобиле с всеки замах увеличава амплитудата си за да може по лесно да се разминаваш с тези, с които винаги си искал да се сблъскаш. Просто защото тиктакате с различен ритъм.

Ругаейки наум поредния, натискащ ме да го пусна пред себе си автомобил, който дори не прави усилие да сподели намеренията си с някакъв мигач, се опитвам да напъхам в CD плейъра последния соло албум на Jordan Rudess “Notes on a Dream”. Зная, че въпреки трафика ще стигна до вкъщи преди да съм преполовил тавата, но това ще върне удоволствието от живота по-бързо от отрезвяващ душ рано сутрин. Винаги съм обичал да шофирам през нощта, особено с хубава джаз музика и приятен разговор с добра компания. Не ми е лесно да си спомня колко време мина от последния път…

Опияняващо е онова усещане за движение, което дори обезмисля пристигането, времето и скучните въпроси накъде, кога, в колко… Когато целта е винаги някъде пред теб – без значение колко точно напред… когато целта е самият път…

Нощта удобно скрива мащабите, затваря те в уюта на парченцето пред теб, осветено от дължината на фаровете ти и оставаш само ти, мислите, разговорът, приятелите… Телефоните не звънят, GPS-ът също не се обажда, защото си го изключил или не си му задал посока… Денят има деспотичен нрав, а нощта никъде не те води насила… вероятно точно затова може да те заведе навсякъде. Дори при теб самия…

Спомних си, че го бях написал преди време, а тогава още пътувах много повече… Намерих го веднага щом влязох в къщи и пуснах компютъра – една моя ICQ-проповед по съвсем друг повод:

“А единствената вина, която имаш пред последната си невъзвратима депресия е, че не си изживял живота си докрай. Жените, любовта, приятелството, знанието, величието, славата нямат значение ако не те водят към щастието и доброто. Можеш да смениш всичко, което поискаш – и жените, и приятелите, и самотата си, и уменията си дори… ако не те правят усмихнат и добър човек… Краят няма смисъл. Има смисъл новото начало. Имат смисъл импулсът, емоцията, живота… И не си губи времето в дупката ами излез от нея и се огледай. Първо много ти свети в очите, защото си забравил да виждаш, но около теб ще намериш много причини да гледаш – секси девойки, готини хора, добри приятели. И когато един ден някоя голяма и сериозна причина да си щастлив те хлопне по главата, само ще съжаляваш, че не си я открил по-рано, а си си губил времето в дупката на депресията…”

Краят няма смисъл… Нито пристигането… Пътят е много по-важен, интересен и вълнуващ… без съмнение… И не бива да бъде пропиляван – за нищо на света…

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Линк към клипчето във vbox7.com.

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Стивън Кинг, “Особени сезони”
“Есен над детството”

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени