Nikon D700 | AF-S Nikkor 50/1.8G @1.8

Има тишина, която звъни като камбана. Места, които зареждат и където намираш нещо важно. Като книга, която разлистваш случайно, за да достигнеш до някъде… или до себе си… където си бил… или може би още не си…

Или като изпусната фраза, в случайна посока, която иде да потвърди, че… болката е нужна, само докато не осъзнаеш, че не е.

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Nikon D700 | AF-S VR Zoom-Nikkor 70-200/2.8 @f/2.8

Лятото беше към края си. Последният летен ден от годината. Още на следващата сутрин всички щяха да се събудят в обятията на есента. Влажна, хладна и за кратко многоцветна. Като мимолетен флирт без последствия. Но никой не го знаеше, защото обикновено с нищо не показваше значимостта си – вероятно от скромност… или за да си спести излишни очаквания, хленч и копнежи.

Последният летен ден винаги е достатъчно мъдър за да е наясно, че ако не бе последен, в действителност всички биха го пропиляли точно толкова равнодушно както всеки друг ден. И единствено този факт провокираше сантименталност, от която нито имаше смисъл, нито някой имаше нужда, затова бе най-лесно тихо да се плъзне по вълните и да отплува с вятъра. До следващото лято…

* * *

- Защо си тук по това време? – попита тя.
- Не успях по-рано. – отговори той.
- Винаги, когато си мисля, че закъснявам, всъщност избързвам…
- А аз винаги, когато мисля, че бързам, всъщност съм закъснял…
- Толкова ли е трудно да бъдем навреме? – попита тя.
- Навреме не е момент, а състояние. Хармония… Сигурно не е трудно, ако…
- Ако какво? – попита тя…
- Ако не е трудно да бъдем. – отговори той.
- Значи е трудно да бъдем?
- Това е най-трудното.

* * *

- Защо не си в стаята си? – попита тя.
- Празна е. – отговори той.
- А тук е тъмно… – каза тя.
- Но сме двама… – промълви той.
- Аз съм никой. – въздъхна тя.
- Аз също…

* * *

- Защо не спиш? – попита тя.
- Почивам си… от сънища…

Созопол
14 септември 2008

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Понякога дори си мисля някой ден да приключа изцяло с ИТ света и наистина да се занимавам с нещо, в което да можеш да вложиш много повече сърце или много лично отношение.

И адски се радвам, когато виждам такива идеи реализирани и работещи. Като „Книга за теб“, които открих наскоро. Всъщност Мария ми подсказа. След като няколко пъти се опитвах да поръчам една книжка през огромните сайтове на големите български реномирани книжарници и три последователни пъти ударих на камък с липса на наличности и отсъствие на какъвто и да било диалог с Матрицата отсреща. Вместо това „Книга за теб“ ми проговори на ти и още на следващия ден след поръчката в пощата си намерих email, който гласеше:

Здравей,

Пуснах книгите по куриер, ще ги получиш утре. Тъй като харесваме блога и теб, ти ги таксувахме с приятелска отстъпка :)

Поздрави,
Христо Блажев

След няколко дни поръчах още копия от същата книжка за приятели и от неудобство и благодарност за отстъпката от предния път реших да платя по банков път, за да не им оставя възможността да ми калкулират отстъпка отново при наложения платеж, но и това не остана незабелязано. А преди малко по повод друга поръчка, която съдържа изчерпано заглавие, момчетата се ангажираха все пак да проверят дали нямат изостанала бройка.

Нали оттук нататък е ясно, че едва ли ще посегна към URL-а на друга електронна книжарница, когато има „Книга за теб“? Нито цената дори би имала значение, ако случайно при тях е по-неизгодна. Защото както беше казал някой, не е важен бизнеса, а човекът… И именно отношението и вложеното сърце е това, което печели… и доверие, и клиенти, и приятели.

Между другото, хората зад сайта са същите, които стоят и зад проектите „Аз чета“ и „Книголандия“, но аз някак бях пропуснал тази готина релация преди да попадна на Книга за теб :)

Благодаря момчета! Стискам ви палци!

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Очите ти ме гледат над чашата с latte, която си прегърнала с длани. Никога не съм разбирал добре езика на тялото и не мога да реша дали това е затворена поза и трябва да изразява защитна реакция, дистанция и предпазливост или е обичайното, надзъртащо любопитство на първите срещи. Или пък просто най-обикновено, здравословно любопитство. Съвсем недостатъчно персонализирано.

Говорим си за спомени. Което е абсурдно глупаво при положение, че нямаме достатъчно история за да имаме спомени… не и общи. Затова можем да си разказваме и споделяме само такива… ненужни… парченца разхвърляно минало, което не би трябвало да има особено значение. Заобикаляме и него… и нея… и всички тях… с които сме се разминали… Дискретни сме и двамата – избягваме фактите, не споделяме почти нищо конкретно… освен някакви проскубани до голо емоции, натежали с очакванията и неувереността на сбъдванията си. Преструваме се, че не разбираме, че ако е нямало разминаване преди, нямаше да го има това тук сега. А то може да е хубаво, ако се получи… Ако скъсаме с миналото… Или разчитаме, че еднаквостта на разминаванията ще ни направи по-близки… Или болките…

Наистина ли очакваме това да ни сближи?…

Иска ми се да вярвам, че очите ти в повечето време ме гледат, защото търсят бъдеще, а не минало. Но много ме е страх от погледите, които минават през мен – замислени и лутащи се… Иска ми се да мога да ги уловя и фокусирам, защото настръхнало ми напомнят за мъдростта на преживяното, дългите паузи безвремие, безкрайните дози загубване, на онези, прекарали известно време заедно, докато се превърнат в невидими един за друг и започнат да гледат през себе си, без да се забелязват…

Мога да се преборя с тъгата ти, с болките си, с меланхолията ни, с твоята самота, с моята самота, с абсолютно всичко видимо и невидимо… само ако не съм прозрачен…

Затова не искам да обсъждам миналото с теб… Заради бъдещето. И не – не е недоверие. Надежда е…

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Обичам точно тази София, която девет години по-късно ме доведе отново при себе си и ме накара да повярвам повторно, без да ми обещава нищо повече от илюзии. А само идиот би повярвал на илюзии за топлина и уют през декември. Но оттогава се радвам да виждам дъха си, когато се разхождам из софийските улици през зимата, защото се разминавам с толкова много, които не го забелязват. А аз вдишвам и издишвам…

Обичам тази София, в която като по Керуак, не ти е позволено дори да се наплачеш. И се чудя може ли да бъде толкова студено отвътре, че сълзите да излизат направо на кристали изпод клепачите. Но не мога да пробвам. Забравил съм как…

Обичам тази София, която не се отказва да ме убеди, че не бива да правя това, което чувствам, а това, което очакват от мен, за да не изглеждам странен, особен или различен. И не се отчайва, въпреки моята непреклонност и твърдоглавие… Все някой ден един от двама ни ще победи, а дотогава току-виж съм научил, че срещите са толкова по-малко възможни от разминаванията…

Обичам тази София, защото не познавам друга. Защото е без маска, истинска и откровена до болка. В действителност, не само на думи… За разлика от теб…

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Произведенията представляват емоционално пътешествие през времето и пространството към един паралелен свят, в който имената на картините “Спомени от слънцето”, “Образът на ценностите”, “Фрагмент от миналото”, “Мравката и ангелите”, “Великата обич” и “Безброй очи за цялата вселена” звучат напълно истинско и естествено.

Заповядайте!…

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Изчезват бавно по своите пътища
мечтите, примесени с минало.
С присъдата на слепи сънища
и със скръбта по спомени изстинали…

Есен е, Господи. Дни на равносметка. И на броене на пилците… Ти как си със сметките, Господи? Излизат ли? Май не, а? То кому ли излизат, Господи. Ние дето сме хора не можем да ги скалъпим, та ти ли дето си само Бог.

Пък и ги оплеска ти работите, Господи. Признай си барем. Ей, на – хрумнало ти човек да сътворяваш по свой образ и подобие. Ами що ти трябвало бе, Боже? Викат, бил си безгрешен, че то от това зер по голяма грешка къде бе, Господи? Свят си направил, небе, земя, дъжд, ама човек за к’во ти е?

Ей, дъжд казах, та на – вън от два дни като е заваляло, та не спира. Цяло лято капка нямаше. Ама и ти не си знаеш работата. И това нищо, ами що сгреши втори път с реброто Адамово? Ами третия път? Защо жертва сина си? Откъде ти щукна, че го заслужаваме?

Раждаме се, живеем някак си и умираме. И все едно, че никога не ни е имало. Какво оставяме след себе си? Потомство? Глупости. То също е преходно, осъдено като нас на бездушие.

Раждаме се и живеем, без вяра, без Бог, без цел. Живееш… Постоянно се блъскаш в стени, бориш се, въпреки ясното съзнание, че загубата ти в тази битка е предопределена. И защо тогава? Защото трябва, защото си се родил? Защото на някакъв си Бог му текнало да те има? И сега да вързвам мръвки, така ли?

Що бе, Господи, не пробваш ти да поживееш мъничко ами сина си пращаш. Ела, пробвай, пък ще видим, колко ще си доволен сред себеподобни, които не можеш да промениш. Не, и ти, Господи, не можеш. Ти разполагаш само с живота и смъртта – не и с щастието. Даже само с живота – по въпроса със смъртта сме горе-долу fifty-fifty.

Мръкна се, Господи! Тъмно е. Нощ с дъжд и вятър. Вървиш си с подгизнали обувки из локвите, а вятърът разхвърля мокри и гнили листа пред лицето ти. Гадно е, Господи, но пък и хубаво. Човешко.

Обичам дъжда… Сякаш ти, Господи, оплакваш творението си…

Изхвърли се ти с нас, Господи. Надцени се. Изложи се, а не си признаваш. Лягам си, разкиснат като калта вън под дъжда и мисля… Нали от кал ни направи? Какво повече искаш тогава, Господи?

И какъв Бог си бе, Господи, щом това ти е подобието?…

* * *

Дъждът не топли, вятърът вали,
даже слънцето залязва сутрин…
като в картина на Дали.

Самоубиецът стоеше на ръба на блока. Около него летяха снежинките, които веднага се стапяха в калните локви и ги превръщаха в размекната киша. Идваше зимата за да погребе тленните останки от отиващата си година.

Той се огледа наоколо из сивата пустош, но не забеляза никого. Никой. И това си беше нормално. Всички наоколо бяха никой. И той беше никой. Ако беше някой, щеше ли сега да стои на ръба, преди последната си крачка. Едва ли?…

Ето и дъждът е замръзнал като всичко друго… Замразено до неузнаваемост. Вместо капки, снежинки. Уж те галят. И са толкова нежни, а ушите ти от толкова ласки са се напукали. Стига някой да ги докосне и ще се скъсат… Добре, че няма никой, иначе можеше да си останеш без уши.

То пък за какво ли ти са? Но все пак добре е да си с уши, когато ще умираш. Цял живот си бил с тях, макар и без нужда, а баш накрая да си без тях – не върви някак.

И какво? Ще скачаш ли? Глупаво е.

Или ще се откажеш? Пак не е много умно. Оставаш си никой сред никои. Скучна работа. Да, вярно – в къщи е по-топло, ама нещо на теб ти е студено. Душичката ти зъзне от студ. Свила се е някъде вътре в теб, чак в бъбреците – на по-топло. Току-виж си я изпикал по невнимание.

Той се огледа и прекрачи. Никой не го видя. Дори не извика. Нямаше никой…

* * *

А може би, това са вестоносци – птиците,
зората, която залеза преборва.
И дъгата, преоблечена във облаци,
която бавно, много бавно се разголва.

Вали. Още се виждат тук-там последните кокичета. И всичко е зелено и влажно. Свежо. Като дъжда.

Въздухът те принуждава да дишаш. Да дишаш – жадно и ненаситно. Да усещаш вкуса на свежестта, на пролетта… На новата пролет. Понеже всяка пролет е нова като всяко рождение, но тази е изключителна, защото е твоята пролет. Само за теб.

Всеки трябва да има по една пролет само за себе си в живота. Една пролет, която да раздели с още един. Като дъжда и слъцето, които поделят всяка своя пролет. И така всяка пролет става тяхна. Завинаги. Откакто свят светува, та до днес…

Нежните мъхчета по слабите и зелени листенца изпиват капчиците дъждовна влага или позаклатени от вятъра, изпускат бисерчетата на земята. Други пък остават в меката, зелена прегръдка на дърветата. А някоя капчица остава така през целия си живот, докато слънцето не я изсуши с лъчите си и тогава тя умре щастлива… като тази, сгушила се в прегръдката на това малко зелено листенце, обгърната с нежност, стои притихнала и доволна, и дори вятърът не може да я отрони от тази прегръдка.

Крехка и вечна, когато е истинска.

* * *

Ще погледна в твоите влажни очи,
ще изпия сълзата с уста.
Ще забравим за горещите сухи лъчи
и за цялата зла пустота…

Морето тихо шумолеше в летния късен следобед. Лятото вече си отиваше и плажът беше почти празен. По небето пълзяха тъмни облаци и се опитваха да закрият слънцето. Първите паднали листа вече застилаха павираните улички на селото. Почиващите оставаха все по-малко, макар още топлите лъчи да бяха мамещи, а водата опияняващо приятна.

На каменистия бряг, встрани от плажа имаше малка палатка, в която едва се побираха двама, но бяха дошли от някъде далеч и стояха тук почти през цялото лято. Все на брега. Дори не на плажа, а там горе на скалите бяха разпънали палатката си. Бяха двама млади. Никой не разбра кои са. Почти не разговаряха с другите. Бяха изцяло погълнати от себе си. Бяха влюбени. Личеше им толкова много, че всички ги наричаха така – Влюбените.

Винаги бяха заедно. И винаги се държаха за ръце. Сякаш дишаха един чрез друг и не биха могли да живеят без допира и своето докосване…

Заваля и всички, които бяха на плажа хукнаха към квартирите и бунгалата си. Всичко наоколо опустя. На плажа останаха само двамата. Там на скалите до своята палатка. Лежаха един до друг и мълчаха. Рядко някой ги чуваше да си говорят. Те общуваха с поглед, с докосване, с мисъл. Бяха се прегърнали, когато заваля и въпреки дъжда останаха навън. Тя се беше приютила в ръцете му, а той, заровил лице в косите и, за нищо на света не би помислил да се помръдне.

Дъждът се усилваше, а те двамата стояха, забравили всичко и неусещащи нищо освен себе си в своята прегръдка. Телата им бяха долепени толкова плътно, че дори дъждовните капки не можеха да минат между тях. Те не бяха двама, те бяха един или една, или едно, но нещо общо, цяло и неделимо.

Тя не беше красива, а приказна и великолепна, защото обичаше, и той не беше красив, беше влюбен. Двамата грееха за себе си, с ореола на своята любов.

Капките падаха по меката и и гола кожа, галеха я нежно и се търкулваха надолу, но не можеха да проникнат между двамата. Между тях нямаше нищо, освен самите те. Нищо, което да ги разделя. Дори капчиците вода не можеха да измият любовта на двете жадно вплетени тела, които сякаш щяха да останат така завинаги.

И биха могли, ако не допуснат нищо друго в прегръдката си. Нищо, което да застане между тях. Нищо, което да ги раздели…

Дори дъжда.

Септември 1993г.
Пловдив

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Представянето мина страхотно, а книгата е чудесна! Казвам го уверено, защото не се стърпях и започнах да я чета още в таксито към къщи, и бях я преполовил още преди да седна да вечерям. Не мога да разкажа, какво прочетох, защото то е усещане… А Мария може да превръща думите в усещания и усещанията в думи…

Вместо да разказвам за книгата, предпочитам да призная, че е имало дни, когато след като съм прочел нещо от нейните разпилени парченца, съм хлопвал компютъра си и съм излизал навън, за да остана насаме с онова у мен, което нейните думи са изровили от най-дълбокото на душата ми… и за да мога да го припозная и приема… Признавам си, че дори бях спрял да я чета за малко, в един тежък за мен период, защото трудно преглъщах нейната концентрирана мъдрост, която тя толкова леко събира в няколко изречения… Но след това ми залипсва онзи неин оптимизъм, който… винаги следва… някъде наоколо… Понеже винаги има слънце и дъжд, бури и затишие… но мъдростта е в това да знаеш, че нищо никога не свършва, ако си готов да започнеш да мечтаеш отначало… а ако мечтаеш, значи всичко тепърва предстои…

Книгата… тази вечер няколко души се шегуваха, че е тъжна или меланхолична. Всъщност не е. Книгата просто е много докосваща и истинска. Като самата Мария. С много мечти. Неизживяни мечти… което означава, че всичко тепърва предстои… и…

има пъзели, които могат
да бъдат наредени.

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

В метрото е една идея по-уютно, а усещането е малко по-малко ретро. Макар и там хората да гледат разсеяно пред себе си, впили се със зъби и нокти в ролите си на безкрайно непознати. И никак не е трудно. Дори на мен ми се отдава, а аз съм отвратителен актьор. При това можеш да избираш да си апатичен непознат, или самовглъбен, или полухипстър – със слушалки в ушите и някакво книжле в ръка… Или социално-активен непознат, който се кокори, с почти немигващи очи, в хаоса от отсъстващи погледи наоколо… Унилите непознати са най-много. Някои дори дремят, в моментите, когато не излъчват самосъжалението си. А безразличните непознати се разминават дори със себе си, внимавайки да не пропуснат станцията, която също толкова безлично ще приюти и отсъствието им…

Никога не сядам в метрото. Страх ме е от безразличието и самовглъбението наоколо. Толкова е завладяващо, че някой ден съм сигурен, че ще натежи над гравитацията и пътниците няма да могат да се надигнат от седалките си. Ще останат завинаги по местата си, като засмукани от черна дупка. И… ще приемат този факт с равнодушно безразличие, разбира се…

И ти винаги пътуваш в компанията на собственото си безразличие в моята посока, но засега слизаме на различни спирки. Не знам, коя е твоята, защото винаги слизам преди теб. Гледаш безразлично през прозореца, където не се вижда нищо, освен тъмнината на тунела и луминесцентния хлад на станциите, а за мен остава да съзерцавам отражението ти в прозореца. И да бъда безразличен, доколкото е възможно.

Знам, че следващия път, когато се кача в метрото, ти отново ще бъдеш там, точно толкова безразлична. И аз отново ще трябва да се любувам на отражението ти. С безразличие. И да се страхувам, дали вече не си подвластна на гравитацията му.

Отраженията не говорят много помежду си. Всъщност, бръщолевя пълни глупости. Отраженията принципно не говорят. Но понякога казват твърде много. Понякога са неясни, друг път потайни, но поне не им пука от гравитацията, от безразличието, от клишетата, и от луминесцентната самота на метростанциите…

Някой ден ще се престраша да се протегна към отражението ти. Когато моето отражение се напълни със смисъл. Тази сутрин почти се различаваше в огледалото, където много време не го бях виждал изобщо. Възможно е да не ме забелязваш, защото не виждаш отражението ми. А то е още черно-бяло, едва забележимо тонирано в сепия… Вероятно затова и другите наоколо са толкова безразлични…

Но някой ден ще дочакаме заедно твоята спирка и ще докоснем отраженията си на изхода. Станцията няма да е пуста, хората там ще се усмихват, а във въздуха ще се носи жужене. Твоето отражение ще грее, а моето ще е смутено. Твоето ще се запъти към ескалатора, а моето ще го последва. И повече няма да слизаме на различни спирки…

А безразличието ще е отпътувало с мотрисата към края на тунела…

Някой ден…

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени