Архив на категория: Лично

Искам

Публикувано на от
10

Искам да ти покажа Виена. Онази, моята Виена, която не успях да споделя с никой, защото тогава вървях сам из уличките и нощем, любувайки се на града и светлините му. Внимавах само да не пропусна последното влакче до Баден, но се чувствах толкова добре, че бих останал да се разхождам през цялата нощ и да пренощувам в някой парк. Тогава някъде осъзнах, че още не съм те срещнал. И не скитах из града за да те намеря – сякаш знаех, че ще търся дълго – а защото исках някой ден да ти покажа тези ъгълчета, в които се взирах да открия тази част от мен, която да ми върне желанието да продължа. Виена ме рестартира. Виена ме събуди и ме накара да отърся грива, да реша че има смисъл от нов опит.

Искам да ти покажа тази Виена, където си обещах да те доведа, когато те намеря. На онова място, където забравих да дишам.

И с риск да пропуснем някоя нощ, да скитаме из улиците на града, докато чуем всички звуци, докато се загубим няколко пъти и все така случайно се озовем на познати места, докато градът не започне да утихва и да ни се усмихва иззад ъгъла. Виена може да се усмихва, просто го прави много рядко… Само, когато има защо…

Искам да ти покажа Барселона – градът, в който почувствах, че сякаш съм роден. Да преоткрием заедно тази Барселона, която пропуснах напълно, защото те нямаше. Искам да вървим по алеите с палми и улични художници и да си говорим тихичко. Или да си мълчим тихичко. Да не бързаме за никъде, да сме изключили телефоните си. Нарочно. За да сме толкова заедно, колкото е възможно. Ще платя на някой от художниците да те нарисува. Не – не е същото като моите снимки. Ще внимавам как го прави, как редува щрихите, за да те пресъздаде върху платното, за да мога после аз да те рисувам с докосвания. Да се будим заедно от слънцето, което влиза през открехнатия прозорец на хотелската ни стая и да пропускаме закуската, защото сме заспали едва призори под упорития шум на вълните.

Искам да открием Париж – градът, който отдавна пропускам нарочно, защото не искам да го виждам без теб. Не вярвам, че там се ходи сам. Не вярвам в легендите. Вярвам, че само с теб ще бъде както трябва – и вкусът на виното и този на франзелите на закуска, намазани с меко сирене и натрошени орехи. Също и вкусът на… устните ти. Искам поне един ден да завали докато сме навън, но въпреки това да продължим да се разхождаме под дъжда и да ни намокри толкова, че да се върнем в хотела подгизнали до кости и жадни за нашата заедност.

Или може би предпочитам Антиб, или Сплит, където да си наемем Vespa и да скитаме наоколо… и докато вятърът вее косите ти, аз да слушам какво се опитваш да ми кажеш в ухото… и да няма значение дали те чувам, защото ще го зная, усещам и чувствам предварително…

Искам да ти покажа себе си…

Фотолюбител only

Публикувано на от
16

От няколко дни изненадвам хората с разсъжденията си, че възнамерявам да разпродам един гардероб със студийна и професионална фототехника, включително и повечето си апарати, и да се превърна в любител, какъвто винаги съм бил. И не просто възнамерявам, а дори вече започнах.

Фотографията е моя голяма страст и като всеки любител, който винаги иска още и още… техника, осветление, аксесоари… и аз доскоро не правех изключение. Често профитата са много по-прагматични, защото за тях това е инвестиция и ако нямат ясен бизнес-план как ще си я възвърнат, обикновено не залитат толкова, колкото един любител би могъл. В същия момент считам, че фотографската индустрия в началото на цифровата ера изключително много злоупотреби с потребителите си. И продължава да го прави. В момента телефоните достигнаха способностите на сапунерките, което е възможно най-грозния пример, колко изкривен и почти безполезен е този сегмент… в името на финансовите обороти и темповете на растеж на пазарите, индустрията манипулираше и манипулира най-безочливо клиентите си – с мегапиксели, мегазумове, математика, технически безмислици, процесори и т.н. – забравяйки много често напълно фотографията. С ръка на сърцето си признавам, че не се досещам за бранд, който да посоча като приятно изключение. Може би освен Leica М, просто няма такъв, но там пък имам други коментари, с които не искам да разводнявам темата.

Най-пренебрегнати и заблуждавани бяха любителите, особено запалените. Докато те плачеха за качествено изображение, индустрията ги залъгваше с мегапиксели, докато те искаха компактни системи, индустрията ги замеряше с грамадни грозилища. И така продаваше и от двете – компактни недъгави апаратчета и големи и неудобни профитела с гигантски и неудобни за носене обективи. И любителите купувахме и от двете… с едното получаваш качество, а с другото удобство, но никога и двете. Всъщност любителският сегмент беше насилен да стане профи и е неразорана нива и до днес… Има още →

Денят не си личи по заранта

Публикувано на от
19

Събудих се с главоболие и хрема, каквато не съм имал от години. И първата ми мисъл през главата бе… „Добре де, точно днес ли!“. Посегнах към единия телефон, който беше по-наблизо и на дисплея му изгря, че навън е минус 10 градуса…

Взех си горещ душ и си сготвих цяла тенджера чай. Малко ми просветна, но водопадът от носа ми не искаше да престане. Открих, че в домашната аптечка нямам нищо, което да може да спаси някак нещата. Освен ментолов спирт, а ментолът уж трябва да работи при хрема, само дето точно във вид на спирт едва ли е най-подходящ. Така или иначе реших, че нямам избор и натопих в спирта две памучета, които пъхнах в ноздрите си. Не е приятно, за четене, знам… на живо е още по-гадно, но сработи.

И започнах да разсъждавам дали да забравя за протеста, да отменя една среща следобеда и да пазя леглото или да изляза навън пък каквото ще да става. И докато се чудех, ефектът на ментола премина и положението отново стана… плачевно. Явно трябваше да отида поне до аптеката. И в този момент си казах, че ако отида до аптеката, съм отишъл и на протеста. И така, облякох се малко по-топло от обикновено, оставих колата пред Интерпред, взех метрото до Стадиона и още в метрото видях доста млади хора, които можеха да отиват само към НДК. И бях прав, почти с една трета от пътниците в моя курс на метрото продължихме пеша до НДК. От студа, или от нещо друго, но хремата ми спря и така и не потърсих аптека.

А около пилоните вече се беше събрало внушително множество от хора, предимно млади, но имаше от всички възрасти. Въпреки студа, настроението беше чудесно, а малко по-късно се намерихме и с обичаните заподозрени (разбирайте „нагли блогъри“ и „адвокати на мафията“). Шествието тръгна с обичайното леко закъснение, но почти по график. Организацията беше перфектна и аз поне лично не видях нито един политик. Минахме шумно, но кротко по Витошка (Пейо съвсем вярно е отбелязал, че цялата Витошка беше пълна с хора – от НДК до ЦУМ), после завихме към Министерски съвет и Президентството и по жълтите павета до Парламента. Нямам идея колко точно бяхме всички, но това според мен е най-многобройният протест по която и да е тема, в последните десетина и повече години. Вървяхме заедно с Нели Огнянова през целия път от НДК до Парламента и се радвахме на всичките младежи наоколо и на веселите плакати. (Всички кадри са директно от сапунерката ми, да не каже някой, че не употребявам сапунерки!) Има още →

Наздраве за края на света

Публикувано на от
7

Добре де, добре! Заклевам се, че през февруари ще изпълня няколко свои обещания дадени отдавна, които отлагам… не нарочно. Просто не им е дошло времето. Но понеже все така не мога да отказвам на приятели…

Обещавам нов нещо-като-разказ. Тези дни… От моята запазена марка. Неказващ нищо повече от това, което трябва да бъде премълчано и премълчаващ всичко останало, което трябва да бъде изречено.

Обещавам най-накрая да започна да пускам видеоуроци как се прави базов post-рrocessing на цифрова снимка, така че да не изглежда толкова скучна (както излиза по подразбиране от повечето фотоапарати). Комитата сигурно вече ме е вписал в графата на тотално несериозните…

Обещавам да извадя от архивите си поне един текст от миналото. От онези, които никой не знае, че са мои. Или поне аз така си мисля. Интересно ми е откъде това любопитство? Или, явно остарявам, и преди съм бил по-интерeсен ;-) Ще го направя на 13-ти февруари. Понеже текстът е за любовта и ще е твърде банално да го пусна на 14-ти. А и на 14-ти възнамерявам да мълча! :)

Вече обещах и текст за един друг сайт, на мое много близко същество, което има амбицията да съчетава (пречупени през очарователната женска гледна точка) двете най-важни за всеки мъж теми – храната и секса. Или секса и храната… все не мога да преценя кое е първото, в крайна сметка от глада зависи, но ако някой може да пише за вкусна еротика или еротични вкусотии, това е тя. Една от жените, чието мимолетно присъствие в живота ми остави след себе си непоправими празнини и в сексуален и в кулинарен контекст… Шегувам се! С нея сме страхотни приятели и тя адски много ми липсва, някъде там на другия край на света… И заради нея ще изровя от пепелта на миналото още един текст, написан точно преди началото на този блог, като подарък за началото на нейния…

Какво друго да обещая?… Разказ, секс, любов и видео… Мисля, че стига толкова… Наздраве за края на света! (Вие какво? Да не си помислихте, че имам някаква друга разумна причина да обещавам горното?)

Nikon D200 | AF Sigma 24-70/2.8 EX DG Macro @24mm @f/3.2

Фотоуикенд в Κερκινη (3)

Публикувано на от
3

Съжалявам, но вероятно ще разочаровам тези, които очакват третата част на повествованието, понеже тя няма да съдържа нито снимки, нито завършека на историята.

Не искам да го напиша. Иска ми се да вярвам, че отново скоро пак ще се върна край езерото Керкини. Рядко попадам на места, които ме зареждат позитивно, още по-рядко това са някакви затънтени природни забележителности. Съжалявам, дете на синтетични времена съм. Но там, на това място, намерих нещо. Не знам точно какво, но прилича на надежда. И почувствах много силно нещо, което не ми е непознато, но много рядко чувствата могат да рисуват толкова реални образи в действителността, още по-малко, когато това е усещане за липса…

Застигнаха ме няколко реплики – случайно и хаотично – пак там през тези два-три дни. Звучаха като послания и отговори, а може би бяха „верните“ въпроси… Защото за да разбереш или постигнеш нещо, обикновено наистина има поне един очевиден начин, и вероятно няколко невидими back doors… и понякога може би трябва да потърсиш не толкова очевиден път до него…

Попаднах за малко, по погрешка, в хотелска стая с камина, люлеещ се стол, вино, прозорци и легло от истинско дърво и каменен под… като в замък от някоя приказка… И преглъщам един абзац, който не бива да пиша, защото… може би ще го направя друг път. Не тук и сега е моментът. Иначе… бих искал да го напиша…

Намерих едно чудесно място, което много ми хареса и май заобичах. Срещнах интересни хора. Вероятно намерих още частичка от свое загубено аз. Понеже, в крайна сметка, „друг“ човек няма и винаги се срещаш със себе си.

А продължението винаги следва…