Архив на категория: Избрано

Искам

Публикувано на от
10

Искам да ти покажа Виена. Онази, моята Виена, която не успях да споделя с никой, защото тогава вървях сам из уличките и нощем, любувайки се на града и светлините му. Внимавах само да не пропусна последното влакче до Баден, но се чувствах толкова добре, че бих останал да се разхождам през цялата нощ и да пренощувам в някой парк. Тогава някъде осъзнах, че още не съм те срещнал. И не скитах из града за да те намеря – сякаш знаех, че ще търся дълго – а защото исках някой ден да ти покажа тези ъгълчета, в които се взирах да открия тази част от мен, която да ми върне желанието да продължа. Виена ме рестартира. Виена ме събуди и ме накара да отърся грива, да реша че има смисъл от нов опит.

Искам да ти покажа тази Виена, където си обещах да те доведа, когато те намеря. На онова място, където забравих да дишам.

И с риск да пропуснем някоя нощ, да скитаме из улиците на града, докато чуем всички звуци, докато се загубим няколко пъти и все така случайно се озовем на познати места, докато градът не започне да утихва и да ни се усмихва иззад ъгъла. Виена може да се усмихва, просто го прави много рядко… Само, когато има защо…

Искам да ти покажа Барселона – градът, в който почувствах, че сякаш съм роден. Да преоткрием заедно тази Барселона, която пропуснах напълно, защото те нямаше. Искам да вървим по алеите с палми и улични художници и да си говорим тихичко. Или да си мълчим тихичко. Да не бързаме за никъде, да сме изключили телефоните си. Нарочно. За да сме толкова заедно, колкото е възможно. Ще платя на някой от художниците да те нарисува. Не – не е същото като моите снимки. Ще внимавам как го прави, как редува щрихите, за да те пресъздаде върху платното, за да мога после аз да те рисувам с докосвания. Да се будим заедно от слънцето, което влиза през открехнатия прозорец на хотелската ни стая и да пропускаме закуската, защото сме заспали едва призори под упорития шум на вълните.

Искам да открием Париж – градът, който отдавна пропускам нарочно, защото не искам да го виждам без теб. Не вярвам, че там се ходи сам. Не вярвам в легендите. Вярвам, че само с теб ще бъде както трябва – и вкусът на виното и този на франзелите на закуска, намазани с меко сирене и натрошени орехи. Също и вкусът на… устните ти. Искам поне един ден да завали докато сме навън, но въпреки това да продължим да се разхождаме под дъжда и да ни намокри толкова, че да се върнем в хотела подгизнали до кости и жадни за нашата заедност.

Или може би предпочитам Антиб, или Сплит, където да си наемем Vespa и да скитаме наоколо… и докато вятърът вее косите ти, аз да слушам какво се опитваш да ми кажеш в ухото… и да няма значение дали те чувам, защото ще го зная, усещам и чувствам предварително…

Искам да ти покажа себе си…

Истинската любов

Публикувано на от

За да се роди любовта е нужно само малко надежда. След това надеждата може да си отиде, но любовта вече съществува.

Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени, ако някой не и подаде ръка. Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване. Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване… Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето… много често завинаги…

Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо. Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива за да те възкреси или да те погуби завинаги. Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано… Когато се случи, ти просто знаеш, че това е ТЯ… знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз – знаеш, че нищо няма да е както преди… знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия…

Това е ИСТИНСКАТА любов – тази която остава, дори евентуално да си отиде някой ден – остава в някои от пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм. Остава в погледа и влагата в очите, остава в сънищата и спомените – остава едновременно в миналото и бъдещето… Защото само тя умее това…

За тази любов си струва всяка саможертва, всяка възможна или невъзможна цена, всеки миг и всеки дъх от краткото ни и чупливо съществуване. Дори ако тази любов опустоши сърцата ни завинаги… Тази любов идва за да остане и за да ни промени, и от нас зависи дали ще ни възвиси или погуби. Идва в косите на едно момиче и очите на едно момче, в сплетените им ръце, в една прегръдка или едни докоснати устни… Има още →

Пробуждане

Публикувано на от
5

Забравил бях…

Усещането е толкова силно, че сякаш продължавам да сънувам. А се събудих със сигурност, макар и само след 3-4 часа сън. Още щом отворих очи, знаех, че няма начин пак да заспя.

Заслушах се, но не чух нищо. Излязох от стаята. Тихо влязох в банята и се опитах да си измия зъбите без да вдигам никакъв шум.

Тя спеше свита на кравайче и реших, че трябва да и е студено. Внимателно я завих с още едно одеало и на пръсти се върнах в леглото си. Едва наближаваше 7 – беше адски рано да я будя.

Облякох се, а iPad-ът ми правеше компания през следващите два часа, преди да чуя шумолене и раздвижване в другата стая. Поколебах се малко, но почувствах, че трябва да стана и да отида при нея. Има още →

The past has passed

Публикувано на от
3

Очите ти ме гледат над чашата с latte, която си прегърнала с длани. Никога не съм разбирал добре езика на тялото и не мога да реша дали това е затворена поза и трябва да изразява защитна реакция, дистанция и предпазливост или е обичайното, надзъртащо любопитство на първите срещи. Или пък просто най-обикновено, здравословно любопитство. Съвсем недостатъчно персонализирано.

Говорим си за спомени. Което е абсурдно глупаво при положение, че нямаме достатъчно история за да имаме спомени… не и общи. Затова можем да си разказваме и споделяме само такива… ненужни… парченца разхвърляно минало, което не би трябвало да има особено значение. Заобикаляме и него… и нея… и всички тях… с които сме се разминали… Дискретни сме и двамата – избягваме фактите, не споделяме почти нищо конкретно… освен някакви проскубани до голо емоции, натежали с очакванията и неувереността на сбъдванията си. Преструваме се, че не разбираме, че ако е нямало разминаване преди, нямаше да го има това тук сега. А то може да е хубаво, ако се получи… Ако скъсаме с миналото… Или разчитаме, че еднаквостта на разминаванията ще ни направи по-близки… Или болките…

Наистина ли очакваме това да ни сближи?…

Иска ми се да вярвам, че очите ти в повечето време ме гледат, защото търсят бъдеще, а не минало. Но много ме е страх от погледите, които минават през мен – замислени и лутащи се… Иска ми се да мога да ги уловя и фокусирам, защото настръхнало ми напомнят за мъдростта на преживяното, дългите паузи безвремие, безкрайните дози загубване, на онези, прекарали известно време заедно, докато се превърнат в невидими един за друг и започнат да гледат през себе си, без да се забелязват…

Мога да се преборя с тъгата ти, с болките си, с меланхолията ни, с твоята самота, с моята самота, с абсолютно всичко видимо и невидимо… само ако не съм прозрачен…

Затова не искам да обсъждам миналото с теб… Заради бъдещето. И не – не е недоверие. Надежда е…

Жив

Публикувано на от
2

Обичам точно тази София, с която се сблъсках за първи път на Централна гара, преди толкова много години, опитвайки се да догоня влака, с който трябваше да отпътуваш. За да те видя за малко и просто за да бъда там. Пътувах цяла нощ, прав, в коридора на претъпкания влак, защото имаше значение. За мен. И пристигнах точно навреме… за да разбера, че е нямало значение. За теб.

Обичам точно тази София, която девет години по-късно ме доведе отново при себе си и ме накара да повярвам повторно, без да ми обещава нищо повече от илюзии. А само идиот би повярвал на илюзии за топлина и уют през декември. Но оттогава се радвам да виждам дъха си, когато се разхождам из софийските улици през зимата, защото се разминавам с толкова много, които не го забелязват. А аз вдишвам и издишвам…

Обичам тази София, в която като по Керуак, не ти е позволено дори да се наплачеш. И се чудя може ли да бъде толкова студено отвътре, че сълзите да излизат направо на кристали изпод клепачите. Но не мога да пробвам. Забравил съм как…

Обичам тази София, която не се отказва да ме убеди, че не бива да правя това, което чувствам, а това, което очакват от мен, за да не изглеждам странен, особен или различен. И не се отчайва, въпреки моята непреклонност и твърдоглавие… Все някой ден един от двама ни ще победи, а дотогава току-виж съм научил, че срещите са толкова по-малко възможни от разминаванията…

Обичам тази София, защото не познавам друга. Защото е без маска, истинска и откровена до болка. В действителност, не само на думи… За разлика от теб…