Предишната вечер най-накрая реших да изгледам The Girl Next Door, който отдавна виси в DVD-то на лаптопа ми и въпреки лекия си сюжет определено ме развесели.

Не ми се спеше. Прочетох отново „Кога мечтите не трябва да се сбъдват“ и се размислих как на някои хора може би им е вродено да могат да правят другите по-истински, по-добри, и повече хора… Понякога си мисля, че съвсем за кратко и аз мога да увладея тази дарба, но не съм сигурен, че мога да я задържа достатъчно дълго.

От известно време не мога да плача. А имам нужда от това – имам нужда да зная, че мога… само това ми е достатъчно да се усещам себе си и че не съм се вкаменил за да се измъкна от нечия (или своята собствена) визия за банално еднотипно беземоционално съществуване по течението.

Отворих файла с „Царството на сънищата“ – само чернова е още – един приятел ми го даде, с идеята за критика и нещо като рецензия. Бях си го приготвил за някоя от вечерите в Загреб. Още посвещението ме шамароса – „На изгубилите част от себе си“. Първата страница преглътнах трудно, но не защото беше тежка или зле написана, а защото отново се размислих. После обаче махнах форматирането на моя OpenOffice за да не ми странира текста, а да тече гладко и се загубих в думите.

Не бях чел скоро нещо толкова истинско. Изгълтах го на един дъх – не усетих колко време е минало от началото. Забравих, че трябва да го чета с идея за критика и коментари, просто се гмурнах в повестта и станах част от нея. Горчива топка беше заседнала на гърлото ми към края на текста – някога, когато бях по-млад „Малкият принц“ на Екзюпери и „Алхимикът“ на Коелю ми бяха подействали така, а по-късно „Илюзии“-те на Бах. Първата от трите книги все още може би е в състояние да ме разплаче и някак избягвам да я разгръщам. Коелю напоследък ми се превърна в халтураджия, а май съм порастнал за Бах.

Стигнах края на файла. Вероятно ми се спеше много, защото все по-трудно виждах буквите. Посегнах да си разтъркам очите и ръцете ми се намокриха като докоснах лицето си. Затворих лаптопа и изгасих осветлението. Не можех да заспя веднага – посегнах за телефона си… Znam, che e nikoe vreme i tova suvsem ne e obeshtanata kritika, no ne moga da se sdurzha. Mislya, che imash onazi darba da pravish horata po-dobri! Kritikata drug put… Изпратих SMS-а към България…

Заспивайки бях сигурен, че ще се събудя различен. Навярно поне малко по-добър…
Благодаря и на двамата! Дори и да не знаете съвсем защо…

Днес излязох от Опера хотел около 18:00. Слънцето още не беше залязло съвсем и града е топло-романтичен. Вече се чувствам у дома си тук. Всички тези пътувания напоследък ме научиха да свиквам бързо с местата, където се налага да живея – а бях толкова труден в това отношение. Почти всичко ми изглежда някак познато. До Шератон стигнах на автопилот – имахме уговорка да се намерим с Влатко там в 19:00. Имах време да се прибера в стаята си и да чуя новините за новата рекордна цена на петрола.

С Влатко поскитахме из нощен Загреб доволно много. С Юра ще се разминем – много тъпо стана, че не се сетих да му издиря GSM-а преди да тръгна от България. Днес ми е оставил voice mail в хотелската ми стая – явно ме е издирвал, но аз бях излязъл с Влатко и вече няма кога да се видя с него. След петнадесет часа се изнасям през Германия за София. Нищо някой друг път. Влатко и без това ме цани за лектор на тяхния OpenFest през пролетта.
Има още →

Оказва се, че мога да гледам хърватска телевизия без да се напъвам особено. Почти всичко се разбира – не бих могъл да повторя нито едно изречение, но за сметка на това ми е ясно за какво се говори. Току-що слушах за третия GSM оператор (и тук това е топла тема), за мача с България, на който футболната легенда Стоичков идвал с отбора си само за победа и трябвало хърватите много да се стегнат. А и си струва да позяпа човек телевизия тук – определно хърватските жени са готини и тези, които се срещат по улиците, а какво остава по телевизията – всички водещи са като фотомодели. И тука явно цари манията по reality шоута – популярни са и Big brother и някакво друго шоу – май на местния Playboy (lil’ sister се казва) – последното затваря две мацки за няколко дни в апартамент и всички ги зяпат на index.hr. Да – и в банята са им монтирали камера… Big Brother е на адрес www.bigbrother.rtl.hr – имат си и хърватски RTL тук – още едно влияние от Германия.

Загреб наистина е красив град – спокоен, с ведри хора – много по-усмихнати от нас българите – на нас ни е особено трудно да си повдигнем носа от тротоара и да си сложим свежа визия на физиономията очевидно. Много зелени площи, много подреден – интересно защо с доста по-малко движение – като население София и Загреб трябва да са еднакви – не знам защо у нас е такава лудница. Колите са всякакви – преобладават новите, но има и доста модели над 10 години, но определно няма гробници, които все още се движат по нашите пътища. Почти не можеш да видиш Мерцедес или Audi – джиповете също са по-скоро изключение, но за сметка на това е пълно с новички Пежо, Рено, Ситроен, Фиат, Опел, Голф – средния и малък клас предимно. Изобщо тук май си живеят по-добре от нас.

Днес обиколих почти целия център – бях в ботаническата градина – страхотно местенце. Минах покрай много катедрали, църкви, площади – попаднах случайно и на един огромен пазар. Голяма шарения – по балкански, но ако направя математиката през куната – еврото – към лева излиза, че хърватите си хапват по-евтини чушки, домати и ябълки от нас, въпреки, че някои неща тук са по-скъпи от Европа, но то и у нас е така.

Усещането от мястото, културата и хората е възхитително – въпреки, че нещо не съм в настроение последните няколко дни. И малко тъжно, че ние имаме същите предпоставки, но сме се затворили в отчаянието си и творческото и идейното в бъдещето си направо сме го загробили някъде по пътя си. А толкова малко е нужно…

Из целия Загреб се строи – навсякъде нещо се прави, реставрира, подобрява… строежите са опаковани като в Германия и Австрия. Всичко е чисто, подредено в унисон с архитектурата наоколо. Разхождах се цели три часа пеша навсякъде из центъра. Дори намерих една дупка на улицата. Може да има и още…

Вече съм в Загреб. В страната на островите – в границите на Република Хърватска имало цели 1185 острова, 47 от които са обитавани. Според колегите ми тук преди време било адски модерно местните богаташи (и чуждестранните такива) да си купуват острови – необитаеми също – и да си строят резиденции, но нещо правителството пресякло някак мераците. Mай ги обявило за национално богатство.

След десетина минути в България ще е понеделник, но тук времето тече в синхрон с централно-европейското – т.е. с час назад както в Австрия или Германия. Не само това е в синхрон с тях. Още на летището и после в хотела ми направи впечатление, че немският език и култура определно имат своето влияние навсякъде. Тук за разлика от Германия и Австрия всички шофьори на таксита се оказа, че говорят поне един чужд език – и той в 95% от случаите е немски. Само по-младите говорят английски… Защо направих това проучване ли? Е, стана случайно – трябваше да си намеря такси, което да приема плащане с кредитна карта. Не беше особено лесно, но не е невъзможно – както е в България все още. Изобщо още първите няколко минути на хърватска земя ми показаха, колко страна, доскоро в същия кюп като нашия и дори водила война за да се откъсне от Югославската федерация е близо до Европа и колко далече сме ние… Не – не съм комплексар… Просто факт.
Има още →