Стоях дълго под душа. Без точна идея какво всъщност се опитвах да отмия от себе си… Мислех си за лудницата, в която живеем всички. За същото това безумно темпо, в което уж се усещаш пълноценен, жив и полезен. Надбягваш се със себе си, заблуждаваш разума и сърцето си с хапки смисъл, които уж срещаш наоколо. Докато увлечен в този ритъм изведнъж от активен участник на сцената разбираш, че си се преврърнал в безучастен зрител, който случайно осъзнава как този вихър има толкова малко общо със себе си… с теб, всъщност. Как си толкова обикновен и простосмъртен зрител, че дори не успяваш да режисираш собствената си съдба, защото някак ти се е изплъзнала между задъхванията в спринт-дисциплините.

Мислех си за думите – за тези едни и същи думи, които могат да накарат сърцето ти да се удави в кръв и болка, а в същия миг същите тези думи да провокират красива усмивка у някого другиго. И да ги кажеш въпреки всичко. Мислех си какво означава за различните ни вътрешни светове значението на думите, значението на това, кой и какво е до теб, защо и какво му струва това. И каква е цената да продължиш…

Да продължиш да се усмихваш, да вярваш на себе си, на този отсреща… въпреки кървенето… Да продължиш да мечтаеш, въпреки цената на несбъднатото. Навярно мечтите имат своя смисъл в това да си останат завинаги мечти. И недовършени…

Последното представление на „Камината“ отмина. Нямаше как да го пропусна. Най-впечатляващото за мен бе, че въпреки, че май гледам пиесата за шести път отново улових метафора, която преди съм пропускал. Не че не съм чул някоя реплика, но не бях хванал смисъла, който именно днес ме хлопна по главата…

Странно е да наблюдаваш как една пиеса се развива с времето. Спомням си първото (още неофициално и нелегално) представление (поне за мен първото) – по това време някъде се запознах и с Тони наживо. Ама че работа, почти наближава половин година оттогава. Зимата точно чукаше на прозорците…

Отидох просто на театър – нямах идея точно какво ще последва. А после след няколко дни с Тони седнахме на чаша бира и какво взе, че стана. Всъщност не знам какво точно. Нямам и идея дали точно това трябваше да се получи. Само, че благодарение на сърцата и разума на Сибина, Вальо и Тони се получи именно това и някак си, през моите очи, изглеждаше чудесно. През очите на един най-обикновен зрител.

Изкуството се прави от хората отвътре в него, хората, които са в състояние да чувстват и мислят, хората, чийто възприятия за света размахват пипалцата си извън обсега на четирите си нарисувани стени и същестува за тези, които го гледаме от другия край на сцената, притаено или самовглъбително. Поне тези от нас, които това ги докосва някак.

Появиха се две ценни идеи за това време, че цената на изкуството не бива да е предварителна бариера пред желанието на хората да се докоснат до него. И другата – далеч по-важната, че такава форма на докосване позволява на зрителя да е по-близо до творците – да не е просто зрител, а и участник. Спомних си точно тези думи на Тони, които чух за първи път една вечер вкъщи, когато днес Сибина, развълнувано ми каза, че съм бил част от екипа. И това някак си ме стопли. Не само защото е мило, а защото ако е истина е станало неволно и Тони е бил прав.

„Камината“ ме размисли отново, както винаги за моят свят напоследък или повече за този от близкото ми минало. Отново ме настрои хем мънично меланхолично, а така и адски оптимистично, заради хакерите наоколо – не в буквалния смисъл на думата. Заради хакерите на човешките души, на които им пука, за света, за докосването, за бъдещето, за любовта, за патентите, за миналото, за историята, за истината. Които не могат да правят чудеса, но правят точно толкова, колкото могат от себе си за да се получи едно съвсем истинско, обикновено и реално чудо. И които заедно с аплодисментите заслужават и поклон!

Тони, Сибина, Вальо и вероятно тези около тях, които не познавам – моето огромно благодаря за вашето малко чудо! И на публиката, която се докосна до него! Беше супер!