Точно, когато мигрирах текстовете от стария си блог към този се появиха няколко коментара, които бяха изпратени в онзи междинен момент, в който видим беше старият WP-блог, но всъщност аз работех по новия в MT. Така те увиснаха за модерация в старата база – не ги пуснах там, защото вече нямаше смисъл, а пък и не бяха кардинално фундаментални за да правя екстра-усилия да ги домигрирам в последствие. Или поне повечето от тях.

Един от тях обаче, особено на фона на случилите се разгорещени спорове в една организация, с която доскоро бях свързван, и други разни подобни случки напоследък, доби по-особен смисъл. Ето и текста на въпросното мнение, като няма да споменавам името на неговия автор, доколкото по-важно за мен е самата позиция като такава.

Ето и пълният текст на коментара, който (само за информация) се отнася за моят пост-реакция за сблъсъка между полицията и феновете преди време…

Не съди, за да не бъдеш съден!
За мен пияниците по презумпция са, или по-скоро бях отрепки, докато не ми се случи следната ситуация. Пътувах с влака за Варна, места имаше само в едно купе с 4-5 човека, където смърдеше ужасно на спиртоварна. Източникът на изпаренията беше мъж на около 50 години, който държеше тубичка с вино между краката си, седеше с лакти на коленете и вдигаше наведената си глава, колкото да отпие от тубичката. Всички го гледахме с открито недоволство, докато някой по-разговорчив човек успя да завърже някакъв разговор включително и с въпросния пияница. Оказа се, че скоро преди това синът му се е удавил на водопада на Бачковския манастир, показа негови снимки – хубав млад мъж, отишъл си толкова нелепо. Всичкото вино на света май не беше в състояние да потуши мъката в очите на този човек. Съжалих много за това, че дори и само вътрешно съм го осъдила, лепнала съм му етикета на пияница и край – с това се приключва въпроса. И този ясен спомен, въпреки че е отпреди 13-14 години, и изводът, че нищо не е такова, каквото изглежда, ме карат да се замислям преди и дали изобщо да посоча някой с пръст и да го осъдя.
С това исках да кажа, че тълпата на стадиона и полицаите са такива, защото обществото ни е такова, няма само едноличностна вина или едностранна причина /освен случайностите/, за да се случи нещо. Не е луд, който яде баницата.
А ние съвестните, кутурните, възпитани и примерни граждани, сме седнали удобно през екранчетата, сочим осъдително с пръст и квалифицираме, кой е отрепка и кой – не – полицаите или тълпата. Е и? Това ще помогне ли с нещо на някого, за да не бъде повече така? Едва ли някой от тях чете тук, а и да четеше едва ли щеше да си направи изводите и да коригира поведението си. В този смисъл ние къде сме в тази ситуация, имаме ли ние вина за случващото се – непряка разбира се, и какво бихме направили освен да коментираме? Макар и непреки – ние също сме участници, защото това се случва в нашата държава? Ние нищо не правим – това е, само философстваме, което си е хабене на енергия. Колко от нас участват в благотворителни организации и правят нещо за обществото, за да не бъде то такова каквото е, освен да дават по някой лев от гсм-а по празници?
Много хубави споделени мисли наистина, всички вие сте умни, интелигентни, културни, работите много, изкарвате пари, изкачвате се на следващото стъпало в стандарта на живот, но малко са тези, които могат като вас и вие се отделяте в тесен, затворен кръг, който обсъжда поредната простотия, извършена от масите. Това да ви напомня на нещо?

Принципно съм доста съгласен с написаното, като не забравям и за няколко големи НО-та. Първото но беше предизвикано с увода, на който мога единствено да се противопоставя и го правя още със заглавието, Второто НО е свързано с усещането ми за снизхождение и опрощение на простолюдието и греховете му. А третото НО е най-важното – това за правото на избор… Но поред на номерата…

Всяко мнение на този свят осъжда или одобрява нещо – винаги във всяка своя стъпка, която съм предприемал съм имал привърженици и противници. Без значение дали това е било полезно или не. Има хора, чието призвание е да бъдат опортюнисти – най-смешно е когато тези хора осъзнават това като някаква форма на креативност. Да не бъдеш съден е страшно, защото навярно това означава, че нищо не си свършил или резултатът е с нищожно значение. Да приемеш, че ще бъдеш съден за която и да е твоя позиция е нормалното схващане за пейзажа. Доколко да се съобразиш с критиката е въпрос на избор…

Както въпрос на избор е дали да запълваш живота си с опортюнизъм или с креативност. Въпрос на избор е дали да потънеш в безсилно самосъжаление, което е обхванало повечето средностатистически българи или да продължиш. Познавам много хора, които нещастие е съкрушило дните им и наистина не е лесно да го приемеш и да заживееш с него, но това е лесният избор. Трудният е въпреки него да останеш себе си, дори да бъдеш съден заради това… Защото мога да намеря оправдание за пиянството, но не и за предателството спрямо себе си. Това е избор – дали да се предадеш или да потърсиш начин да продължиш. И този избор в огромна степен зависи от теб – не от обстоятелставата или ситуацията. При всички ситуации и обстоятелства има повече от един избор – да не направиш избор също е избор – понякога доста тъжен, но избор – by default.

Дистанцията с простолюдието, да го кажем с обидния, но точен израз, е животворна – за да сътвориш нещо различно доста често е нужна среда. Не можеш да изобретиш нещо гениално, ако не си заобиколен с идеи и среда с полу-гениални прототипи, които да захранват мисълта и креативността ти. Не можеш да пишеш красиво, ако никога не си прочел нещо красиво, написано преди теб. Това е друг избор – изборът на среда, в която да покълнеш и да се развиваш. Ако си заобиколен с простолюдие, чалга и безпаметна простащина изборът да останеш в средата си и да се слееш с нея противостои на това да я напуснеш и потърсиш друга, последното понякога включва и самоизолация.

Хората не се раждат равни – това е утопична илюзия – но хората имат почти равно право на избор (в някакви граници, разбира се) какво да построят от себе си. Има хора, които могат да променят света и такива, които не могат – едните не са по-добри от другите, нито по-умни или по-богати – едните са избрали това да бъдат хакери, а другите да бъдат инструменти – светът има нужда и от двата вида. Едните обаче не се страхуват… от това да бъдат съдени и преценявани…

Масите, както ги казваш, сами са избрали да СА масите. И съответно да бъдат управлявани и… забележи… съдени. Те не могат да бъдат спасени от това, разликата е че не могат да му влияят, нито да се защитят, защото позицията им е наследена или присадена, а не е лична. Християнството възпитава в примирение и покорство – то възпитава маси, възпитава инструменти, а не хакери. Всъщност никоя религия не позволява ревизия на ценностите и, поради факта, че тя е инструмент за мениджмънт и съмненията във фундамента превръщат инструмента в нестабилен.

Точно затова изглежда, че не се случва нищо особено, защото продължаваме да възпитаваме маси, а не хакери. Масата не променя статуква, масата дори и във времена на революции е само инструмент. За да може да се случи нещо видимо са нужни хакери – в политиката, в изкуството, в обществото. Хакери, които си играят с правилата, а не се заробват с тях. Това, което е нужно на всяко общество в преход е да възпитава хакери – иначе ще тъпче като нас години на дъното.

Хакерите в голяма степен могат да променят живота за себе си и имат своето право да изчакат света да порасне. Колкото и да е самохвално, аз не се вълнувам особено кога точно ще бъдем част от Европа – и аз и повечето хора, които познавам вече сме част от Европа – работим там, не виждаме границите, размили сме ги в общуването и в проектите си – това може и да изглежда като форма на самоизолация, но това е част от хак, който в своята бета-версия е в ход… Това е самоизолация за една реалност, но и интеграция с друга – и само на пръв поглед е затваряне. Аз не изпитвам нужда да бъда сертифициран от някого за способен, защото съм избрал своя път на self-made person. Нямам проблем в това да бъда съден като нескромен, защото зная цената и способностите си. Не изпитвам комплекси от това да имам различна позиция, защото съм свикнал да греша и да плащам грешките си.

И влагам усилия в това да променя нещата около себе си, не защото трябва, а защото не мога другояче. Затова не бих спестил несъгласието си никому – без значение дали ще го кажа дипломатично или грубо ако се налага. Имаме нужда от хора, които да участват в организации и да променят нещата, но двойно повече имаме нужда от хора, които да правят тези организации или просто някакви проекти, да ги създават като идея, да не се спират пред някаква привидна невъзможност. Имаме нужда от хора, за които няма невъзможни неща.

Наскоро ме съдиха (в личен диалог) затова, че съм бил е-кукувица и съм изоставял проектите си в Интернет, на което се смях със сълзи. За много от проектите ми всъщност съм дори едноличен създател и нито един от тях не е бил безсмислен и повечето са наследени от други, като първите са били инкубатор на идеи за наследниците им. А аналогията с кукувицата е толкова абсурдна, че няма как да бъде по-неточна, защото кукувицата търси чужди гнезда, а аз ги създавам и съм създал толкова много, че три човешки живота няма да ми стигнат за да ги доведа и до 10% от целите им. На критиката отговорих, че не са важни проектите, а това колко живец има около тях, а аз съм запалил толкова ползотворен огън, че и утре да умра не съм изживял живота си напразно, нещо с което почти никой от моите съдници не може да се похвали.

Да, това не е най-скромният ми пост, но той няма за цел да бъде такъв. Искам само да кажа, че да бъдеш съден е важно – едно от малкото сигурни доказателства, че си полезен – че си бръкнал в нечие статукво и предизвикваш химическа реакция по метаморфозата му.

И без това Матрицата на Масите се променя непрекъснато – разликата е в това дали променяш или биваш променян. Онзи вечен избор, за който си говорим от началото…