Creative Commons 2.5 на български език

Току-що научавам от блога на Пейо, че българските преводи на Creative Commons лицензите вече официално са факт! Браво на всички, благодарение, на които това е реалност – Деси, Пейо, Вени и всички други, за които дори и не подозирам с какво и как са помогнали.

Това са хармонизирани с българското законодателство юридически текстове и се препоръчва да бъдат използвани като ясно изразяване на волята ви, когато освобождавате вашите текстове или други творби за да ги направите свободни произведения.

Ура! Ура! Ура!

Критика на суетата

Започнах този пост като реплика в един форум, но понеже сесията ми изтече и текстът ми се загуби, сега го започвам отново тук, от една страна, защото принципно не обичам форумните дискусии, а от друга ангажиментът ми към всичко, което ще напиша ще е далеч по-личен и силен ако го направя тук, където най-малкото вярвам на софтуера, който обслужва управлението на съдържанието без параноични настройки за timeout на сесии.

Текстът наистина е провокиран от една дискусия във въпросния форум, но моят отговор ще е по-многостранен, защото ще се опитам да изясня както своето виждане по темата, така и да отговоря на някои питания, стигнали до мен по разни начини, а също и да изкажа ясно няколко позиции, които трябва да бъдат казани.

Започвам с едно усещане… Четейки дискусията неволно се върнах назад в спомените си преди около десетина години, когато в разгорещени спорове (и наяве, и в мрежата) с едни също така много интелигентни хора дълго време много успешно се заблуждавахме взаимно – аз, че съм заблудено IT-хипи, залитнало по утопията свободен софтуер, а те, че са по-несхватливи, и закостенели отколкото са всъщност. Сега – десетина години по-късно – никой не смее да дефинира свободния софтуер като утопия. Той е навсякъде, продава се добре, и за много неща се е превърнал в незаменим. Революция нямаше – само бавна, сигурна и необратима еволюция, която щеше да се случи така или иначе, по един или по друг начин. И то независимо от организации, личности или позиции. Тогавашните пазители на статуквото (защото винаги има такива) се мръщеха и пречеха колкото могат (и до днес), защото установения модел принципно не търпи паралелни модели – самата алтернатива дори не е толкова притеснителна, колко фактът, че моделът не е единствен. Така или иначе обаче установения модел се сви за да направи място за новия, дори се научи да съжителства с него… (почти!)… и да се комбинират тук-там…

Сега „утопията“ се нарича свободна култура и първите страхове, съмнения, тревоги и въпроси заваляха. Напълно нормално – още повече, че затова има и предпоставки… За разлика от свободния софтуер, който е строго и точно дефиниран, дефиниция за свободна култура няма. И даже май няма особен смисъл от такава. Хората, които залитат по идеята предпочитат да задават въпроси и никак не се стараят да дават отговори, още по-малко да отправят послания. Докато няма по-малко или повече свободен софтуер – (той или е такъв или не е!) – свободните произведения на изкуството могат да са свободни в една посока, а в друга – не. Или да са само донякъде свободни…
Има още

Stereo Love

Всичко, което знаех за Stereo Love бе това, което бях чел на сайта на проекта. От доста време си бях наумил да го гледам, но все не поглеждах навреме кога е датата на следващото представление. Затова, когато в сряда вечер след Night Songs, Весела ми каза, че ще дойде по-късно в къщи днес, защото играе Stereo Love, аз пък реших да отместя началния час на купона с един час назад за да видя пиесата.

Играе се в Червената зала на Червената къща, а билет може да се резервира предварително и online през сайта им.

Stereo Love е странна пиеса, от онези, които могат да бръкнат много надълбоко и истински в душата ти, да те хванат за гърлото и да те поразмятат из собственото ти пространство. Stereo Love е аутопсия, дисекция на самотата – на онази, която те заобикаля, когато си сам… И на другата,… когато до тебе е някой или пък няколко души, но ти пак си повече сам от всякога. Stereo Love е дисекция на собственото аз. Stereo Love е емоция. Пиеса, която е задължителна за всеки, който поне веднъж е намирал сили да заплува в (понякога) тъмните води на собственото си аз. Не – не е депресарска история – напротив – дисекцията е с много хумор, със закачка… А и нали всъщност аутопсия на каквото и да е можеш да направиш едва след като си го надвил. Самотата не прави изключение. Пиесата завършва с три много лъчезарни усмивки, които си струва да видите!

Блог на никое място

Днес ми показаха нещо интересно в Клубовете на dir.bg. Не обичам този домейн. И не защото не обичам DOS. Принципно не ме кефи. А човек трябва да си следва принципите, дори лудите го правят.

Клубът се казва Шантав клуб, а темата Дневникът на една луда.

Хареса ми. Не знам защо. Навярно, защото и аз знам къде се намира табелата на кабинета на д-р Жасмина Скакалечкова.

Дано Ния Ничия се сети да си пусне блог… Най-малкото, защото коментарите и същината се отличават по-лесно.