Старият ми верен ThinkPad T40 след десетина дни навършва точно три години и му предстои да излезе в пенсия. Това вероятно е шестия или седмия лаптоп в моя живот, но е единственият, който е с мен толкова дълго време – цели три години. Мога да го оставя да замине за скрап или да си го взема вкъщи, защото новият Т60 навярно вече очаква да види какво го чака с такъв като мене.

Разбира се, че ще си го взема. Някак си твърде емоционално гледам на него, почти като към одушевено същество. Обръщайки се назад във времето, си спомням твърде много неща, които съпреживях чрез клавиатурата и дисплея му, твърде много тайни и споделени и несподелени истини продължават да живеят в дигитализиран вид из диска или microdrive-а му. Бил е с мен и в тъмнината и студовете на влаковете и автобусите, когато бях пешеходец, в багажника на колата ми на път за морето или планината, или в командировка. Обиколил е с мен почти цяла България и прелетя с мен половин Европа, доверих му няколко любовни истории и няколко големи раздели (едната с баща ми и завинаги), много фотоси, Linux-и, безброй email-и. Хм, над 850 от постовете в този блог са написани чрез него…

Принципно ми е много трудно да използвам два компютъра и обичам всичко да е на този, който е на гърба ми непрекъснато, но мисля някак да свикна, а и най-накрая ще мога да имам лаптоп само за лични цели и навярно единствено с Linux.

Липсва ми романтиката на блогосферата от преди 3-4 години. Когато нямаше безброй планети, които агрегират какво ли не, без идея и тематика. Липсва ми времето, когато нямаше толкова много блогове, които нямат какво да кажат. Липсва ми това (почти) да няма политически блогове, или такива на политици, които пишат по нещо несериозно веднъж на тримесечие.

Вероятно точно както ми липсват първите дни на българския интернет, когато ICQ-тата бяха шестцифрени, Гювеч-а се побираше на една дискета и вероятността да срещнеш друг българин, който вече не „познаваш“ граничеше с печалба от тотото. Е, не можеше да забършеш някоя мацка от мрежата, но пък… беше кротко, спокойно и велико. SPAM-ът беше изключение. Нямаше ги Заки и копоите на НСБОП, претендиращи за компютърна грамотност. Нито ДАИТС, които и за такава не могат да претендират. Нямаше и голи снимки на Цветана Манева, озвучавани от Стефан Данаилов. „Тодор Колев го нямаше даже…“

Интернет беше друг свят и всички там в онази негова версия тогава мечтаехме да го направим близък до останалите хора – нещо като това, което е сега… Не знам дали точно същото…

Не – не съжалявам. Така трябваше да стане. Но и аз имам право на своята си носталгия… И блаженството, че съм имал шанса да вкуся онова време…