Три цвята

Има теория, според която хората могат да бъдат разделени на три, в зависимост от доминиращия в начина им на изразяване елемент. Първият тип са хората на действието, обичащи да бъдат забелязвани и да се чувстват важни в очите на останалите хора. Те обичат сблъсъците, рисковете, обичат да водят. Техният цвят е червения и в положителния смисъл са пионери, но лесно могат да се превърнат и в тирани.

Зелените са емоционалните хора – с оптимистичен поглед към нещата, приятелски настроени, открити, склонни към компромиси в името на консенсуса. Добрата им страна е дипломатичността, а в другата крайна точка на махалото обаче стои опортюнизма им или неспособността им да се фокусират върху проблемите.

Третият вид са рационалните хора – те говорят малко, но ползват точните премерени думи, анализират и преценяват фактите преди да заемат позиция или да направят избор. За тези – сините хора – практичността и компетентостта им е от значение да се чувстват значими. Логично е сред тях да се раждат стратезите, но те могат да бъдат и педанти или да са пречка за всяка по-екстравагантна идея.

За тази теория чух за първи път преди около 5-6 години. А преди няколко дни един човек, когото до този момент не познавах, чрез нея ме накара да си задавам много въпроси. “Според мен най-малко в България са сините хора”, беше първото му изречение в една кафе-пауза, което ме сепна и то не за друго, дори не защото точно си мислех същото, а понеже още не бяха минали първите 24 часа от неговия живот, които той прекарваше в България.

Дан е швейцарец, роден в столицата Берн, но предпочел да живее в Базел, заедно със съпругата си рускиня и двете си дъщери-близначки. Дипломиран юрист, говорещ свободно английски, френски, руски и няколко диалекта немски. Актьор с над 30-годишен стаж на сцената, музикант, продуцент и преводач, за който любимо амплоа е да обучава хората в културата на комуникаците помежду им.

“Когато дъщерите ми бяха много малки, като повечето близнаци, най-често получаваха сходни подаръци, макар и не съвсем еднакви”, разказва Дан. “След като ги разопаковаха обикновено се случваше едно и също нещо – моята червена дъщеря разглеждаше всичко и взимаше за себе си това, което и харесваше, без да се съобразява дали е било подарено на нея или на сестра и, която бидейки зелена консенсусна личност беше щастлива с това, което е останало. Като техен баща не считах, че имам право да пречупвам характерите им, но поне можех да ги науча всяка от тях да използва своя цвят в неговия позитивен смисъл, когато общува с останалите. Сега, когато са на седемнадесет и понякога все още се случва да получават сходни подаръци, вече нещата се развиват по съвсем друг начин – червената ми дъщеря отново се опитва да вземе това, което и харесва повече, но отива при зелената си сестра с аргументи и обсъждат кое на коя от двете ще стои по-добре, а в замяна обикновено зелената ми дъщеря успява да накара червената си сестра да се раздели с още нещо, за да получи толкова желаната от нея вещ и го прави с най-приятелската си дипломатичност, на която е способна. Знаейки, че са различни – всяка ползва своя подход за да общува сполучливо с другата, именно съобразявайки се с различията си.”

Преразказвам тази история в навечерието на Бъдни вечер (а тя трябваше да бъде първата ми колонка за Идеалист) не само защото ми се иска повече деца в България да имат родители като Дан, които не искат да ги вкарат в клишетата на собствените си разбирания, а да ги учат как да изградят себе си върху положителните страни на собственото си Аз, каквото и да е то. Разказвам го и защото се замислих, дали наистина не страдаме от липса на рационални хора наоколо. Ние българите наистина обичаме действието (даже само обещаното), изхвърляме се на приказки, впечатляваме се от бабаитлъка, дори на тираните си, дипломатично кротуваме… А мислим малко… като гласуваме, като решаваме важни неща от живота си, като създаваме…

Но дори и да е така – дори червените и зелените страни в националния ни характер да са повече от сините. Дали не трябва най-накрая да осъзнаем различията помежду си и като дъщерите-близначки на Дан да намерим верните подходи към себе си. Защото за да се справиш с нещо или за да го промениш е нужно добре да го познаваш. И да започнеш най-напред от себе си…

Защото всъщност всички носим различни пропорции от всеки цвят. И когато открием, че от смесването на цветовете сме в състояние да запълним цялата палитра, може и да почувстваме, че животът ни не е толкова черно-бял и не е непременно нужно поредния ни опит за симбиоза, в резултат да се оказва безлично сивкав.

Кръчмарски сметки 2008

2008 беше особена година – от една страна бе толкова сива и клиширана, че шарената и креативна част от мен, предпочете да зарови глава в пясъка и като заблуден пътник на странна малка гара да изчака този влак, водещ към нищото, просто да напусне перона.

От друга страна използвах сивотата около себе си, за да се концентрирам в неща, които бяха нови за мен през предишната 2007-ма и тогава малко ги пропуснах покрай себе си. А сега се наложи да понаваксам. В края на 2006-та реших да сменя амплоато си на 100%-ов техничар и да се впусна в малко повече бизнес и търговски-ориентирани дела. Не го усещах да ми е съвсем в кръвта, но от една страна имах нужда от промяна и предизвикателства , а от друга трябваше да го направя по много причини – заради себе си, заради демонстрация на позиция, заради много неща. И сега две години по-късно определено със сигурност мога да потвърдя, че не съжалявам, нито за стъпката, нито за опита, нито за всичко, което научих и през което преминах.

В някакъв смисъл 2008-ма беше много добра година – научих много, работих като луд, направих много добри пари, похарчих ги за смислени и безмислени неща, за пореден път се убедих, че харченето на пари не ме прави щастлив, нито сдобиването с вещи, за които отдавна съм мечтал, ако нямам времето да им се порадвам, ако не ме провокират да ги използвам по оригинален начин… или да ги споделя – тях или използването им – с някого…

Разбрах, че в големия бизнес или си бърз и безмилостен като кръвожадна акула или… биваш изяден от друга кръвожадна акула. Не – не е само у нас е така, разбира се… но като, че ли на родна земя кръвожадността има по-специфични и разнообразни измерения. Не ме кефи особено да съм акула, но разбрах, че имам достатъчен потенциал да бъда, щом се налага.

Разделих се с няколко приятели – заминаха надалече… и нямах идея колко много това ще ми се отрази… на ежедневието, на шареното в него, на моите собствени стимули да случвам и сбъдвам неща. С други спрях да се виждам, търсейки онова ъгълче на спокойствие и самота, което ми е нужно за да намеря себе си и да се огледам… а понякога панически имам нужда от такова… Някои ме разбраха, други не…

За сметка на това ъпгрейднах доста взаимоотношения с клиенти до приятелски… Мисля, че в повечето случаи това е добре. У нас бизнеса доста често се взима твърде лично.

Сблъсках се с лъжа и предателство от хора, на които бях полезен, направих услуга, която не бях длъжен да правя, и които ме обвиниха в лъжа и предателство. Излязох чист все пак и за да тренирам акулата в себе си им спестих благородството си при развръзката… kill -9 …

Не направих твърде много неща… Не остана време… Направих други… Запознах се с много интересни хора… Започнах отново да играя тенис. Станах ученик на един от кумирите си във фотографията – Начо Каменов – който като човек се оказа невероятен образ от породата, която най-много уважавам. С любовта нещата бяха на приливи, отливи и един разлив… С плановете… май се ориентирах към краткосрочните такива… А лудницата и стреса на ежедневието май ги оставих по течението…

През 2009-та имам две лични цели – едната е да започна да казвам по-често „Не“ и да се сбогувам с излишната част на своята дипломатичност. Твърде много загърбих егоиста в себе си, а егоизмът има много положителни и съхраняващи функции. Това ще ми помогне и за втората цел – през новата година да се занимавам повече с нещата, които ми доставят удоволствие.

За мечтите… ами важно е в края на всяка година и началото на следващата да имаш една шепа неосъществени мечти за бъдещето… за да не се превърнеш в история :-)

Предколедно

Нали все пак трябва да отбележа поне един пост през този месец ;-) Шегувам се, но наистина е много лесно да излезеш от стила „блогър“… Изведнъж решаваш, че няма какво да кажеш – и то наистина се получава така. Вглеждаш се наоколо и виждаш, че какво толкова ако не си поредния, който ще мрънка за студеното време, политиката, новините, кризата… или ще се възторгва от нещо, което го е впечатлило наскоро…

Пак се шегувам… но не съвсем… Лично аз… за да пиша имам нужда от комфорт или от драма… а и двете липсват. Живеем в безвремие, в което почти няма никакво значение какво казваш, дали го казваш, дали не го премълчаваш, дали го мислиш наистина… дали мислиш изобщо… Защото всъщност кой те чува?… Истинските драми също са доста различни от тези, с които започват новинарските блокове…

Мълчанието не беше нарочно, но не бе и случайно… Не съм се отказал и да съм блогър… Имах нужда от мълчание – преди се е случвало за кратко, сега имах нужда да е дълго… С минута мълчание се почитат мъртвите хора, с месец мълчание несбъднатите мечти…

За новите се задава цяла Нова година…

Парцалени принцеси

Малките момиченца все си мечтаят да се превърнат в принцеси, поне за малко, за миг… Дори когато пораснат… Пейо реши да провокира няколко пораснали момичета да влязат в ролята на любимите си кукли, с рокли нарисувани/създадени собственоръчно… И се пробва да ги извади от равновесие, разбира се, както само той го може… Някои бяха Барби, други парцалени кукли, а трети… Заведохме ги в студиото на Photosynthesis тази привечер… А резултатите освен тук и на други URL-и…

Nikon D700 – над всякакви очаквания

Знам, че заглавието звучи категорично. Нарочно е! Струва си! :-) Не виждам смисъл да пестя суперлативите си. И бързам още в първия абзац да уточня, че това не е нито ревю, нито какъвто и да бил сравнителен анализ, с претенции за неутралност или безпристрастност. Точно наобратно – това е споделяне на лични впечатления от едно наистина страхотно тяло – първото, което един съвсем пристрастен фен на Nikon като мен, е чакал с нетърпение.

От 2001 година насам снимам предимно с камери и оптика на Nikon. Ценя системата като такава – в нейната цялост – с всичките и предимства и недостатъци, и макар и да надничам в другите лагери от любопитство или за сверяване на часовника, никога не бих сменил цяла система, с която съм свикнал, познавам добре, инвестирал съм време и средства, заради една или друга екстра или някой и друг обектив. Съответно сравненията с други производители не са ми страст. Моята страст е Nikon и изборът ми е железен. Текстът по-долу е в стил – впечатленията на един фен. Надявам се това да разколебае потенциалните мераклии – особено от един конкретен отбор – да спорим ей така заради спорта ;-)

Та макар и фен – за първи път от 2001-ва насам – аз си купих ново тяло не в края, а в началото на неговия жизнен цикъл. Преди да имам реални впечатления, преди да съм пипнал и пробвал за тест нечия друга камера. Аз принципно съм консервативен потребител – не обичам да сменям камерата си, пазарувам ново тяло, малко преди то да бъде подменено с по-ново, тогава и цената е най-добра и ако е имало някакви грижи то те са ясни и отстранени. Предпочитам високия сегмент, но в по-компактното тяло – демек трицифрените модели на Nikon. След D3 беше ясно, че е само въпрос на момент да се появи камера като D700 и дори приблизително предполагаемата и цена беше приготвена да отлежава в банката. Когато камерата стана факт, известно време се чудех дали все пак да не изчакам Коледа и малко по-добра цена, но в крайна сметка колебанията бяха бързо игнорирани и така се сдобих се с едно от първите тела с надпис D700, които се появиха в България чрез официалния вносител Профайлд и вече три месеца съм повече от щастлив от своя избор.

Снимането с Nikon D700 още от първите кадри беше повече от удоволствие – на практика интервалът от време за привикване с камерата беше нулев. И макар първоначално да планирах да ползвам новото тяло, предимно когато наистина по-голямата пълнокадрова матрица щеше да има значение, старото ми D200, което на практика също е съвсем ново, след първите 500 кадъра с новата камера просто категорично зае ролята си на backup тяло.

Камерата е изключително удобна. Без грип тежи 100-125 грама повече от D300/D200 и те се определено се усещат и в положителен и в отрицателен смисъл. В единият дават стабилност, а в другия – за хора с по-слаби ръце – предполагат по-лесна умора. Грипът със сигурност дава още повече удобство и стабилност особено за хора с по-големи ръце като мен, но и добавя още тегло. Удобно е, че цялата фамилия D200/300/700 ползват еднакви батерии и зарядни, макар и грипът за D200 да е различен. Визьорът е голям и светъл, макар и да покрива 95% от реалния кадър, но предвид компактното тяло и наличието на вградена светкавица в обема на призмата това дори не е истински компромис.

Усещането, когато човек я хване в ръце е за много здраво и добре конструирано тяло, вдъхващо доверие и стабилност. Направено с дълбок респект, комплименти и уважение, към тези които ще я ползват. Без нито привкус дори на пластмасово усещане…

Традиционно автофокусната система е на очакваното най-високо ниво и дори при лоши светлинни условия се справя повече от чудесно. А звукът от затвора при снимане си е… оргазменотворен…

Към днешна дата – след три месеца – снимането с Nikon D700 за мен е не просто удоволствие – то преобърна напълно възприятията ми за цифровия процес, надеждите за него, промени личното ми workflow и на практика катализира един отдавна тлеещ в мен процес – постепенното изоставяне на филма в полза на фокусиране върху дигиталната фотография.

Вече съм ползвал камерата в почти всякакви светлинни условия, включително тежки. Случи и се да работи и в дъжд, по време на буря, без специални средства за защита, а благодарение на новия сензор си позволявам да снимам от ръка през нощта при чувствителности от 5000-6000 ISO на адекватни скорости без стабилизирани обективи и без да се тревожа за резултата – свобода, която и филма не може да ми даде… Дори почти непрекъснато ползвам функцията за Auto-ISO, на която съм оставил безумния толеранс до ISO 6400, и която на предишното ми тяло D200 включвах само при нужда (репортажни ситуации) и с доста консервативни настройки. Тази седмица снимах и backstage фотографии в студио само на наличното оскъдно моделиращо осветление на блицовете, в паузите между реалните снимки. Камерата е просто безкомпромисна на високи ISO стойности. Снимките в общия случай са напълно годни за употреба докъм ISO нива около 12800, като шумът, когато го има, е напълно приемливо филмов.

Пълнокадровата матрица върна фокусните разстояния, перспективите и дълбочините на фокус там, където съм свикнал да ги виждам при филма. Всичко това, заедно с всичките предимства да имам кадрите си веднага (условно казано), да не „пестя“ филм, да имам шанс да контролирам целия цифров процес от началото до края, особено на фона на все по-свиващия се и скъп сегмент processing услуги около филма в България ме хвърли в поредния размисъл за сбогуване с филмовата фотография. Не ми се връща към джуркането на химия, освен за черно-бяло, което ми е страст. Като начало се разделих с три от петте си филмови тела и вероятно скоро ще оставя само едно, заради спомените и привкуса на екзотика. А може би няма… Не съм решил още…

В големите ми (и дългогодишни) колебания надделя факта, че в крайна сметка не бива да се фокусирам толкова в процеса като такъв, а в резултата. Защото всеки процес се овладява на една или друга цена и за период от време. А истината е, че вече за мен цифровият процес е много по-евтин, бърз и лесен за контрол и овладяване от начало до край, с уникално и доскоро немислимо качество като резултат, на който фон снимането на цветен или диапозитивен филм ми се явява просто твърде скъп и времеемък лукс.

Но да се върна на D700 – макар и да съм наясно, че това изобщо не е камера, към която би посегнал средностатистическия любител, дори не всеки запален такъв – всяко левче поискано за нея съвсем не е напразно. Да – това не е достъпна камера – но това е инструмент, който развързва ръцете на всеки до неочаквани ширини. На практика не се сещам за нито един компромис, който камерата да ме е принудила да направя, и за нито един момент, в който да не ми е била достатъчна. Поне в рамките на моите очаквания и фотографски амбиции. Особено в комбинация със съвременната оптика Nikkor и софтуера около цифровото портфолио продукти на компанията – D700 е повече от прекрасна перла в короната на Nikon.