В Happy днес имат рожден ден и прекрасни снежанки. Ако отидете ще ви почерпят с торта :-)
Happy Birthday
Отговор
Годишни архиви: 2009
Понеделник
Толкова е зимно, че след края на поредния съсипващ понеделник, дори нямаш шанс да се опиташ да релаксираш с два пръста уиски, забол безразличен поглед в залеза. Навън е тъмно достатъчно дълго преди края на деня, а залезите просто липсват. И това сякаш заразява със своята тягостност и времето, което не само започва да се тътрузи като недъгав бездомник в краката ти, но и да завира в лицето ти сакатите си крайници вместо оправдание, че не може твърде бързо да те отърве от този кошмар и трябва някак си да се спасяваш сам.
Никак не е случайно, че корпоративната матрица още в понеделник се е погрижила да те изпрати с подобни мисли към къщи. Един-два такива дни в началото на седмицата и всички остатъци от човешки съпротивителни сили и оригинална креативност нямат никакъв шанс дори да покълнат над повърхността на безразличието.
Докато се изнизвам към асансьорите виждам през големите прозорци на офиса да се мъжделеят светлините на града. Големите градове обичат да се затварят в себе си. Интровертни са до депресия. Особено в делничните дни, когато махалото на ежедневието е вкарало почти всички в скучния ритъм на присъствие в офиса и преспиване в къщи. Ритмично тиктакане, което успива, замайва и хипнотизира. Някъде там между двете амплитуди на това махало изпускаш една по една мечтите си на дъното на житейското корито, с което се е случило да пропътуваш дните си. Наблюдаваш някак без особена болка или съжаление, как те безшумно се пръскат на пода и се разтичат встрани, на хиляди частички и в различни посоки, и само някъде дълбоко в съзнанието ти евентуално нещо роптае, че не би трябвало животът ти да се случва точно по този начин. Свикваш, обаче, да не му обръщаш внимание. Пак там в същата бездна се просмуква и времето, което ти е нужно за себе си или за тези, които обичаш. Механичният ход на махалото като странен перпетуум мобиле с всеки замах увеличава амплитудата си за да може по лесно да се разминаваш с тези, с които винаги си искал да се сблъскаш. Просто защото тиктакате с различен ритъм.
Ругаейки наум поредния, натискащ ме да го пусна пред себе си автомобил, който дори не прави усилие да сподели намеренията си с някакъв мигач, се опитвам да напъхам в CD плейъра последния соло албум на Jordan Rudess „Notes on a Dream“. Зная, че въпреки трафика ще стигна до вкъщи преди да съм преполовил тавата, но това ще върне удоволствието от живота по-бързо от отрезвяващ душ рано сутрин. Винаги съм обичал да шофирам през нощта, особено с хубава джаз музика и приятен разговор с добра компания. Не ми е лесно да си спомня колко време мина от последния път…
Опияняващо е онова усещане за движение, което дори обезмисля пристигането, времето и скучните въпроси накъде, кога, в колко… Когато целта е винаги някъде пред теб – без значение колко точно напред… когато целта е самият път…
Нощта удобно скрива мащабите, затваря те в уюта на парченцето пред теб, осветено от дължината на фаровете ти и оставаш само ти, мислите, разговорът, приятелите… Телефоните не звънят, GPS-ът също не се обажда, защото си го изключил или не си му задал посока… Денят има деспотичен нрав, а нощта никъде не те води насила… вероятно точно затова може да те заведе навсякъде. Дори при теб самия…
Спомних си, че го бях написал преди време, а тогава още пътувах много повече… Намерих го веднага щом влязох в къщи и пуснах компютъра – една моя ICQ-проповед по съвсем друг повод:
„А единствената вина, която имаш пред последната си невъзвратима депресия е, че не си изживял живота си докрай. Жените, любовта, приятелството, знанието, величието, славата нямат значение ако не те водят към щастието и доброто. Можеш да смениш всичко, което поискаш – и жените, и приятелите, и самотата си, и уменията си дори… ако не те правят усмихнат и добър човек… Краят няма смисъл. Има смисъл новото начало. Имат смисъл импулсът, емоцията, живота… И не си губи времето в дупката ами излез от нея и се огледай. Първо много ти свети в очите, защото си забравил да виждаш, но около теб ще намериш много причини да гледаш – секси девойки, готини хора, добри приятели. И когато един ден някоя голяма и сериозна причина да си щастлив те хлопне по главата, само ще съжаляваш, че не си я открил по-рано, а си си губил времето в дупката на депресията…“
Краят няма смисъл… Нито пристигането… Пътят е много по-важен, интересен и вълнуващ… без съмнение… И не бива да бъде пропиляван – за нищо на света…
photoholic.us
Най-трудно е да напишеш първото изречение на една книга. С всяко следващо би трябвало да става по-лесно и по-лесно… Особено ако не спираш да пишеш. Понеже всяко спиране те връща в началото…
Поне така ми се струва, но всъщност няма как да зная, понеже никога не съм писал книга. Предполагам, че няма и да напиша – имам предвид в истинския, класически смисъл на думата. Но както бях споделил преди, в главата ми се върти един проект, който е свързан с писане – и ако някой следи агрегирания ми RSS канал, който включва както постовете от този блог, така и движението на моето интернет отражение в няколко други свърталища, вече навярно е прочел един кратък депресарски текст с опит за оптимистичен завършек, който озаглавих Понеделник. Това е началото на моята първа интернет книга, която дори нямам идея дали и кога ще завърша :-)
Нормалните хора първо две-три години пишат и после публикуват, но аз – макар и привидно кротък и тих луд – съм доста далеч от разбирането за нормален, затова дали от това ще излезе нещо, ще разберем по някое време напред в бъдещето. Всъщност и идеята зад тази „интернет книга“, както ще стане ясно с времето е да разглежда човешкия живот като пътуване, а не като статично присъствие, във фокуса на който са самите мечти, вместо стремежът им за сбъдване…
Още не съм сигурен дали се познаваме добре с лирическия герой – от една страна с него много си приличаме, от друга той все пак е (донякъде) измислен, което може би го прави по-свободен и освободен в действията и думите. Но всъщност той е (относително) млад и (относително) съвременен мъж, който дълго време е работил за голяма компания гигант и след поредния burnout решава да захвърли всичко – купува една кола с история, взима със себе си два фотоапарата и поема в неизвестна и за него посока. Какво точно ще му случи – да си призная и аз не зная изцяло. Но мислите и преживелиците му ще се трупат постепенно във вид на интернет книга с разкази на адрес photoholic.us. [всъщност размислих и няма да са отделен адрес, а тук в този блог - по точно тук]
Иска ми се текстовете да бъдат не само мои – предстои да видим дали ще се получи.
Защо photoholic.us – такава дума няма – ами защото звучи като диагноза на някаква болест или поне име на бацил – в случая свързан с общата ни мания с литературния герой по фотографията – поназнайващите английски ще открият два ключови корена в името – photo и holic. Изписано така с точка, пък го прави прекрасно име на домейн. А защо болест – ами защото поне за мен е важно да съм заразен със стремежа за промяна, с бацила на търсенето, макар и това понякога да има всъщност твърде малко общо с фотографията ;-)
Приятно четене!
P.S. Безкрайно благодаря на тези, които през годините споделяха, че харесват моите кратки разкази. Това е единствената ми причина, да си мисля, че си струва да опитам с photoholic.us, което за мен си е експеримент – да не си помислите нещо друго ;-)
Принципна безпринципност
Ако даваха Оскари в категория „тъп и упорит“, безспорният победител щеше да бъде МВР заради нееднократните опити да вкара промени в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), с които да си осигури почти безконтролен достъп до данни за това кой и кога с кого си общува чрез Интернет. Поредният опит се случва в момента – Коледа е, хората мислят за подаръци и празници, но МВР вече успя да подложи на дискусия в две парламентарни комисии поредният опит за промяна на ЗЕС – в комисията по транспорт и съобщения и в тази за вътрешна сигурност и обществен ред. Всеки момент текстовете следва да се появят за обсъждане и гласуване в пленарна зала.
Аргументите на МВР са класически:
- Евтино – интерфейс и сега има – няма да харчим други пари (съвсем не е така за доставчиците, които трябва да го осигуряват)
- Удобно – то интерфейс има, но не можем да го ползваме лесно (мъчат се хората да искат позволение, видите ли)…
- Вулгарно (по милиционерски) – по-добре да жертваме малко човешки права, за да получим малко (илюзорна) сигурност… (като последното съвсем не е сигурно)…
Ако си мислите, че МВР трябва да защитава правата ви, очевидно нещо сте се объркали – те явно имат само проблеми със съобразяването с шибаните ви права… Съвсем друга тема е, има ли точно МВР моралното основание да иска доверие на кредит, при положение, че почти за всички емблематични престъпления напоследък се подозират топли връзки изотвътре с бандюгите… МВР не работи добре – това е очевидно за всички – само, че защо това трябва да се превръща в проблем на всички хора, които и без това не се чувстват достатъчно пазени от същото това МВР. Заниженият контрол (защото МВР иска това – да действа по-лесно на своя глава) на една разнебитена силова структура със сигурност няма да подобри работата им – по-скоро напротив…
В България, противно на всички мечти и очаквания, МВР предпочита да следва принципа, че всички са виновни до доказване на противното. И новото ръководство на МВР се оказва не по-различно от предишните две по отношение на някои свои амбициозни цели.
Най-грозно от всичко обаче е принципната политическа безпринципност… ГЕРБ и лично новият МВР министър преди да стане такъв не подкрепяше първите опити за тези промени, когато министерството и промените бяха инициирани от тройната коалиция. Сега, макар и леко фризирани, същите текстове са инициатива на неговото министерство. Тогава БСП и ДПС се опитаха да заобиколят обсъждането в комисии и да плъзнат тихо и бързо промените в пленарна зала – но не им мина номера. Сега пък само те се въздържаха от гласуване в Комисията по транспорт и съобщения. Дълбоко разочароващо за мен бе да науча, че Синята коалиция по инерция е подкрепила принципно текстовете, макар и със забележки за директния интерфейс. За щастие, макар и постфактум, те се поправиха и позицията се повтвърди в последните часове в обратната посока след някои реакции от петък насам.
По-ярък пример, че за политическите сили у нас е по-важно кой държи ножа и хляба, отколкото дали да има нож и хляб, едва ли можем да искаме. Честито! Политиците у нас продължават да напасват позициите си спрямо силните на деня. Хора, бдете! В някои отношения нищо не се е променило!! На този фон вече е крайно време да емигрираме в Румъния, където още мислят с главите си…
sosbg.org
Преди всяка Коледа отвсякъде започват да валят призиви за участие в една или друга благотворителна кампания. Едни ще ни убеждават да изпращаме SMS-и, други ще се противопоставят заради прословутото ДДС, което държавата нагло прибира. Аз няма да ви убеждавам или разубеждавам в нищо…
Просто ще споделя, че преди време реших да стана семеен спонсор на „SOS детски селища“. Това не е единствената кауза, която съм решил да подкрепям, но всеки месец покрай всичките ми други сметки в epay.bg изгрява още едно плащане – моята скромна месечна вноска в полза на „SOS детски селища“ – най-малкото за да не забравя случайно. Много е трудно да прецениш една или друга кауза заслужава повече твоето внимание и средства. Това, което ме спечели да взема своето решение бе честният и открит аргумент, че тези деца заслужават подкрепа през цялото време – не само на Коледа или Великден. Не само покрай злощастните опити на различни медии и продуценти да актуализират телевизионния си рейтинг.
Сякаш всяка година живеем все по-сложно. Дните напоследък не са от най-леките за никого. И все пак не е нужно, човек да разполага с много за да помогне с малко. Можете да станете семеен спонсор и само с 10 или 20 лева месечно. Със сигурност можете да извадите две кутии цигари, някое лъскаво списание, един обяд или едно такси от месечния си бюджет в полза на вашето месечно дарение. Ако разбира се ви идва отвътре и сте склонни да се ангажирате ежемесечно. Много дребни, но постоянни дарители са по-голяма сила от случайните еднократни импулси на съпричастност.
