Онда срещу Руската църква е приятно местенце в ранната съботна софийска сутрин. Единственият недостатък е липсата на любимия ми сандвич със сьомга и каперси. Появяват се малко по-късно отколкото аз имам нужда от кафе. Е, и Интернетът можеше да е малко по-добър, но предвид, че обикновено чета RSS-канали и поща през iPhone-а си – за това (почти) става… За друго – 3G-то на Mtel спасява ситуацията.

Днес не чета. Дори не си купих Капитал… Днес дойдох за да пиша… Знам – отдавна не съм го правил. Още по-отдавна не съм го правил истински, а не формално и студено. Всъщност за твърде много неща мога да го кажа това отдавна.

Причините са много и в основата им съм аз :-)

Ако кажа, че съм се уморил да блогвам или че съм изчаквал да отмине пикът на модата, за която говоря в предходния си пост от снощи… или че съм се засипал с работа (както обикновено)… това ще е само твърде малка част от истината. Да, позагубил съм форма, понеже така се случва с много неща, които позагърбиш. Снощи се наложи да чета за Samba, понеже не съм я и докосвал дори вече 3-4 години. Това принципно е един от най-безинтересните ми open source проекти (всичко близо до „черчеветата“ ми е противно) – така че не е голяма загуба, но все пак…

Знам, че мога да вляза бързо във форма и това не ме тревожи – а периодът на пасивност всъщност е само привиден – използвах го да чета и търся интересни теми и проекти. Не съм доволен от улова, но предполагам кризата напоследък е не само финансова, но и на идеи – сигурно е само едно – наистина е световна. Никога не съм имал толкова плява в четеца, пощата или местата в Мрежата, на които попадам или следя. Масово се копират чужди идеи и концепции с леки промени тук или там. Както и да е – отплеснах се… Вероятно защото съм гладен, а сандвичите в Онда току-що пристигнаха…

Мда-а-а… Сега светът изглежда по-добре…

Истината е че преди няколко години направих няколко компромиса, за които не съжалявам, понеже ме научиха на адски много неща – и в личен, и в професионален, и дори в емоционален план. Но един компромис често води до друг – най-малкото всеки следващ е по-лесен за преглъщане. Една от причините да не пиша често напоследък е ситуации на автоцензура, в които се самопоставих предвид служебни или лични ангажименти. Друг път пък невъзможността да използвам точните думи или да преглътна част от истината, ме спира напълно да споделям каквото и да е. Аз обичам нюансите на думите, обичам да пиша между редовете, и ако не мога да премеря точно нужната ми доза предпочитам да не го правя изобщо.

Друга причина е загубената хармония – в много аспекти – почти във всички. Това винаги е временно, но такива временни ситуации могат да бъдат и много протяжни. Безпредметно дълги. Животът по инерция успива…

Трета причина е, че БГ-блогосферата ме уморява с претенциозност и пози и все по-често някак вътрешно и полусъзнателно ми се иска да се дистанцирам. Много познати ме питат защо не пиша по злободневните теми както преди. Защото злободневието ми е чуждо. Какво да пиша като всичко е ясно. Какво може да се каже повече за държава, за която прехода от Станишев до Борисов е голяма еволюция и това е единствената смислена алтернатива?… А и след като Бареков стана блогър… млъкни сърце…

Вчера цяла една телевизия, която се опитваше да бъде нещо, което болезнено липсва на българското медийно пространство, престана да съществува. Без Re:TV сме обречени на още повече журналистическа чалга от официозните медии и продуценти на риалити недействителност. Блогосферата може да бъде един от спасителните пояси, но тя сякаш не си вярва достатъчно. Сега, когато всеки може да се нарича блогър – дори Бареков – е много важно да си спомним, че това не е рицарска титла, а просто дума, която може и да не означава нищо. Да си купиш камера не те прави фотограф, а само собственик на фотоапарат. Затова е важно да няма криворазбрана толерантност към чалгата – и в медиите, и в журналистиката, и в блогосферата… Важни са критериите за бяло и черно, иначе с претенции за демокрация, гнилочта ни повлича в лайната на сивото…

Пише ми се, иначе… Но истински, без маска и благоприличие, дори злобно и злостно, когато трябва… Без тревожността да не нараниш приятел, колега, клиент или близък…

Липсва ми и диалогът в блогосферата – днешният най-често е само с коментари под линия – не рядко анонимни и разводняващи темата или засилващи я в посока извън централната. Липсват ми различните гледни точки на _различните_ блогъри – в техните си блогове. Случва се – но много рядко…

Всъщност от доста време насам съм решил да затворя напълно коментарите в своя блог – или да измисля някакъв механизъм това да е възможно само за приятели и хора, чието мнение ми е интересно или ценя – без да ги тормозя с регистрация. Или пък да ги отварям само за определени теми. Но не съм го измислил… Диалогът за мен е важен – но не и във вид на коментарен спорт.

През изминалите няколко месеца взех няколко важни за мен решения, които започвам да реализирам буквално от идните дни. Някои от тях са много краткосрочни, а други по-продължителни, но всички са доста кардинални. Може би много от тях няма да са правилните в един или друг контекст, но са важни за мен от позицията на това да бъда себе си. Със сигурност ще разочаровам, нараня и изненадам доста хора, но това е цената. В крайна сметка, човек живее собствения си живот, а не нечия друга представа за него. Този живот е достатъчно кратък за да пропускаш мигове на удоволствие, мечти и стремежи.

Приятелите ми знаят, че обичам метафората за Матрицата. Вече съм във война с нея, но тя още не го е почувствала истински. Всъщност съм във война с няколко Матрици едновременно за да е по-интересно. Променям кардинално приоритетите си, започвам своите лични битки, от твърде много време съм загърбил себе си, приятелите си, важните са мен неща. Стига толкова – прекалих дори. Време е за кардинални промени.

Те ще се отразят и тук – продължавам да твърдя, че този блог е мое отражение :-)

Днес ще споделя само няколко от тях – и без това този пост се получи дълъг и достатъчно неподреден… Знам, че имам доста неизпълнени обещания към най-верните си читатели – не съм ги забравил… Ще ги изпълня, когато мога да го направя добре и от сърце – тогава е най-сладко :)

Най-напред с лошите – днес SimpleStudio спира да съществува – няколко години не успявам да задвижа този проект – със сигурност основната причина е у мен (както винаги), но всъщност да си призная, очаквах доста по-голям интерес и ангажираност у тези, към които потенциално бе насочен. Нямам навика да държа на командно дишане проекти или идеи, които не се движат – дори и те да имат потенциал или да носят полезност. Така или иначе аз не спирам да се занимавам с фотография, даже се надявам да снимам все повече занапред… няма да откажа на никой да реализира своя фотографска идея с моето фотографско оборудване – стига той/тя наистина да знае какво и как иска да постигне. Връзката с мен е лесна – Google знае всичко за мен. Важно е да се разбира, че не аз реализирам нечия фотографска идея, а човек сам си я организира и случва – аз само помагам с каквото мога. И реализацията на една идея НИКОГА не е само техника (и това може да не е най-скъпия спестен разход) – наем на помещения, транспорт, хора, аксесоари, настроения дори – там са най-големите препъни-камъни.

Стефан има пълното право да ми се разсърди, понеже не намерих време последните дни да се видя с него и да стигнем заедно до решението за shut down. Но всъщност сайтът си остава – и мисля, че ще заживее скоро нов живот с друга идея, отново фотографска – но без стремеж да реализира някакви сесии, които така и не се случиха (или поне не както трябва). Може би към пролетта…

И като казах пише ми се… Имам предвид не само тук… Доста хора ме провокират да пиша, с комплименти, че харесват скромните ми опити за разкази… На моменти дори аз си ги харесвам. Затова реших да стартирам един проект, чието име също започва с думичката фото, но за всеобща изненада той няма да е фотографски, а писателски… Моят приятел Тони Райжеков има в миналото си една нереализирана идея за сайт, в който се пишат книги от много хора, комбинирайки и допълвайки текстовете си. Е, аз пък реших да опитам да провокирам няколко души да започнем един общ блог, който ще прилича на книга, която ще се пише с времето – с измислени или пък с реални герои – няма да е очевидно. Авторите също понякога няма да са истински, ще се подписват с различни имена или пък ще разменяме текстовете си – аз ще подписвам нечии други текстове, други хора ще подписват моите, ще каним понякога странични автори на случаен или нарочен принцип, които могат да вкарат нови герои – отново реални или измислени – или да тласнат повествованието в различна посока. Стиловете ще са различни, историите ще се преплитат, текстовете ще са авторски, но авторството очевидно няма да е във фокуса на нещата, съдържанието ще се публикува свободно под Creative Commons, разбира се. Още чакам потвържденията на няколко души, с които да започнем. Те пък подозирам, че искат аз да започна за да видят какво имам наум. Предполагам, че това ще се случи скоро :-)

Някъде през лятото на следващата година планирам още един проект, свързан с бизнес тематика около технологиите и софтуера с отворен код. Обратното броене вече е стартирано, но преди този проект да види бял свят първо трябва да се случат някои други неща. Всяко нещо с времето си.

А да – и ще се виждаме/четем по-често занапред, надявам се… За радост или за ужас на едни или други…

P.S. Онда, днес интернетът ви е под всякаква критика…