Баба Марта street
6
Месечни архиви: февруари 2010
Другата
Оставих я да спи с идеята да я изненадам със закуска в леглото преди да се е събудила. Винаги попадам на жени, които спят до обяд, ако не ги събудя. Това е някаква орисия, която ме преследва цял живот, задължително във всичките ми топли връзки с нежния пол. Дори на едно изключение по грешка не случих. Както и да е – не се оплаквам. Така имам време за себе си сутрин, когато попадна в поредната обсебваща връзка, когато сякаш се опитват да запълнят всяко ъгълче от съществуването ти с присъствие, реки от думи и претенции за внимание. Такива са пък всичките ми „официални“ връзки. Отново без изключения.
Тя не беше такава. Виждахме се рядко, само когато обстоятелствата позволяват и половинките ни отсъстваха някъде. Беше по-млада от мен и почти не си общувахме иначе. Беше точно от поколението, което нямаше нужда от Cosmo за да подхранва въображението си как да впечатли някой в леглото, и имаше поне още няколко години преди да започне да съгласува с bg-mamma всяко свое значимо или дребно житейско предизвикателство. Беше дискретна, съобразителна и дистанцирана на дневна светлина и напълно всеотдайна и раздаваща се вечер, с ярко и запомнящо се присъствие между чаршафите, което никой мъж не би пропуснал да оцени – комбинация, която напълно заслужаваше внимание и усилията по приготвяне на закуска…
Има още
Фотоуроци
Понеже видеопреразказа от презентацията от OpenArt отключи няколко диалога в електронната ми поща около това какво ще следва и дали давам уроци по фотография… В тази връзка се чувствам длъжен да поясня, че аз далеч нямам такава цел. Всъщност за себе си считам, че съм просто много запален любител и от тази позиция не мисля, че следва да обучавам когото и да било на фотография. Или поне не точно на фотография. Поне не още. Някога може би. Със сигурност имам натрупани познания и опит през годините, които ще си споделям както правя обикновено с много други неща – дали с видео, дали с текст или презентации на живо от време на време, както преценя…
Иначе уроци дават много хора в България – фотографи, които се прехранват с фотография, които цял живот са посветили на фотографията. Аз бих се обърнал към такъв човек за уроци. Да – със сигурност не всички са добри преподаватели, защото това си друга дарба. Някои пък няма да споделят тайните на занаята си, докато не спечелите сърцето им. Но със сигурност е по-добре като купувате бижута, посредникът ви да е бижутер, а не зидар. Аз съм ИТ човек – ако ви е нужна експертиза в света на технологиите (и то не всички) заповядайте при мен. Ако ви са нужни уроци по фотография – по-добре потърсете някой стар фотограф с опит, търпение и дар слово. Най-добри са индивидуалните уроци или в група до 5-6 души. Предполага се и да са по-скъпи, но в курс от 12-15-20 души най-вероятно ще сте просто един от многото…
Аз мога да говоря и обучавам в разни сфери около фотографията, особено за софтуер и цифрова обработка. И ще го правя, но това не е точно фотография… Отделно, че истинската фотография се прави със сърце и въображение, а не толкова с техника и опит…
Иначе… Мисля си, вече повече от година, да организирам разни групички, с които да се събираме за по някой уикенд по някаква фотографска тема, но за мен фотопленерите не са удачна формула. Твърде масови и хаотични са. Хората трябва, ако не са приятели, то поне да се познават донякъде за да се сработят добре заедно. И групичката да не е твърде голяма. И да няма много случайни хора. Затова мисля да пробвам няколко пъти в по-приятелски кръг. За да видя какво ще се получи. Поне аз осъзнах за себе си, че далеч по-трудно се получава ако не познавам поне малко хората, с които ще снимам – без значение дали са помощници, модели, гримьори или други замесени в идеята. Едно кафе да сме изпили заедно предварително е от значение… След това много по-лесно се случва всичко.
Една от причините за буксуването на SimpleStudio бе, че сформирането на екип (от хора с различно ниво на познания, които често не се познават), организацията на детайлите (а детайлите са кошмарно важни), за всяка отделна сесия – се оказваше често нервна, непосилна и направо невъзможна задача. Фотографът често трябва да е много добър мениджър, да усеща емоциите в екипа, настроенията. Изненада ме факта, колко много хора с претенции нямат никакво отношение към моделите в студиото или ги възприемат като подчинени или по-лошо – като предмети…
В този ред на мисли съм напълно наясно, че е трудно човек да си избере учител, че липсват алтернативи на традиционното „ходене на уроци при майстор“ също съм съгласен. Всъщност online опции има вече доста, ако имате поне работно ниво на английски език…
Със сигурност през тази година ще се пробвам да организирам няколко приятелски снимания, но за някаква публичност ще мисля по-късно – след като се убедя, че формулата дава резултат.
За думите
Отдавна не съм писал нищо в офиса. Но днес е някакъв спокоен петък и на няколко квадратни метра сме се пръснали едва четирима души. Затова ще опитам. Спрях да пиша в офиса, не за да не хабя работно време, а от уважение към думите. Някои от тях заслужават внимание заради това, което казват, а други заради това, което прикриват. А в днешните офиси думите са преизползвана медия, хвърчат насам-натам безполезни и често празни от всякакво съдържание. Запълват пощи, документи, които често никой не чете…
Интересни са ми и реакциите към тях – невинни думи могат да предизвикат бури, а откровенно обидни ги преглъщаме без реакция.
Когато започнах да блогвам се запитах колко мога да съм откровен, колко бих наранявал, колко истина мога да си позволя? И до днес се изненадвам как неща, които са очевидна художествена измислица се възприемат като мое лично откровение и обратното. Вярно е, че си позволявам голяма доза истина, дори и в художествените си измислици, дълбоко я маскирам обикновено, но си е там. И нямам против това да си личи. В това не виждам нищо лошо, макар понякога реакциите да са непредвидими. Един текст преди доста време дори ме раздели с момиче – не болеше – и без това нямаше повече какво да правим заедно… Но… думите…
Могат толкова много и толкова малко… И наличието им или липсата им понякога наистина и истински боли.
OpenArt 2009: За фотографията от сърце
Обещах на няколко души по време на фотографския OpenArt миналата есен, че ще публикувам презентацията за историята на фотографията в Интернет. Не бях забравил, но обмислях дали да не започна серия от webcast-и, споделяйки едни или други хитринки от моето фотографско ежедневие. Ето, реших се. Началото на поредицата започва с тогавашния ми разказ в опит да бъде повторен като половинчасов webcast.
Това е първият ми опит да направя нещо такова (да си говориш сам пред компютъра е много откачено усещане и определено ми е по-спокойно като говоря пред многобройна публика на живо), затова моля за снизходителност :-) Следващият път ще е по-добре. А ето и слайдовете в PDF, все пак ако за някого са интересни в текстов вид.
Вчера по недоглеждане качих тренировъчна и недовършена версия на този webcast във Vimeo и докато се усетя да я сваля около тридесетина души са я гледали, съжалявам за което. Тази уж е по-изпипана, но не съдържа фундаментално различна информация, така че не е нужно да губите още половин час от живота си и за нея.
