Най-накрая (почти) неограничен мобилен интернет

Малко тихомълком в България, от няколко седмици вече, два от мобилните оператора предлагат (почти) неограничени планове за 3G-интернет. Това са Глобул и Мобилтел. Време беше…

Срещу 24 лева месечно Глобул предлагат GoWeb Unlimited 2500 (само данни) план, който обещава неограничен интернет трафик, като важната думичка е обозначена със звездичка, уточняваща, че първите 2,5GB трафик за месеца се предоставят на максималната възможна скорост, а ако бъдат надхвърлени скоростта се ограничава на 128Kbps. Най-накрая мобилен оператор предлага абонаментен план за мобилен интернет без да таксува допълнително за надвишен лимит или да спира връзката.

Mtel също имат аналогична оферта само за данни (Surf NonStop), която за 24,90лв обещава неограничен трафик, със същата звездичка, като в договора е записано, че си запазват правото да ви ограничат по скорост до 128Kbps ако месечния трафик надскочи 2,5GB. Не знам дали го правят наистина… още не съм минавал границата.

Всъщност и двата оператора имат вариации на услугите срещу други суми. Струва си да се разгледат, особено ако човек има изтекли предишни едногодишни договори за мобилен интернет и може да предоговори условията си.

И още нещо, което ме разхълца от удоволствие – Mtel имат и ново интересно устройство. Нарича се Mtel Hot Spot, но в бизнес центровете им може да се наложи да обясните, че искате безжичен 3G модем – аз имах малко злощастен опит, докато успея да си намеря такова.

Всъщност това е 3G модем, Wi-Fi access point и акумулаторна батерия в едно мини устройство с размери малко по-големи от кибритена кутия. Вътре се очаква да бъде поставена SIM карта с data план, а устройството споделя безжично връзката към Интернет с до 5 компютъра едновременно. Т.е. вече има не само неограничен по трафик план, но и не е обвързан с конкретни устройства. Джвъчката може да бъде конфигурирана да прекъсва връзката, ако тя не се ползва за някакъв период от време и да се свързва отново on demand, което означава, че човек може да го „забрави“ в някой джоб на компютърната си раница или чанта и неговия wi-fi hot spot ще е винаги наблизо при нужда. С едно зареждане на батериите (през USB) Mtel Hot Spot работи около 4 часа в активен режим и около 100 часа в standby и вече две седмици ми осигурява свързаност навсякъде. Това се оказа и моето решение да плащам само един план за данни, а да ползвам интернет с лаптоп, телефон или таблет, дори когато няма друга безжична мрежа наоколо. Устройството струва 109 лв с едногодишен договор за данни или е безплатно с двугодишен. Има web-базиран интерфейс за конфигурация, който е правен от много сърдит на клиентите си китаец, но се преживява. В крайна сметка това се прави веднъж и толкова.

Пробвах го с колеги и в движение, докато пътувахме в командировка. Оставихме Mtel Hot Spot на предното стъкло на автомобила, колегата на задната седалка през VPN работеше без проблем към офиса, а аз преглеждах поща на iPad-а си отпред. Само „шофьора“ ни нямаше друг избор освен да браузва през предното стъкло ;-)

Btw, Глобул вече проучват интереса към iPhone 4 и го обещават скоро. А Mtel продават micro SIM карти, които за момента май са от значение само за собствениците на iPad и iPhone 4. Става интересно…

За пиратите и паразитите

На компютъра си имам файл – електронна таблица – където поддържам актуалните серийни номера на комерсиалния софтуер, който ползвам. Към днешна дата в този файл има 62 реда. Това са лицензи за продукти, всеки един от които съм платил с лични средства и online. Само веднъж в живота си съм купувал софтуер с хартиена фактура от местен доставчик. И – надявам се – никога да не повтарям това приключение.

Още по-лесно и бързо напазарувах, без да се усетя, около тридесетина приложения за iOS, за няколкото месеца, през които AppStore работи за България. Те струват по едно-две евро – най-скъпото 7 (офис пакет) – и са ми свършили работа, и спестили нерви и усилия за много повече пари отколкото струват. Цената им е повече от адекватна и всеки автор получава 2/3 от стойността на всяка продадена бройка. Добрите приложения се продават в десетки и стотици хиляди…

Бях меломан… Защо ползвам минало време ли? Ами защото вече май не съм. Сега предпочитам да ходя на концерти, вместо да колекционирам музика и да „откривам“ нови тави и групи. В iPod-а ми има едва 16 албума, понеже не обичам да имам слушалки в ушите… Само един от тях е „пиратски“ – дадоха ми да го чуя – не ми хареса, но не съм го изтрил. Така или иначе няма шанс да си го купя.

Другата причина да не съм меломан днес, звучи абсурдно. От времената, когато бях, са ми останали много аудиокасети (това беше масовият носител тогава), които сега просто не са ми удобен формат. Повечето са „унисонки“ и заемат цял шкаф. Помните ли Унисон – май най-големият официален пират в България? Толериран с години и притежаващ магазини по централните улици на повечето български градове. Никога вече няма да посегна към аудиокасета, безполезно е да губя време да ги дигитализирам, макар да имам много ценни и редки bootleg неща. Жал ми е да ги изхвърля, но някой ден ще го направя, защото от години само събират прах. Започнах да си купувам най-любимите неща от тях на CD.

Вече имам един шкаф и със CD-та. Някои от тях не са разпечатани. Например четири албума на Marillion с Фиш – цял живот съм ги слушал пиратски. Нямаше друг начин, когато ги открих. Наскоро си ги купих от фенщина – реверанс към любимците ми – и просто да ги имам. От Amazon – тук ги няма – не и в комплект, не и на тази цена.

Та не съм меломан, защото не ми е удобно. Животът ми се промени – малко стоя вкъщи, пътувам доста, не искам да нося със себе си никакви други формати, освен файлове…
Има още

Червеното хапче

Събудих се в 4:40… станах от леглото за чаша вода и не успях да заспя повече. Със сигурност това не е признак за благоразположеност на духа, но пък добрата новина е, че нещата във всички посоки са стигнали своята крайна фаза на непоносимост. И предстои избухване… А хубавата страна на избухванията е не разтоварването на напрежение, а разместването на пластове.

Хората обикновено не обичат разместването на пластове – и аз не обичам, когато ми е доволно, щастливо или мързеливо. Но когато нещо не е както трябва, избухването дава опция за преподреждане… или за restart. А аз имам нужда от избухване, което не просто да размести пластове, а да разчисти терена до кота нула. Както се бута стара и масивна развалина – с много взрив, синхронизиран по време, разположен в ключови места – така, че срутването да е контролирано и да не хвърчат много парчета встрани.

Не можеш да започнеш нов строеж, ако ти се клатят основите и останки от предходните се въргалят по пода.

В идните няколко седмици трябва да отбелязвам по една-две отметки в списъка. През тази вече записах първата – най-важната и лесната, но предстоят две много тежки…

Листопад

Пловдив е много различен от София в дъждовните вечери. И на двете места могат да ме залисат отблясъците, отраженията, пръските вода – има много фотография в една дъждовна вечер – стига да ти се снима… и в София, и в Пловдив, и във всеки друг град…

София е много jazzy в нощите си… като импровизация на виртуозен пианист със солидна доза самочувствие и достатъчно алкохол в кръвта, отприщващ всички прегради пред въображението му. София може всичко през нощта. Може да грачи в подземията на пиано-баровете, да крещи в рок-кръчмите, да тиктака с високи токчета по неравните тротоари, да се друса в тоалетните на дискотеките, да плаче по ъглите в безистените на старите сгради, да заспи малко преди изгрева на слънцето и да се събуди два-три часа по-късно от нервни клаксони и трамваен грохот.

Пловдив е блусарски и тих през дъждовните нощи. Във въздуха, по улиците… Пъхаш iPod в ушите си и дори да не ти се слуша блус най-много да се отклониш до някой топъл и тъжен нюорлеански midnight…

Разхождаш се, шляпаш из локвите като едно време и осъзнаваш, че не е като едно време – нито за теб, нито за локвите, нито за отраженията в тях или капките, които ги развълнуват с всяко докосване. Само блусът в дъждовната нощ е вечен.

Обикаляш квартала и стигаш до онази детска градина, която беше по средата на пътя. Където си обещавахме мечти и измечтахме всичките си неспазени и до днес обещания. Продължаваш нататък през булеварда, пресичаш на червено, понеже това сигурно е най-пустият булевард на Балканския полуостров. Възможно ли е изобщо в квартал с име Кючук Париж да има булеварди?… И стигаш до онзи вход, където все преминаваше като беглец… Сега не се криеш от никого – няма от кого. Сега бягаш от твърде много неща и хора. Иначе какво би правил тук в тази шибана дъждовна вечер с iPod в ушите?…

Поглеждаш нагоре и освен капките върху лицето и очилата ти нищо друго не се променя…

* * *

По пътя обратно към къщи се загледах в грохналото дърво, покрай което израстнах – една крива и стара слива, която растеше в двора на къщата на баба и всяка пролет се обсипваше с бели цветчета. Тя беше непоколебимия ориентир, когато трябваше да обясня на някого къде живея – онази малка къща, в двора има една крива слива, точно на ъгъла. Вече много години къщата не съществува, баба почина отдавна, но сливата още стои там пред блока, до тротоара. Не оцеля през тази тежка зима – големият сняг е натежал над старото дърво и почти е успял да го наклони до земята. Тази пролет за първи път по него нямаше цветчета…

Прокарах ръка по кората на мъртвото дърво, докато минавах покрай него. И усещането не беше като едно време…

Пловдив е различен и в слънчеви дни…