(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Около езерото Керкини не само е най-голямата популация на биволи в Гърция, а нещо повече – като например 85% от всичките биволи в държавата. Съответно наоколо биволското, приготвено по всевъзможни начини, се предлага навсякъде. Млякото за кафето също беше биволско, както и киселото мляко от закуската. За месо се жертват само мъжките биволи, понеже за всяко женско животно ЕС плаща на фермера, който го отглежда някаква годишна сума за да не го продава за месо, с идеята да се увеличи биволската популация в района и съответно в Европа.

Времето навън около 9 сутринта навън бе навъсено и ръмеше дъждец, което застрашаваше плановете за разходка до езерото. Но докато закусвахме дъждът спря и изгря прекрасно слънце. И точно се чудехме дали да чакаме Петрос, който беше обещал да тръгне рано от София и докъм 10:30 да е при нас, той се обади и каза, че току-що едва е успял да изрови колата си от снега в Бояна и че ще пристигне едва в ранния следобед. Затова нулирахме колебанията, грабнахме Nikon-ите и се натоварихме на джипа на Майк.

Още малко след пристанището (не знам дали да го наричам така, понеже всъщност представлява малък кей), заради една птица, Майк се пусна с джипа по склона извън пътя и понеже земята беше доста подгизнала се наложи да помагаме на колата да се изкатери обратно на пътя и стана ясно, че денят обещава да е интересен :)

Въпреки слънцето, на пристанището ни посрещна доста силен вятър и беше студено, а два накокошинени щъркела бяха много чаровна гледка. Така или иначе, ако изключим вятъра, на картинка времето наоколо си беше съвсем пролетно и те не изглеждаха необичайно. Всъщност едната птица има някакъв проблем с единия си крак, и не може да отлети на юг заедно с останалите. Не е ясно защо не отлита и другата (може би са двойка). Така двата щъркела си зимуват там край кея от няколко години и понеже местните хора ги хранят, защото иначе не биха могли да оцелеят, всъщност птиците са напълно опитомени и не се плашат от човешкото присъствие около себе си. Дано да преживеят и тази зима…

От кея се разкрива прекрасна гледка към езерото, озвучена от птичия хор на стотици или хиляди пернати, които прехвърчат наоколо или се надбягват върху водната повърхност. На север се виждаха заснежените склонове на Беласица, а през целия ден по небето имаше уникално-красиви облаци.

Езерото Керкини е вероятно един от малкото примери, когато човешката намеса е разширила и обогатила една екосистема. Преграждането на водите на Струма, за да могат да се ползват за напояване, е уголемило езерото до 15км дължина, като в най-широката си част е почти 9км. Така там са се заселили или прелитат сезонно много водни птици – пеликани, чапли, лебеди, розово фламинго… в езерото има много риба, а в един друг, по-хубав сезон можехме да видим и водни лилии. Много от представителите на флората и фауната, които живеят около или вътре в езерото са защитени или изчезващи видове.

Езерото е обиколено от път, който в същото време представлява и защитна преграда, която държи водата вътре, понеже селата наоколо на практика са под нивото му. В най-южния му край, където е преградната стена, хората живеят на цели 11 метра под нивото на водите на Керкини.

Резерватът е любима дестинация и на много фотографи-птичари, но от нашата малка групичка май само Майк залиташе по тази тема и съжаляваше, че с неговия AF-S Nikkor 70-200/2.8 VR не може да се доближи достатъчно близо, и че „птичарската фотография“ е сложно и неблагодарно начинание, понеже ти трябва тежка, скъпа и огромна теле-оптика, а на това отгоре трябва да дебнеш, да чакаш и да се криеш, понеже птиците се плашат и от теб, и от големите стативи и обективи. И колкото повече се опитваш да ги доближиш с по-голям обектив, толкова повече бягат…

- That’s why I shoot girls, Mike! – пошегувах се аз, а той побърза да потвърди, че за разлика от птиците, момичетата сами идват като видят фотоапарат. След което се замисли и добави:
- При това даже красивите, понеже, тези които са красиви, обичат да се снимат, а тези които не са, или не се чувстват такива, те отбягват. Така дори не е нужно да ги подбираш…

И понеже разговорът стана твърде романтичен, кривнахме към една рибарска колиба, където рибарят дори говореше някакъв български диалект и се разбирахме чудесно без помощта на Майк.

Дали заради времето или защото наближаваше обяд, но рибарят си беше в колибата. Имаше двама приятели на гости и току-що бяха омели някакво неизвестно количество пържена риба. Майк разказа, че той си живее там и понеже вади повече риба, отколкото може да изяде, я държи жива в някакви мрежи във водата за да има прясна, ако някой реши да мине и да си купи. Или пък просто си хапва, с който мине да му прави компания. Всъщност, докато бяхме там и разменихме няколко думи за България и поснимахме наоколо, двамата му гости си тръгнаха, но дойде друг, който явно знаеше къде е рибата и направо отиде да си извади няколко рибока, а домакина отново сложи тигана на печката.

Готов съм да се обзаложа, че това е един от най-експлоатираните тигани на Балканския полуостров.

Обстановката наоколо беше като от филм на Костурица. Всички балканци си приличаме, кой каквото ще да разправя, без значение какъв език говорим или кой бог почитаме…

И като споменахме боговете, не помня по какъв повод, Майк разказа весела случка с някакъв мега-богаташ, който разхождал около езерото, понеже бил запален фотограф-птичар. И който, освен че си бил накупил всичките най-скъпи телеобективи на света за да снима пернати, бил също и много религиозен. По някое време, обаче неговия духовен водач, там на религията, която изповядвал, започнал да го убеждава, че трябва да дари част от богатството си на църквата, докато на човека му писнало и му казал:
- Така значи? Та колко струва този бог? Понеже искам да си купя нов!

Дано да е станал Nikon-джия, за да си няма повече проблеми човека :))

Недалече от рибаря, при който се отбихме спряхме за по кафе и проверка на е-пощата. Все пак в джипа освен три Nikon-а, имаше и три iPad-а, и три iPhone-а. И макар в кафето да имаше Интернет, случихме на сервитьорка, която не знаеше какво е Wi-Fi и без малко да ни донесе hotspot-а на Vodafone направо на масата, когато проумя какво искаме.

Два-три email-а по-късно с Майк и Стоян се спогледахме, след като вдигнахме носове всеки от неговата си играчка, и Майк изкоментира, че се чуди кой е по-щастлив човек – този който знае какво е Wi-Fi или този като няма идея… Не му отговорих, но се замислих, че нямам проблеми с познанията си, а и винаги изхождам от позицията за перманентия им недостиг, което ме кара да се чувствам комфортно с натрупванията им.

Зад кафето имаше нещо като зоологическа градина, на собствениците на заведението, с напълно свободен достъп. И с достатъчно екзотични животинки – дребни козлета, някакво мини-пони (освен че е пони е и мини – няма грешка!), щрауси и какво ли не…

Поразходихме се наоколо преди да се качим отново в колата…

Когато оставихме животните на мира вече минаваше обяд. Бяхме минали почти половината от обиколката на езерото.

/следва продължение/

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

В хотел Икопериигитис най-често срещаното нещо са камините. Май има във всяка стая (не мога да го твърдя със сигурност!) – съвсем истински, както и две огромни във фоайето и в таверната на хотела. И макар, очевидно, да бяхме единствените гости в целия хотел, и двете бяха запалени, и вътре бе изпълнено с онази топлина, която само огън от горящо дърво може да създаде.

Майк дойде, точно когато вече бяхме успяли да си поръчаме вечеря, впечатлени от българския превод в менюто, който беше направен с Google Translator и определено ни развесели. На по-следващия ден със задружни усилия поправяхме грешките, заливайки се отново от смях и обяснявайки си на три езика, кое как трябва да се преведе. Та Майк се появи от изневиделица и каза: „Здравейте, аз съм Майк, Петрос се обади и каза да ви намеря!“. Ние му се зарадвахме, запознахме се и му казахме, че вече ни е намерил. Каза ни също и че Янис (собственика на хотела) нямало да се появи, понеже се наложило да си прави някаква операция на носа, а Петрос ще пристигне едва утре (което вече знаехме), така че ако не възразяваме, можем да разчитаме на неговата комапания. Не възразихме, най-малкото говореше английски, а след като извади Nikon-а и iPad-а вече знаехме, че сме и от една порода.

И така, докато вечеряхме и се радвахме на топлината от камината, с Майк се разприказвахме за нещата от живота, за гръцката криза, за езерото, за неговите пътешествия, и за обективи… Майк, всъщност се казва Михалис и е приятел на Янис. Вади си хляба, продавайки козметика в Солун, където живее, а се забавлява като пътешества и снима. И е ключова фигура в един гръцки off-road клуб. Освен това се оказа толкова сладкодумен и интересен събеседник, че независимо, че не се познавахме допреди малко, не усетихме кога стана полунощ. Затова обсъдихме прогнозите за времето за следващия ден и се уговорихме да се намерим на кафе сутринта.

Всъщност, макар да не личи много по преразказа дотук, първоначалния план за съботния ден бе да съчетаем малко работа, с малко отдих, което и направихме, но по стечение на обстоятелствата се получи повече от второто, както и един приятен уикенд със смяна на темпото, от което имах нужда. И всъщност… на София и предстоеше снежна нощ, а на нас много интересен ден, но още не го знаехме. А и това, обикновено не го пише в прогнозата за времето (за София никой не е и гледал) :)

/следва продължение/

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Nikon D700 | AF-S Nikkor 50/1.8G @1.8

Има тишина, която звъни като камбана. Места, които зареждат и където намираш нещо важно. Като книга, която разлистваш случайно, за да достигнеш до някъде… или до себе си… където си бил… или може би още не си…

Или като изпусната фраза, в случайна посока, която иде да потвърди, че… болката е нужна, само докато не осъзнаеш, че не е.

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Харесвам репортажния уличен портрет в по-крупен план и отблизо. Но това с непознати, често е трудно. И откъдето и да го погледнеш е навлизане в личното пространство на някого – макар и на улицата. Но има и номер – или да откраднеш портрета… ако си с малък, тих и незабележим апарат, това не е толкова трудно. С голяма камера обаче е далеч по-сложно и тогава разчитам на друг механизъм – хората всъщност доста често ме заговарят, когато се разхождам с голям фотоапарат. А други, като този човек, дори директно навлизат в моето „лично“ пространство – тогава е най-лесно – насочвам камерата и снимам директно. Обикновено никога не съм срещал съпротива. Разчитам на психологията, че това което съм допуснал спрямо себе си, мога рефлексно да върна обратно. В случая този човек ни пресрещна (не бях сам) с думите: „Вие от кои сте?“… След това заразказва за секти и за сина си… А аз му направих няколко портрета.

Старите сгради са фотографска чалга. Изглеждат малко по-добре при залез слънце, но пак си остават чалга. И въпреки това трудно се въздържам… има нещо в самотата на разрухата им, на което не мога да устоя…

Ето я и типичната тийнейджърска (и българска) реакция при street. Още не съм се доближил достатъчно, а почти 50% от личния състав вече ми се е наежил. Секунди по-късно едната от двете мацки почти ме атакува с викове „Снимай де! Снимай де!“ и аз вдигнах камерата фронтално към нея, натискайки спусъка в кратка серия, а тя избяга с крясъци „Ооо… Наглец!“…

В гръб се снима лесно, няма напрежение, няма драматизъм… но и кадрите са скучни…

Макар и не винаги…

И пак… най-лесно е с хора, които не считат за проблем да навлизат в личното пространство на другите. Те са напълно толерантни и когато навлизаш в тяхното. Даже позират…

По моему, когато снимаш street златното правило е… когато снимката не се получава, значи не си достатъчно близо…

Времето преди залез е чудесно за снимки, дори и на улицата… Но все пак за мен street фотографията е най-истинска в черно-бяло…

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Последният ден на октомври беше облачен и свъсен край Балчик, Каварна и околностите. Решихме да навестим фара на нос Шабла и точно когато пристигнахме там, облаците се разкъсаха, а слънцето се показа ниско между тях, точно около час преди залез… като по поръчка…

N.B. Снимката е част и следствие от Пленер – FineArtBox – Балчик – 2010

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Модел: Илиана Ковачева

Заглавието е игра на думи. Когато се запознах с момичето на снимката, тя се подвизаваше из Интернет под псевдонима Das_Model, но оттогава досега от прекрасен модел тя се превръща във все по-добър фотограф.

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Creative Commons BY • Някои права запазени

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Bronica SQ-A | 80mm f/2.8 Zenzanon PS Lens | Fujifilm Neopan 400 | HC-110 @ 5min/20º

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Creative Commons BY-NC-ND • Някои права запазени

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени