Бях чувал, че Дубай е градът на златото, другаде пък го наричат градът на чудесата – така или иначе се озовах там малко по работа и малко за удоволствие. Пропуснах един Великден, но не мисля да съжалявам. Видях един друг свят, докосването до който те провокира за много разнообразни размисли. Един много различен от моя свят, който ме впечатли с неща, които не очаквах.
В туристическите брошури всеки може да прочете, че амбицията на Дубай е да се превърне не просто в една от най-атрактивните туристически дестинации по света (всъщност това е вече реализирана цел), а в нещо далеч по-нескромно – да стане осмото чудо на света… И след двата дни там нямам никакво съмнение, че това е постижима цел…
Дубай е едно от емирствата на ОАЕ и е разположено в южната част на крайбрежието на Персийския залив, от страната на Арабския полуостров и в близост до Индийско море. До Дубай не се стига лесно. Не е далеч, но няма директни полети от София. Заради жегите повечето самолети от и за Дубай пристигат и отлитат вечер, около полунощ и в малките часове на денонощието. Докато бях там температурите през деня се движеха до около 36-37-38 градуса, а през нощта слизаха до около 28-29. Всичко е така напечено, че дори водата във водопровода тече топла. Топлата е гореща, а това, което би трябвало да се нарича студена, всъщност е с температурата на малко поизстинал чай. Добре, че климатиците са нещо обичайно навсякъде – в хотела, в магазините, в автобусите и автомобилите.
Всъщност хотелът, в който бяхме отседнали беше свързан както със съседния хотел, така и с близкия огромен мол, който пък от своя страна беше свързан със следващ мол, а той пък с огромен магазин на IKEA. На практика така можеш да се движиш из града без да излизаш изобщо навън – поне където е възможно. Всички тези огромни пространства не само са климатизирани, но там има местенца за отдих, много палми, водоскоци, фонтанчета – и всичко това под покривите на хотели, магазини или административни сгради. Без точна разлика и граница между тях.
Едно от нещата, които ме шокира бе, че Дубай харчи около една трета от брутния си вътрешен продукт за озеленяване. На този фон атрактивни факти, че там расте най-високият небостъргач в света, или че вече са направили единственият седемзвезден хотел в света Бурж Ал Араб, където престоят на човек за вечер е няколко хиляди долара (минимум две) и че в архитектурата му е вплетен почти един тон злато, избледня…
Пътят до там ми отне почти цял ден. Трябваше да стана преди четири сутринта, за да се занесем с Венци до летището около пет за полета от София до Франкфурт в шест. След седемчасов престой там потеглихме в ранния следобед за Дубай, където малко преди полунощ местно време ни посрещна тридесетградусовата жега на вечерния град. Докато си дочакаме багажа и се регистрираме в хотела, който се оказа на пет минути от летището, остана време за по една бира преди лягане в лобито на хотела, душ и когато се паркирах в леглото си, часовникът показваше малко след един и половина след полунощ. А на следващия ден трябваше да се става в 7…
Така или иначе бизнес-ангажиментите приключиха около обяд и след хапване и малко приказки с колеги дойде време за планираното пустинно приключение. Силно го препоръчвам на всеки, който се озове в Дубай. Удоволствието коства нещо като около 55 щатски долара на човек, но си струва всеки цент. Специално оборудвани джипове и обучени шофьори ни взеха от хотела и ни отведоха в пустинята около града. Пясъците върху които е построен Дубай са светли, много фини и почти бели. Вятърът дори е в състояние да носи част от тях като прах над града. Пясъкът на пустинята, отдалечена от крайбрежието е по-груб и червеникав.
Излязохме от града, движейки се по безупречно изпипани пътища. Инфраструктурата на Дубай е проектирана прекрасно. Като град, който се строи на чисто. Големи кръстовища и многолентови платна са обичайна гледка за града. Преброих девет платна само в едната посока на един от пътищата, пресичащи града.
Голяма жилищна зона на града се нарича Dubai International City и е олицетворение на многоликостта на Дубай. Нямам идея в какво съотношение са местните към пришълците, но в Дубай има хора от всички краища на планетата. Точно минавахме покрай него когато изведнъж по пътя видяхме върволица от стотици камиони-цистерни, спрели в най-дясната лента на пътя и извиващи се покрай него няколко километра в далечината. Оказа се, че Дубай събира отпадъчните си води и с тези цистерни ги носи за пречистване в специализирано за това място. Трябва да се види това с очи за да се стресне човек от уважението към водата, което тази гледка символизира…
Като стигнахме пустинята и джиповете излязоха от пътя за да продължат през пясъците спряхме за малко за да спаднат гумите си. През пясъчните дюни се кара с меки гуми. След това шоуто започна. Аз се залисах да се пробвам да правя снимки през стъклата на нашия джип и чак когато спряхме почувствах дозата адреналин от всъщност не особено безрисковият оff-road през пясъците. Шофьорите бяха много печени, макар и един-два от джиповете да претърпяха малки инциденти. Нашият ни направи такова авто-родео по хребетите, че почти му простих, когато се изненада, че съм от България и ми каза, че съм приличал на handsome pakistanian.
След това спряхме за кратко и в по-спокойно темпо прекосихме някакво неизвестно парче от пустинята. Забавно е, но пясъците около Дубай са електрифицирани, през тях минават далекопроводи, тук-там има водопровод и почти навсякъде GSM-покритие. Поне по местата, където скитахме. Минахме през хм – как да кажа – може би ферма за камили. А накрая пихме и шампанско в пустинята докато чакахме слънцето да залезе. Колегите от Русия успяха да се намотат още на фаза шампанско – на който си му идва отвътре…
Пясъците в самия Дубай са почти бели на цвят и в далечината вместо смог се вижда как вятърът носи милиарди фини песъчинки под формата на прашна мъгла. Колкото повече се отдалечаваш от града и наближаваш пустинята пясъкът постепенно пожълтява докато придобие почти абсурдно червеникав оттенък, особено на фона на следобедното слънце. Небето е сиво, нищо че на снимките от туристическите каталози все изглежда твърде синьо. И аз бях изкушен да дооцветя небето, на тази си снимка.
Да се озовеш в пустинята е особено преживяване. Предполагам поне за нас, хората от европейския континент. Всичко изглежда пусто, безжизнено и безкрайно. И величествено… Толкова е завладяващо, че преставаш да забелязваш топлината. Ако се вгледаш напред погледът ти не стига до никъде, след това смутено забиваш поглед в пясъка пред себе си и виждаш непрекъснатия бяг на червеникавите песъчинки, носени от вятъра. И тогава осъзнаваш, как цялата тази пустош всъщност в същината си и едно безспирно и вечно движение. Пустинята всеки следващ миг е различна…
Джиповете междувременно ни зарязаха в пустинята и се занесоха нанякъде – оказа се, че зад съседния пясъчен хълм. Малко след залез разбрахме защо… Обясниха ни, че трябва да се занесем дотам пеша и в момента в който групата се озова там се оказа, че в подножието му има копие на бедуински бивак и хора облечени в традиционни дрехи ни бяха сготвили всевъзможни неща и цяла вечер ни носиха бира, вина и плодове. Имаше и музиканти и дори кючекиня… А бедуинското селище даже си имаше електричество, течаща вода и тоалетни – съвсем истински – със санитарен фаянс. Насред пустинята… Дали някой все още се чуди защо Дубай е привлекателна туристическа дестинация…
Вторият ден започна също рано – около седем и половина местно време и това се случи вчера, а оттогава до тази вечер не съм си лягал изобщо – отново бизнес-ангажименти до обяд, малко шматкане из два огромни мола, кратка разходка с корабче през канала и вечеря в Dubai Creek голф-клуба, след това ориенталската лудница на дубайското летище в полунощ, излетяхме около един и рано тази сутрин се приземихме благополучно във Франкфурт, където след още няколко загубени часа около обяд излетяхме за София. Подробностите всъщност нямат значение, а и нямах за цел да разказвам всичко. Само ако някой може да обясни на Луфтханза, че 747-400 не е добра машина за дълги полети – поне не в тяхната конфигурация. Тясно, наблъскано и скучно. Дрямката е мъчна и невъзможна, а един скучен филм на шестчасов полет не е никаква опция за забавление. На Джъмбовците им е време за преоборудване.
Иначе Дубай е уникално място, с уникална атмосфера и стил. Особено е, различна култура, различни хора и още в първите мигове на тази земя по главата те тряска един уникален урок по толерантност. Виждаш как на едно място в тези арабски земи живеят толкова различни хора, различни араби дори, и в добавка християни, азиатци. Обличат се по различен начин – имат различни религиозни принципи – там можеш да видиш мъже с бели традиционни носии, такива с костюми, по дънки или пък с къси панталони с всякакъв цвят на кожата или мацки с къси поли и жени завити изцяло с черни платове до ушите, дори такива, прикриващи изцяло очите си да пият кафе заедно. В Дубай не очакват от теб да спазваш тяхното клише за морал, стига да не пречиш на тези които искат да следват традициите си да го правят. И да спазваш законите разбира се…
Дубайските полицаи на летището се опитваха да регулират движението и тълпите хора. Не стояха нагло с ръце в джобовете, а се опитваха да улесняват хората – макар и това да изглеждаше очевидно непосилна задача. Бесните шофьори в пустинята, веднъж озовали се на асфалтовия път, караха както всички други. В хотела или по магазините нямаше нито една намръщена физиономия. Ти – клиентът си в центъра на нещата – и това не подлежи на дискусия. Нещата са скъпи, но за детайлите никой не те разпитва – те се носят по подразбиране – ядки или солени стафиди към бирата например… И чинийките се подменят с пълни преди да са се изпразнили. Около тебе винаги пърха някой, който те пита за още една бира или просто за да е сигурен, че не искаш още нещо…
Замислих се как ние се учим на туризъм откакто се помня и преди това – на толерантност ми е ясно, че никога няма да се научим… Имаме страхотна природа – минерални извори, море, планини… И все ревем и се жалваме от едно или друго… А тези хора си нямат нищо освен една гола пустиня пълна с пясък, в която дори няма достатъчно нефт и затова ще правят осмото чудо на света за да печелят от туризъм. И ще го направят – на две-трети са го направили. Дубай всъщност е една огромна строителна площадка – умопомрачително по своя замисъл творение – един град мечта… Който виждаш как расте пред очите ти. За двата дни пред хотела няколкото работници преподредиха плочките на тротоара, които явно бяха нещо сбъркани. Аз не забелязах какво не беше наред, но те ги извадиха и ги преподредиха, явно както трябва да бъдат. Видях как зелените площи пред хотела се почистват от пясъка, който се носи във въздуха с… нещо като прахосмукачка…
Всъщност дори всичко това ми се струва прекалено в детайлите си. Всичко е толкова стерилно и чисто, и… празно… тези големи пространства и толкова малко хора ме влудяват леко, не бих живял там, даже не знам дали бих отишъл отново, поне не преди 2-3 години, макар да нямах време и условия да снимам всичко, което исках, а там има много за снимане, но си тръгнах с уроци, които няма да забравя. Уроци, които предубеденото ми съзнание най-малко очакваше да намери там.
