Фотоуикенд в Κερκινη (3)

Съжалявам, но вероятно ще разочаровам тези, които очакват третата част на повествованието, понеже тя няма да съдържа нито снимки, нито завършека на историята.

Не искам да го напиша. Иска ми се да вярвам, че отново скоро пак ще се върна край езерото Керкини. Рядко попадам на места, които ме зареждат позитивно, още по-рядко това са някакви затънтени природни забележителности. Съжалявам, дете на синтетични времена съм. Но там, на това място, намерих нещо. Не знам точно какво, но прилича на надежда. И почувствах много силно нещо, което не ми е непознато, но много рядко чувствата могат да рисуват толкова реални образи в действителността, още по-малко, когато това е усещане за липса…

Застигнаха ме няколко реплики – случайно и хаотично – пак там през тези два-три дни. Звучаха като послания и отговори, а може би бяха „верните“ въпроси… Защото за да разбереш или постигнеш нещо, обикновено наистина има поне един очевиден начин, и вероятно няколко невидими back doors… и понякога може би трябва да потърсиш не толкова очевиден път до него…

Попаднах за малко, по погрешка, в хотелска стая с камина, люлеещ се стол, вино, прозорци и легло от истинско дърво и каменен под… като в замък от някоя приказка… И преглъщам един абзац, който не бива да пиша, защото… може би ще го направя друг път. Не тук и сега е моментът. Иначе… бих искал да го напиша…

Намерих едно чудесно място, което много ми хареса и май заобичах. Срещнах интересни хора. Вероятно намерих още частичка от свое загубено аз. Понеже, в крайна сметка, „друг“ човек няма и винаги се срещаш със себе си.

А продължението винаги следва…

Фотоуикенд в Κερκινη (2)

На следващата сутрин Майк вече беше завзел компютъра на рецепционистката. И понеже предната вечер спорихме, че по подразбиране в хотелите в повечето държави в Европа на закуска сервират филтър-кафе, а той твърдеше, че по-вероятно е да ти предложат еспресо, получих именно еспресо с малко студено мляко, както го поисках, след като той през рамо обясни нещо на гръцки на девойката, която се грижеше за закуската. Винаги ми е било забавно, колко много си общуват гърците. Ние българите сме някак делови – късо еспресо със студено мляко… и толкова… А Майк и момичето размениха поне по три дълги реплики по темата на неразбираемия за мен гръцки, след което последва въпрос дали млякото да е прясно или кондензирано… Разбира се, че прясно…

Около езерото Керкини не само е най-голямата популация на биволи в Гърция, а нещо повече – като например 85% от всичките биволи в държавата. Съответно наоколо биволското, приготвено по всевъзможни начини, се предлага навсякъде. Млякото за кафето също беше биволско, както и киселото мляко от закуската. За месо се жертват само мъжките биволи, понеже за всяко женско животно ЕС плаща на фермера, който го отглежда някаква годишна сума за да не го продава за месо, с идеята да се увеличи биволската популация в района и съответно в Европа.

Времето навън около 9 сутринта навън бе навъсено и ръмеше дъждец, което застрашаваше плановете за разходка до езерото. Но докато закусвахме дъждът спря и изгря прекрасно слънце. И точно се чудехме дали да чакаме Петрос, който беше обещал да тръгне рано от София и докъм 10:30 да е при нас, той се обади и каза, че току-що едва е успял да изрови колата си от снега в Бояна и че ще пристигне едва в ранния следобед. Затова нулирахме колебанията, грабнахме Nikon-ите и се натоварихме на джипа на Майк.

Още малко след пристанището (не знам дали да го наричам така, понеже всъщност представлява малък кей), заради една птица, Майк се пусна с джипа по склона извън пътя и понеже земята беше доста подгизнала се наложи да помагаме на колата да се изкатери обратно на пътя и стана ясно, че денят обещава да е интересен :)

Има още

Фотоуикенд в Κερκινη (1)

Като минавахме границата с Гърция започваше да се мръква, а докато стигнем до Керкини беше вече напълно тъмно. GPS-ът, обаче, ни доведе безпроблемно до селото, където знаехме предварително, че трудно ще намерим някой, който да говори английски. Може би беше по-лесно да намерим някой, който говори български, както се оказа на следващия ден, но все пак запитахме един човек, който излизаше от нещо като смесен магазин, който успя да каже нещо като „one kilometer“, махайки да продължим направо по пътя и след това „left“, посочвайки за по-сигурно с ръка. Указанията се оказаха перфектни и безпогрешно намерихме хотела, за персонала на който също бяхме предупредени, че им е трудно с английския, но в крайна сметка и с помощта на жокера „обади се на приятел (който говори гръцки)“ се справихме. А ситуацията си имаше и плюсове, понеже се оказа, че сме оставили колата на грешен паркинг, но понеже никой не се нае да ни го обясни, тя безпроблемно си остана там.

В хотел Икопериигитис най-често срещаното нещо са камините. Май има във всяка стая (не мога да го твърдя със сигурност!) – съвсем истински, както и две огромни във фоайето и в таверната на хотела. И макар, очевидно, да бяхме единствените гости в целия хотел, и двете бяха запалени, и вътре бе изпълнено с онази топлина, която само огън от горящо дърво може да създаде.
Има още