Други хора ще разказват за него от времето на фидонет и bbs-ите… аз съм съвсем малко по-млад от нужното, но всъщност вчера българският Интернет загуби един от бащите и визионерите си.

Почивай в мир, Илия!

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

В този ред на мисли, често ми е трудно да намеря голяма доза полезност във Facebook, хайде Twitter (като извадим доза шум пред скоби) си е маркетинг телеграф, с приличен потенциал за бизнес. Всъщност (за да приключа с това дълго въведение в темата) днешните социални мрежи по моему са само предвестник на нещо, което още не се е случило. Те съвпаднаха по време с Web 2.0 истерията и втурвайки се да експлоатират новия инструментариум, пропуснаха да си отговорят докрай на въпроса “Защо?”… Което ни най-малко не попречи да станат мултимилионен бизнес, но и се превърнаха в нещо като чалгата на Интернет, особено Facebook… Всъщност, проекти като Flickr са социалните мрежи на бъдещето според мен, и са нещо изпреварило времето си, но за жалост те куцукат доста след лидерите, а специално пък Flickr никак не съм сигурен, че Yahoo изобщо има идея какво точно иска да направи от него…

Наскоро, обаче, открих един проект с много семпла и ефективна идея под повърхността си. Което сгъна на четири и преряза с къдрава ножичка моите представи за полезността от хаотично споделяното в социалните мрежи съдържание. Той реално не прави много повече от това да е поредния индиректен интерфейс към тях, но под форма на четец, който не само визуализира нечия стена, табло или feed… ами изсмуква извадка и от оригиналното съдържание, когато намери линк към статия, видеоклипче или каквото и да било. Дотук нищо оригинално, но всичко това се налива в адски семпъл интерфейс, наподобяващ списание… Бум!… Нов начин всяка сутрин с кафето да разлистите вашето си списание. И то ще е наистина само ваше и уникално, понеже зависи от вашия сет от емисии, приятели и вашите (и тези на приятелите ви) интереси. И нещо повече, когато го разлистите вечерта, с чаша уиски, то ще има ново издание или поне няколко нови страници.

Проектът е стартирал на 20 юли, претендира да е първото social списание в света, и се нарича Flipboard, а сега следва лошата новина, че е приложение само за iPad. Всъщност то е правено с идеята да се ползва спецификата на именно това устройство и двете неща си пасват прекрасно, но ако нямате iPad няма как да го оцените отблизо. Дори сайтът на приложението е iPad ready и е малко странен за стандартен браузър, но публикуваното на първа страница видео дава добра идея за концепцията. За да е пълно удоволствието Flipboard е безплатен (поне засега никой не говори за пари).

Това, което е ключово според мен, за бъдещия успех на Flipboard, в който изобщо не се съмнявам, е интерфейсът – семпъл и ненатрапчив – направо липсващ… Нищо в приложението не напомня дори и за миг, че не отлистваш истинско списание. Вярно, че затова помага спецификата на iPad, но на мен лично ми е омръзнало да се боря с иначе на пръв поглед удобния и функционален интерфейс на Google Reader, но осакатен в мобилните му версии. Копченца, цъкченца, недай си боже пък докато си сънен да пипнеш, където не трябва и постът да е подобавщо дълъг и да има снимки и видео…

Новият web май все повече ще губи връзка с инженерните интерфейси и ще следва човешките. А да се обзаложим ли, че Flipboard ще присъства в следващата iPad презентация на Jobs?

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Автор е Цвета Стоева, която в интернет се подвизава като sovichka, а виртуозният и стил е една омагьосваща смес, подправена щедро с много истинска и много съвременна женственост, (само)ирония и брутална прямота… Книгата е удоволствие за литературни сомелиери – единствено не се препоръчва на притежателите на пластмасови розови очила…

Все още се намира по книжарниците, а можете да получите и копие с автограф, ако я поръчате от сайта на автора (и книгата). Аз съм радостен да се похваля, че моето копие е надписано с “На Йовко, защото ще ме разбере”. И стискам палци на Цвети първата и книга възможно най-скоро да се превърне в библиографска ценност и да последват още…

P.S. Един от любимите ми текстове – “За котките и хората”…

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Здрасти, Йовко :))

Като че ли поради факта че блогването леко отшумява, или пък може би поради това че туитването става по-популярно, забелязвам все по-малко активност от твоя страна на йовко.нет, което е малко тъжно. Но може би е за добро. Все пак винаги ми е харесвало, че поставяш качеството над количеството.
Едно от първите неща които правя събота сутрин е за заредя страницата с чаша кафе в ръка /понеже знам че голяма част от постовете публикуваш точно тогава/ и да видя нещо ново. Някак си деня изглежда по-различен след това. Надявам се на голямо завръщане на не-малката сцена и свежи идеи.

Поздрави и респект

Получих това писмо преди повече от месец. Не съм писал тук приблизително от същото време. Нищо, че непрекъснато в последните месеци се заканвах, че това ще се промени.

Истината е, че промяната не идва сама, и не се случва, ако не я случиш. В последните месеци, а всъщност вече повече от година, се оказах в безтегловност по отношение на твърде много посоки, които иначе броях за основополагащи за моето светоусещане. И причините за това бяха, както около мен, така и вътре в мен. Плъзнах се по наклона на прекалената дипломатичност и компромисите – и в професионалния, и в личния си свят. А тази плоскост е коварна – започвайки с мънички компромиси и отстъпки – можеш неусетно да се озовеш в капана на това, те да се случват за сметка на твои отвоювани територии, позиции и усещания.

Нито блогването отшумява, нито туитването е станало по-модерно за мен. Просто преди имах повече неща за казване. И повече импулси да го правя, дори когато нямах какво да кажа. С времето обаче, а и наблюдавайки ентусиазма на “продуктивните” блогъри, които понякога стигат до по няколко поста дневно, реших че аз искам да пиша само, когато имам какво да кажа. А това съвпадна по време с разни обстоятелства, които ми пречеха да се изразявам свободно, да работя по моя начин или просто задушаваха креативността ми. Най-лошото е, че посоката на вектора на някои от тях беше откъм приятели, близки и хора, чийто авторитет уважавам. В името на нечий комфорт, загубих своя. Започнеш ли да съобразяваш с какви думи изказваш мислите и чувствата си, какво да напишеш или не, в зависимост от това дали и кой може да го прочете, и какво може да си помисли, това е КОШМАРЕН капан.

И да – аз се вкарах в него. Съобразявах дали няма да нараня клиент, колега, приятел, хората около себе си. Уморих се да съобразявам и въпреки това, с някои близки и приятели се разминавахме заради разкази, фотографии или споделени мисли. Разбира се, че винаги все някой ще има за какво да се засегне, но упорството, с което на моменти не бе уважено личното ми пространство и позиции, ме хвана много неподготвен.

Аз съм техничар и работохолик, но не мога без доза красота в ежедневието си, глътка въздух, парченце поезия, креативни провокации… Клишетата ме убиват. Балансът вътре в мен беше нарушен и се наложи да преподреждам всичко. Ама наистина всичко.

Хубавата страна на това е зарядът, който носи всяка такава промяна, новите хора, около теб, с които си се сблъскал за добро или лошо, тези които предстои да срещнеш, очакванията за бъдещето, дори естественото плахо любопитство от неизвестното, някъде напред пред теб…

Много ми липсват няколко добри приятели, които ме зареждаха с енергия и подклаждахме взаимно креативността си, които никога не са спирали кретенския полет и най-ненормалните ми идеи и с които много трудно се виждаме напоследък. Никак не ми липсват обаче тези, които като енергийни вампири се сещаха за мен, само когато съм им нужен, и ме превърнаха в скучен и за самия себе си.

Вече съм в края на преподреждането… или в началото на много нови неща – зависи от гледната точка. След само още 5-6 седмици ще се окажа на прага на съвсем нови и различни предизвикателства, които със сигурност няма да са безпроблемни и лесни, но в тях ще бъда на мястото си и много повече себе си. Този, който бях позагубил напоследък. Може и да греша, разбира се. Но съм твърдо решен да опитам. И ако се проваля, да опитам отново… и след това пак…

След всичко това, мисля че в момента се усещам по-силен. Да гледам напред, да мечтая (в моята посока!), да пазя територията си (дори грубо ако се налага!), да не допускам кухи авторитети да налагат тезите си над моите…

Най-голямото ми предизвикателство е да се отуча да съм твърде дипломатичен с хора, които (или когато) не го заслужават :-)

Дали ще пиша повече занапред тук в своя блог – не знам. С голяма вероятност да. И не само тук. Но със сигурност повече не съм щастлив да бъда наричан блогър. Това винаги е било не просто блог, а моят сайт. Дори преди думичката блог да влезе в светлината на прожекторите. И ще продължи да бъде – личен сайт – лично пространство online – за тази част от моя личен свят, която нямам против да бъде на светло.

Блогването не отшумява – но няма да ми е мъчно ако отшуми блогването, което създава шум без полза – или поне аз не искам да съм част от него.

Пише ми се – и това не се е променило. Но истински – което включва и думи, които нараняват, разкази, които пускат кръв. Думи, които не докосват нямат никакво значение. Не ми се живее безцветно и не искам да пиша безцветни изречения. На когото му е трудно да ме понася да не ме чете.

Снима ми се – това е най-непродуктивната ми като общ брой снимки година до тук – и много малко от тях стават за показване. И затова приключвам с опитите си да реализирам чужди идеи и проекти за сметка на своите. Ще споделям каквото знам, мога и искам, ще организирам и подпомагам доколкото мога разни интересни неща, но само когато те са интересни и за мен и аз съм част от тях. Обратното дотук само консумираше енергията ми и не доведе до никакъв смислен ефект. Занапред ще правя своята фотография – сам или в екип – но ще правя фотографията, която ми допада, темите, в които искам да се ровя – фотография с позиция и теза зад кадъра, провокативна фотография, говореща фотография – дори, когато казва неща, които не са приятни.

И най-важното – ще се виждам повече с приятелите си. Ще търся нови. Ще поискам прошка от тези, които пренебрегнах заради неща, които не си струваха. И ще забравя тези, които ме забравиха, когато не им бях от полза. Или които не могат да ме преглътнат такъв, какъвто съм или какъвто искам да бъда. :-)

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Срещу 24 лева месечно Глобул предлагат GoWeb Unlimited 2500 (само данни) план, който обещава неограничен интернет трафик, като важната думичка е обозначена със звездичка, уточняваща, че първите 2,5GB трафик за месеца се предоставят на максималната възможна скорост, а ако бъдат надхвърлени скоростта се ограничава на 128Kbps. Най-накрая мобилен оператор предлага абонаментен план за мобилен интернет без да таксува допълнително за надвишен лимит или да спира връзката.

Mtel също имат аналогична оферта само за данни (Surf NonStop), която за 24,90лв обещава неограничен трафик, със същата звездичка, като в договора е записано, че си запазват правото да ви ограничат по скорост до 128Kbps ако месечния трафик надскочи 2,5GB. Не знам дали го правят наистина… още не съм минавал границата.

Всъщност и двата оператора имат вариации на услугите срещу други суми. Струва си да се разгледат, особено ако човек има изтекли предишни едногодишни договори за мобилен интернет и може да предоговори условията си.

И още нещо, което ме разхълца от удоволствие – Mtel имат и ново интересно устройство. Нарича се Mtel Hot Spot, но в бизнес центровете им може да се наложи да обясните, че искате безжичен 3G модем – аз имах малко злощастен опит, докато успея да си намеря такова.

Всъщност това е 3G модем, Wi-Fi access point и акумулаторна батерия в едно мини устройство с размери малко по-големи от кибритена кутия. Вътре се очаква да бъде поставена SIM карта с data план, а устройството споделя безжично връзката към Интернет с до 5 компютъра едновременно. Т.е. вече има не само неограничен по трафик план, но и не е обвързан с конкретни устройства. Джвъчката може да бъде конфигурирана да прекъсва връзката, ако тя не се ползва за някакъв период от време и да се свързва отново on demand, което означава, че човек може да го “забрави” в някой джоб на компютърната си раница или чанта и неговия wi-fi hot spot ще е винаги наблизо при нужда. С едно зареждане на батериите (през USB) Mtel Hot Spot работи около 4 часа в активен режим и около 100 часа в standby и вече две седмици ми осигурява свързаност навсякъде. Това се оказа и моето решение да плащам само един план за данни, а да ползвам интернет с лаптоп, телефон или таблет, дори когато няма друга безжична мрежа наоколо. Устройството струва 109 лв с едногодишен договор за данни или е безплатно с двугодишен. Има web-базиран интерфейс за конфигурация, който е правен от много сърдит на клиентите си китаец, но се преживява. В крайна сметка това се прави веднъж и толкова.

Пробвах го с колеги и в движение, докато пътувахме в командировка. Оставихме Mtel Hot Spot на предното стъкло на автомобила, колегата на задната седалка през VPN работеше без проблем към офиса, а аз преглеждах поща на iPad-а си отпред. Само “шофьора” ни нямаше друг избор освен да браузва през предното стъкло ;-)

Btw, Глобул вече проучват интереса към iPhone 4 и го обещават скоро. А Mtel продават micro SIM карти, които за момента май са от значение само за собствениците на iPad и iPhone 4. Става интересно…

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Още по-лесно и бързо напазарувах, без да се усетя, около тридесетина приложения за iOS, за няколкото месеца, през които AppStore работи за България. Те струват по едно-две евро – най-скъпото 7 (офис пакет) – и са ми свършили работа, и спестили нерви и усилия за много повече пари отколкото струват. Цената им е повече от адекватна и всеки автор получава 2/3 от стойността на всяка продадена бройка. Добрите приложения се продават в десетки и стотици хиляди…

Бях меломан… Защо ползвам минало време ли? Ами защото вече май не съм. Сега предпочитам да ходя на концерти, вместо да колекционирам музика и да “откривам” нови тави и групи. В iPod-а ми има едва 16 албума, понеже не обичам да имам слушалки в ушите… Само един от тях е “пиратски” – дадоха ми да го чуя – не ми хареса, но не съм го изтрил. Така или иначе няма шанс да си го купя.

Другата причина да не съм меломан днес, звучи абсурдно. От времената, когато бях, са ми останали много аудиокасети (това беше масовият носител тогава), които сега просто не са ми удобен формат. Повечето са “унисонки” и заемат цял шкаф. Помните ли Унисон – май най-големият официален пират в България? Толериран с години и притежаващ магазини по централните улици на повечето български градове. Никога вече няма да посегна към аудиокасета, безполезно е да губя време да ги дигитализирам, макар да имам много ценни и редки bootleg неща. Жал ми е да ги изхвърля, но някой ден ще го направя, защото от години само събират прах. Започнах да си купувам най-любимите неща от тях на CD.

Вече имам един шкаф и със CD-та. Някои от тях не са разпечатани. Например четири албума на Marillion с Фиш – цял живот съм ги слушал пиратски. Нямаше друг начин, когато ги открих. Наскоро си ги купих от фенщина – реверанс към любимците ми – и просто да ги имам. От Amazon – тук ги няма – не и в комплект, не и на тази цена.

Та не съм меломан, защото не ми е удобно. Животът ми се промени – малко стоя вкъщи, пътувам доста, не искам да нося със себе си никакви други формати, освен файлове…

Основният обем на секцията в дневната е зает от DVD-та. Вече имам рафт и с Blu-Ray дискове. Количеството носители отдавна е преминало границата ми на поносимост – започвам постепенно да ги изхвърлям.

Мечтая някой ден да изхвърля всички, понеже срещу разумна месечна такса ще имам достъп до библиотека с филми, музика, фотография и книги и лесно и бързо ще си избирам това, което искам да гледам, чета или слушам през дистанционното на телевизора, компютъра, телефона или таблета си… или каквото и там да е адекватното устройство към онзи момент от време.

Чета много. Заради това от трети клас съм с очила. Но продължавам да чета ежедневно и много. Все повече електронно и адски малко на хартия. Купих си дори електронен четец, но в България не се издават електронни книги – трябва да четеш на чужд език или да си направиш книги сам – лесно е – но ако ги споделиш с някого започват да те наричат пират.

А всъщност просто не искам да ходя да търся тази или онази книга, албум или филм. Не искам да се чудя откъде и как да поръчам, понеже тукашните вендори спят зимен сън. Не искам да заемат място вкъщи. Не искам да бърша прах от безкрайни редици кутийки. Не искам да си купувам по два или три пъти едно и също – веднъж на касета, после на CD… Дори не искам да си купувам съдържание, да го местя насам и натам, да си правя архиви, за да не го затрия – искам просто да го наема, когато ми е нужно. А то нека си стои там някъде в облака – искам само да мога бързо и лесно да го достъпвам, когато ми е нужно. Oт всяко устройство, което притежавам.

И аз съм този, който казва какво трябва да се случи! По една много проста причина – аз съм КЛИЕНТЪТ по тази сделка – по-важната страна по всеки договор.

Аз не съм пират, аз съм потребител и фен, и си умирам да плащам за адекватно подбрано и предоставено съдържание на разумна цена. Сигурно ще има и такива дето поради една или друга причина няма да плащат. Винаги има. Те така или иначе няма да го направят. И ще са повече или по-малко в зависимост от това доколко адекватна е цената. Но ние – феновете, почитателите, ценителите – не сме пирати. Често се налага насила да сме такива, понеже няма адекватен избор. И избор означава и да не четем вампирска литература понеже е модерно или защото това е на най-първия рафт с бестселъри на книжарниците. Избор е и да си купиш Kindle и скоро да забравиш родния език понеже в Amazon няма книги на български… Засега…

Не съм пират, защото сме в 21 век, времето е друго и очаква нови концепции… и за бизнес, и за взаимоотношения, и за авторски права… Защото светът е свързан повече от всякога… Малко истински пирати са останали само там, около Сомалия. Просто освен по такива места няма особен смисъл да си пират в наше време… много е ретро…

Затова проблемът не е в пиратите. Проблемът е в паразитите – тези, които “губят милиони”, които никога не са били техни. Които времето ще отмие така или иначе, ако не се променят. Решението е толкова очевидно – пирати няма да има, когато няма смисъл да пиратстваш – а това ще стане, когато паразитите спрат да се вайкат, а чуят клиентите и пазара си. И да не забравят, че имат два вида клиенти – автори и консуматори – и да предложат нормални условия на едните и другите. Да бъдат посредници, медиатори, платформа за контакт. И да спрат да бъдат паразити!

Имат много малко време… много скоро Amazon, Apple, Google, Netflix ще продават всичко и навсякъде. Първо ще препродават лейбъли, но след това ще започнат да сключват директни договори с еднични автори, без дори да е нужно те да са доказани звезди или да са разпознати имена. Така, както AppStore продава софтуер. Защото пазарът ще го изиска, а лейбълите и разпространителите (в днешния им вид) ще са ненужна брънка от веригата.

Авторите е крайно време да излязат от матрицата на издателите си и папагалски да повтарят тезите им, защото ако в миналия век Самиздат звучеше глупаво и смешно, в наши дни не е така. Много бързо и с малко пари може да се направи от един компютър фотолаборатория, смесителен пулт или станция за видеообработка, подвижна телевизионна станция с пулт за монтаж в реално време, online радио, каквото е нужно. А продуктът в цифров вид е това, което ще иска пазарът занапред. Файлът е новият “носител”, а директен договор с глобален разпространител на съдържание, като някой от гореизброените ще означава и повече пари за авторите, вместо за издателите им. Издателски и разпространителски бизнес в този му вид повече няма да има.

Потребителите – те нямат избор, но те имат думата. Да слушат, четат и гледат, това което искат, точно когато искат и по начин, който те предпочитат.

И наистина големият проблем не е в потребителите, а в паразитите. И винаги е бил там. В един бизнес-модел, който вече остарява с години в минута. И решението е нов бизнес-модел. Решението е чисто пазарно – не юридическо, нито силово… Юридическите концепции следват бизнеса и живота, а не обратното.

А рицарите – да не ги забравяме напълно. Те са били модерни преди много, много години. Тогава, когато е имало и истински пирати. Сега, като отломки минало, могат да са само глуповато-смешни в напъните си да опазят нечий Свещен Граал, в който отдавна никой повече не вярва.

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Хората обикновено не обичат разместването на пластове – и аз не обичам, когато ми е доволно, щастливо или мързеливо. Но когато нещо не е както трябва, избухването дава опция за преподреждане… или за restart. А аз имам нужда от избухване, което не просто да размести пластове, а да разчисти терена до кота нула. Както се бута стара и масивна развалина – с много взрив, синхронизиран по време, разположен в ключови места – така, че срутването да е контролирано и да не хвърчат много парчета встрани.

Не можеш да започнеш нов строеж, ако ти се клатят основите и останки от предходните се въргалят по пода.

В идните няколко седмици трябва да отбелязвам по една-две отметки в списъка. През тази вече записах първата – най-важната и лесната, но предстоят две много тежки…

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

София е много jazzy в нощите си… като импровизация на виртуозен пианист със солидна доза самочувствие и достатъчно алкохол в кръвта, отприщващ всички прегради пред въображението му. София може всичко през нощта. Може да грачи в подземията на пиано-баровете, да крещи в рок-кръчмите, да тиктака с високи токчета по неравните тротоари, да се друса в тоалетните на дискотеките, да плаче по ъглите в безистените на старите сгради, да заспи малко преди изгрева на слънцето и да се събуди два-три часа по-късно от нервни клаксони и трамваен грохот.

Пловдив е блусарски и тих през дъждовните нощи. Във въздуха, по улиците… Пъхаш iPod в ушите си и дори да не ти се слуша блус най-много да се отклониш до някой топъл и тъжен нюорлеански midnight…

Разхождаш се, шляпаш из локвите като едно време и осъзнаваш, че не е като едно време – нито за теб, нито за локвите, нито за отраженията в тях или капките, които ги развълнуват с всяко докосване. Само блусът в дъждовната нощ е вечен.

Обикаляш квартала и стигаш до онази детска градина, която беше по средата на пътя. Където си обещавахме мечти и измечтахме всичките си неспазени и до днес обещания. Продължаваш нататък през булеварда, пресичаш на червено, понеже това сигурно е най-пустият булевард на Балканския полуостров. Възможно ли е изобщо в квартал с име Кючук Париж да има булеварди?… И стигаш до онзи вход, където все преминаваше като беглец… Сега не се криеш от никого – няма от кого. Сега бягаш от твърде много неща и хора. Иначе какво би правил тук в тази шибана дъждовна вечер с iPod в ушите?…

Поглеждаш нагоре и освен капките върху лицето и очилата ти нищо друго не се променя…

* * *

По пътя обратно към къщи се загледах в грохналото дърво, покрай което израстнах – една крива и стара слива, която растеше в двора на къщата на баба и всяка пролет се обсипваше с бели цветчета. Тя беше непоколебимия ориентир, когато трябваше да обясня на някого къде живея – онази малка къща, в двора има една крива слива, точно на ъгъла. Вече много години къщата не съществува, баба почина отдавна, но сливата още стои там пред блока, до тротоара. Не оцеля през тази тежка зима – големият сняг е натежал над старото дърво и почти е успял да го наклони до земята. Тази пролет за първи път по него нямаше цветчета…

Прокарах ръка по кората на мъртвото дърво, докато минавах покрай него. И усещането не беше като едно време…

Пловдив е различен и в слънчеви дни…

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Винаги съм се възхищавал на подобен род креативност, която превръща рекламата в повече от реклама и продуктите в много повече от просто продукти.

А ако сте пропуснали предишната stop motion PEN story…

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2010 Йовко Ламбрев • Някои права запазени