(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Също като паметника и нашето правителство се е обградило със стенички да се пази от някого и да не се вижда като се срутват отломъците от морала им. Или сделките под масата? Също като паметника и нашето правителство не знае какво олицетворява, къде отива и какво точно прави. Няма ясна форма, не излъчва внушения. Също като паметника е грозно и безформено и за отрицателно време се докара не само то, но и държавата ни до състояние по-зловещо от това на окаяния паметник. По инерция ни вкара в Европа, но съвсем целенасочено има всички шансове да ни извади оттам преди края на същия мандат, с което ще постави уникален рекорд, за който книгата на Гинес ще бъде тясна.

Вчера на път към къщи слушах радио - новини по Star FM - напоследък по-новите и малки радиостанции имат по-интересни емисии. Цитират повече чужди медии - и има защо. Поредната оценка за България… от европейски политик… с две изречения… без нашенски Станишевски увъртания…

България страда от висока инфлация. Българското правителство не прави нищо за борбата с престъпността и корупцията.

Цитирам по памет. Опитах да намеря тази точна и кратка сентенция, обезсмисляща живота на поредните две поколения в България някъде написана и публикувана. Не успях. Не я чух и в новините снощи. И защо ли - “Music Idol” и “Пий с мен” са къде по-важни новини…

В Белгия говорят за оставка на министъра на телекомуникациите си, защото ползвал хакнат iPhone, а тук жизненоважни за цялата държава и бизнеса ни факти не тревожат никого. А това сме приели за обичайно ежедневие.

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Три поздрава бяха особено забавни, затова реших да ги споделя… Вени е забелязал, че съм се родил един ден след деня на радиото и ден преди деня на победата, което много ме развесели. Не знам дали трябва да търся някаква символика в промеждутъка на тези две дати, но е добре да имаш подобни факти под ръка.

Другият поздрав е вече класика във фотографските среди, но досега никой не ми го беше засилвал по мой адрес - а именно… и повече по-светли обективи… Мерси, Пламене!

А третия беше в десятката, за което благодарностите са за Петър… Да ми побелеел лаптопа :-)

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

В момента в магазина се продава и предната генерация MacBook-чета с 2,0GHz процесор на чудната цена от 1739 лв с ДДС. Още една почти неустоима причина да се наобиколи магазина и да го засърби човек кредитната карта…

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Viveza за Aperture 2.1 е вече факт след като Apple публикуваха отворено API за third-party разширения. Viveza пък е името, под което Nik Software продава революционната U-point технология за редактиране на растерни графични изображения и от която доскоро можеха да се ползват само потребителите на Nikon Capture NX. Чрез Viveza това стана възможно за всички, които ползват Photoshop и Photoshop Elements, а от днес вече и за тези, използващи Aperture 2.

За едно никакво време инструментите за цифрова фотография от никакви станаха великолепни, което е много, много добре…

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

В туристическите брошури всеки може да прочете, че амбицията на Дубай е да се превърне не просто в една от най-атрактивните туристически дестинации по света (всъщност това е вече реализирана цел), а в нещо далеч по-нескромно - да стане осмото чудо на света… И след двата дни там нямам никакво съмнение, че това е постижима цел…

Дубай е едно от емирствата на ОАЕ и е разположено в южната част на крайбрежието на Персийския залив, от страната на Арабския полуостров и в близост до Индийско море. До Дубай не се стига лесно. Не е далеч, но няма директни полети от София. Заради жегите повечето самолети от и за Дубай пристигат и отлитат вечер, около полунощ и в малките часове на денонощието. Докато бях там температурите през деня се движеха до около 36-37-38 градуса, а през нощта слизаха до около 28. Всичко е така напечено, че дори водата във водопровода тече топла. Добре, че климатиците са нещо обичайно навсякъде - в хотела, в магазините, в автобусите и автомобилите.

Всъщност хотелът, в който бяхме отседнали беше свързан както със съседния хотел, така и с близкия огромен мол, който пък от своя страна беше свързан със следващ мол, а той пък с огромен магазин на IKEA. На практика така можеш да се движиш из града без да излизаш изобщо навън - поне където е възможно. Всички тези огромни пространства не само са климатизирани, но там има местенца за отдих, много палми, водоскоци, фонтанчета - и всичко това под покривите на хотели, магазини или административни сгради. Без точна разлика и граница между тях.

Едно от нещата, които ме шокира бе, че Дубай харчи около една трета от брутния си вътрешен продукт за озеленяване. На този фон атрактивни факти, че там расте най-високият небостъргач в света, или че вече са направили единственият седемзвезден хотел в света Бурж Ал Араб, където престоят на човек за вечер е няколко хиляди долара (минимум две) и че в архитектурата му е вплетен почти един тон злато, избледня…

Пътят до там ми отне почти цял ден. Трябваше да стана преди четири сутринта, за да се занесем с Венци до летището около пет за полета от София до Франкфурт в шест. След седемчасов престой там потеглихме в ранния следобед за Дубай, където малко преди полунощ местно време ни посрещна тридесетградусовата жега на вечерния град. Докато си дочакаме багажа и се регистрираме в хотела, който се оказа на пет минути от летището, остана време за по една бира преди лягане в лобито на хотела, душ и когато се паркирах в леглото си, часовникът показваше малко след един и половина след полунощ. А на следващия ден трябваше да се става в 7…

Така или иначе бизнес-ангажиментите приключиха около обяд и след хапване и малко приказки с колеги дойде време за планираното пустинно приключение. Силно го препоръчвам на всеки, който се озове в Дубай. Удоволствието коства нещо като около 55 щатски долара на човек, но си струва всеки цент. Специално оборудвани джипове и обучени шофьори ни взеха от хотела и ни отведоха в пустинята около града. Пясъците върху които е построен Дубай са светли, много фини и почти бели. Вятърът дори е в състояние да носи част от тях като прах над града. Пясъкът на пустинята, отдалечена от крайбрежието е по-груб и червеникав.

Излязохме от града, движейки се по безупречно изпипани пътища. Инфраструктурата на Дубай е проектирана прекрасно. Като град, който се строи на чисто. Големи кръстовища и многолентови платна са обичайна гледка за града. Преброих девет платна само в едната посока на един от пътищата, пресичащи града.

Голяма жилищна зона на града се нарича Dubai International City и е олицетворение на многоликостта на Дубай. Нямам идея в какво съотношение са местните към пришълците, но в Дубай има хора от всички краища на планетата. Точно минавахме покрай него когато изведнъж по пътя видяхме върволица от стотици камиони-цистерни, спрели в най-дясната лента на пътя и извиващи се покрай него няколко километра в далечината. Оказа се, че Дубай събира отпадъчните си води и с тези цистерни ги носи за пречистване в специализирано за това място. Трябва да се види това с очи за да се стресне човек от уважението към водата, което тази гледка символизира…

Като стигнахме пустинята и джиповете излязоха от пътя за да продължат през пясъците спряхме за малко за да спаднат гумите си. През пясъчните дюни се кара с меки гуми. След това шоуто започна. Аз се залисах да се пробвам да правя снимки през стъклата на нашия джип и чак когато спряхме почувствах дозата адреналин от всъщност не особено безрисковият оff-road през пясъците. Шофьорите бяха много печени, макар и един-два от джиповете да претърпяха малки инциденти. Нашият ни направи такова авто-родео по хребетите, че почти му простих, когато се изненада, че съм от България и ми каза, че съм приличал на handsome pakistanian.

След това спряхме за кратко и в по-спокойно темпо прекосихме някакво неизвестно парче от пустинята. Забавно е, но пясъците около Дубай са електрифицирани, през тях минават далекопроводи, тук-там има водопровод и почти навсякъде GSM-покритие. Поне по местата, където скитахме. Минахме през хм - как да кажа - може би ферма за камили. А накрая пихме и шампанско в пустинята докато чакахме слънцето да залезе. Колегите от Русия успяха да се намотат още на фаза шампанско - на който си му идва отвътре…

Джиповете междувременно ни зарязаха в пустинята и се занесоха нанякъде - оказа се, че зад съседния пясъчен хълм. Малко след залез разбрахме защо… Обясниха ни, че трябва да се занесем дотам пеша и в момента в който групата се озова там се оказа, че в подножието му има копие на бедуински бивак и хора облечени в традиционни дрехи ни бяха сготвили всевъзможни неща и цяла вечер ни носиха бира, вина и плодове. Имаше и музиканти и дори кючекиня… А бедуинското селище даже си имаше електричество, течаща вода и тоалетни - съвсем истински - със санитарен фаянс. Насред пустинята… Дали някой все още се чуди защо Дубай е привлекателна туристическа дестинация…

Вторият ден започна също рано - около седем и половина местно време и това се случи вчера, а оттогава до тази вечер не съм си лягал изобщо - отново бизнес-ангажименти до обяд, малко шматкане из два огромни мола, кратка разходка с корабче през канала и вечеря в Dubai Creek голф-клуба, след това ориенталската лудница на дубайското летище в полунощ, излетяхме около един и рано тази сутрин се приземихме благополучно във Франкфурт, където след още няколко загубени часа около обяд излетяхме за София. Подробностите всъщност нямат значение, а и нямах за цел да разказвам всичко. Само ако някой може да обясни на Луфтханза, че 747-400 не е добра машина за дълги полети - поне не в тяхната конфигурация. Тясно, наблъскано и скучно. Дрямката е мъчна и невъзможна, а един скучен филм на шестчасов полет не е никаква опция за забавление. На Джъмбовците им е време за преоборудване.

Иначе Дубай е уникално място, с уникална атмосфера и стил. Особено е, различна култура, различни хора и още в първите мигове на тази земя по главата те тряска един уникален урок по толерантност. Виждаш как на едно място в тези арабски земи живеят толкова различни хора, различни араби дори, и в добавка християни, азиатци. Обличат се по различен начин - имат различни религиозни принципи - там можеш да видиш мъже с бели традиционни носии, такива с костюми, по дънки или пък с къси панталони с всякакъв цвят на кожата или мацки с къси поли и жени завити изцяло с черни платове до ушите, дори такива, прикриващи изцяло очите си да пият кафе заедно. В Дубай не очакват от теб да спазваш тяхното клише за морал, стига да не пречиш на тези които искат да следват традициите си да го правят. И да спазваш законите разбира се…

Дубайските полицаи на летището се опитваха да регулират движението и тълпите хора. Не стояха нагло с ръце в джобовете, а се опитваха да улесняват хората - макар и това да изглеждаше очевидно непосилна задача. Бесните шофьори в пустинята, веднъж озовали се на асфалтовия път, караха както всички други. В хотела или по магазините нямаше нито една намръщена физиономия. Ти - клиентът си в центъра на нещата - и това не подлежи на дискусия. Нещата са скъпи, но за детайлите никой не те разпитва - те се носят по подразбиране - ядки или солени стафиди към бирата например… И чинийките се подменят с пълни преди да са се изпразнили. Около тебе винаги пърха някой, който те пита за още една бира или просто за да е сигурен, че не искаш още нещо…

Замислих се как ние се учим на туризъм откакто се помня и преди това - на толерантност ми е ясно, че никога няма да се научим… Имаме страхотна природа - минерални извори, море, планини… И все ревем и се жалваме от едно или друго… А тези хора си нямат нищо освен една гола пустиня пълна с пясък, в която дори няма достатъчно нефт и затова ще правят осмото чудо на света за да печелят от туризъм. И ще го направят - на две-трети са го направили. Дубай всъщност е една огромна строителна площадка - умопомрачително по своя замисъл творение - един град мечта… Който виждаш как расте пред очите ти. За двата дни пред хотела няколкото работници преподредиха плочките на тротоара, които явно бяха нещо сбъркани. Аз не забелязах какво не беше наред, но те ги извадиха и ги преподредиха, явно както трябва да бъдат. Видях как зелените площи пред хотела се почистват от пясъка, който се носи във въздуха с… нещо като прахосмукачка…

Всъщност дори всичко това ми се струва прекалено в детайлите си. Всичко е толкова стерилно и чисто, и… празно… тези големи пространства и толкова малко хора ме влудяват леко, не бих живял там, даже не знам дали бих отишъл отново, поне не преди 2-3 години, макар да нямах време и условия да снимам всичко, което исках, а там има много за снимане, но си тръгнах с уроци, които няма да забравя. Уроци, които предубеденото ми съзнание най-малко очакваше да намери там.

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Без такива моменти губя вдъхновение и хъс. А когато периодите между тях продължат повече започвам да чувствам от плът и кръв усещането, че губя ориентирите на пътя към себе си. Обикновено едно-две денонощия са ми достатъчни за restart. Както и да е… и този уикенд нямам шанс дори за един ден само за мен. Но пък багажът е приготвен, блогът е с нова премяна, а аз съм готов да поспя няколко часа преди полета. Доколкото се познавам няма да си легна по-рано…

Но пък ме е обзела кощунствената мисъл да не нося лаптоп със себе си, а за Internet терминал да ползвам iPhone-a…

На остров Тасос миналият уикенд фотобанката ми ме предаде за втори пореден път в критична ситуация, поради което си заслужи наградата да бъде засилена ритуално към някоя по-твърда стена, но след като си извадя хард-диска отвътре. Май занапред ще си понакупя повечко Compact Flash карти - цените вече не са каквито бяха преди 2-3 години - но като не знам дали за два дни наличните 11GB ще ми стигнат… Все пак ще водя моето D200 на “сафари” в пясъците на пустинята.

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

http://yovko.net/?p=123

ще се промени на

http://yovko.net/archives/123

Същата съдба ще споходи и адресите на статичните страници и RSS-емисиите, които вече ще бъдат на адрес http://yovko.net/feed, вместо на досегашния http://yovko.net/?feed=rss2. Всъщност би трябвало да работят и двата вида адреси, но все пак можете да пренастроите четците си.

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Българската държава достатъчно много години не е уютно място за живеене. Българският интернет не прави изключение. И във виртуалния свят и в реалното ежедневие всичко отново е в ръцете на ченгета, изживяващи се като мутри, мутри, маскирали се на ченгета, пияници, дегизирали се като министри и министри, правещи се на инфантилни идиоти…

Няколко години този сайт беше на български сървър, тук в София - даже купен частично с мои лични средства. И понеже не искам някой да страда, защото съм си позволил да кажа какво мисля или защото някой самозабравил се кретен си тълкува законите както иска, още преди месеци реших да емигрирам виртуално, където когато спазваш законите можеш поне донякъде да се чувстваш сигурен. Защото тук не е така и няма да бъде, докато трагични правителства като настоящото са способни единствено на циркови клоунади.

Такива са и днешните правителствени промени. Вече няма никакво съмнение, че колкото по-малко живот остава на това правителство толкова по-добре ще е за всички останали простосмъртни в България.

(cc)2008 Йовко Ламбрев • Някои права запазени