Имам предвид само така! Това по-горе е screenshot от първата публична telnet-услуга, която ползвах в живота си, но направен преди няколко минути. Да, тя – услугата – още е жива и през миналата година grex.cyberspace.org навърши точно 20 години. Макар вече там да пенсионираха telnet-протокола.

Дълго време sdf.lonestar.org бе за мен „моето“ място в Мрежата. О’кей, когато аз стъпих в Интернет вече имаше Yahoo – точно се бе появило, но това тогава бе най-хакерският, най-свободният, най-истинският Интернет ever… Тогава нямаше никакво значение кой какво и как е направил, едни и същи анимирани gif-чета стояха на всеки втори сайт и се споделяха свободно. Хората споделяха всичко – трикове, хакове и парчета код с удоволствието и страстта на Откривателя и благородството на Създателя… Мрежата се развиваше със скоростта на експлозия. Имаше толкова малко неща, че каквото и да направиш беше полезно и теоретично никак не бе необичайно да измислиш нещо ново и да се почувстваш пионер.

Не знам дали има много хора, които помнят (ако изобщо са опитвали) archie или gopher, или как се ползваше FTP-by-Mail? Обзалагам се, че днешните потребители дори няма да се досетят защо би му хрумнало на някой подобно извращение… (Подарявам последния останал ми албум на Мария Илиева на този, който пръв се сети! Съжалявам, но другите вече ги подарих, преди да е станало противозаконно!)

После Интернет стана шарен. Много. Браузърът и web станаха всемогъщи властелини във виртуалното пространство и Мрежата от ден на ден започна да става все по-достъпна за обикновените (non-techie) хора. И там започнаха да се появяват мениджъри, финансисти, маркетинг-гурута, музикални продуценти, политици… И понеже те не искаха да знаят заклинанията, които се пишеха в онези страшни черни екрани, Интернет стана толкова лесен, че днес дори хлапетата, които още не могат да четат, се справят прекрасно с мишката. И това се случи, ей така… пред очите ми… за един миг…

Онези първите в Интернет го направиха, после други след тях, и още след тях… Никой не може да изброи имената им. Ако всичко това трябваше да се случи организирано, някой да напише проект, друг да го финансира, след това да се разпределя печалба… всъщност Интернет навярно нямаше да се случи. А днес разполагаме с него, защото всички тези адски много и готини хора го направиха. Те нямат акции в Google, нито във Facebook (поне повечето)… и никога, ама никога няма да чуете кои точно са. Защото не могат да бъдат преброени, не се познават и защото никой от тях не мисли, че е направил нещо велико. И вероятно всеки поотделно не е. Но Интернет като общо усилие и резултат няма алтернатива в историята на човечеството! Това е най-мащабният и успешен социален експеримент на всички времена!!

И това стана възможно, защото всички го направихме – да всички – заедно! Без да гледаме в паничката на другия, без да отмерваме усилия и… дори троловете във форумите имат своя принос и значение!

Случи се без мениджъри, без MBA, без гениални маркетинг-спецове, без юридически отдели, без финансови магьосници, без корпоративни путки. И нещо повече. Когато те се намесиха, продължи да се случва. Въпреки тях!

Просто защото в Интернет всичко се случва твърде бързо и естествено! По-бързо отколкото някой може да сътвори нов закон. По-бързо отколкото някой би могъл да управлява какъвто и да е бизнес. По-бързо отколкото ГДБОП залавя куц престъпник, а БАМП лепи стикери. Пред бързината, с която се случва Интернет дори Бойко Борисов е смешно безпомощен.

Индустрията, политиците, медиите… са нови гости в Мрежата. Съвсем отскоро! И те са тези, които трябва да се съобразяват исторически с правилата и, а не обратното!

Мрежата носи в своето ДНК вкуса на свободата и бунтът на мисълта. Интернет не се съобразява с нечии желания. И винаги ще (трябва да) има достатъчно хора, които помнят и пазят този дух! Ще говорят тихо в началото, ще крещят когато трябва, ще работят за големите корпорации денем и ще бъдат част от Анонимните нощем. Ще измислят нови протоколи, защото всъщност вместо да творят, споделят и да се забавляват, част от тях се наложи да създават Napster, P2P, BitTorrent, Tor… за да подсигурят свободния обмен на информация в Мрежата… Не че добрият стар FTP и до днес не върши работа, но всъщност натискът и съпротивата родиха BitTorrent. Индустрията непрекъснато провокира врагове, а сега нервничи, че воюва с призраци, които сама създаде. И ако днес проблем номер едно са torrent-ите, да се обзаложим ли, че следващата рожба на вселенския разум в Интернет и съпротивата срещу безумието ще е още по-гениална и/или злокобна? Да се обзаложим ли, че тази игра на котка и мишка е безкрайна?…

И защо трябва всичко това да се случва и цялата тази енергия, вместо в нещо полезно, да се хаби в изтощителни битки, когато всичко е толкова очевидно простичко:
- Почти никой вече не използва грамофон. Съвсем сериозно! Виниловите плочи останаха в миналия век.
- Никой няма нужда от посредници за да стигне до публиката си. Вярвам, че не ти трябва друг жокер! You can do it!
- Има голяма разлика между кражбата и нежеланието да си купя нещо, което не съм убеден, че си струва. Убеди ме!
- Проблемът с нереализираните продажби обикновено не е проблем на твоя пазар, а на твоите очаквания. Коригирай ги!
- Никой няма да купи нещо, което не може или не иска (преживей го!) и се радвай на тези, които искат да си купят нещо от теб два пъти (повече от достатъчно са ти!) и ще провокират още някой друг да го хареса! И им бъди благодарен! На всички! И на първите! Да подсказвам ли защо?

И най-вече бъди благодарен на Интернет! Защото ако някой кретен може да го използва за да краде повече, това значи, че ти пък можеш да го използваш за да чуят за теб и да продаваш повече. It’s easy… like Sunday morning… (използвано е без изрично позволение!)

P.S. Подпиши петицията против ACTA! Защити Интернет!
P.P.S. Не си убеден, че е нужно ли? Прочети това, това, това и това.

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Не искам да го напиша. Иска ми се да вярвам, че отново скоро пак ще се върна край езерото Керкини. Рядко попадам на места, които ме зареждат позитивно, още по-рядко това са някакви затънтени природни забележителности. Съжалявам, дете на синтетични времена съм. Но там, на това място, намерих нещо. Не знам точно какво, но прилича на надежда. И почувствах много силно нещо, което не ми е непознато, но много рядко чувствата могат да рисуват толкова реални образи в действителността, още по-малко, когато това е усещане за липса…

Застигнаха ме няколко реплики – случайно и хаотично – пак там през тези два-три дни. Звучаха като послания и отговори, а може би бяха „верните“ въпроси… Защото за да разбереш или постигнеш нещо, обикновено наистина има поне един очевиден начин, и вероятно няколко невидими back doors… и понякога може би трябва да потърсиш не толкова очевиден път до него…

Попаднах за малко, по погрешка, в хотелска стая с камина, люлеещ се стол, вино, прозорци и легло от истинско дърво и каменен под… като в замък от някоя приказка… И преглъщам един абзац, който не бива да пиша, защото… може би ще го направя друг път. Не тук и сега е моментът. Иначе… бих искал да го напиша…

Намерих едно чудесно място, което много ми хареса и май заобичах. Срещнах интересни хора. Вероятно намерих още частичка от свое загубено аз. Понеже, в крайна сметка, „друг“ човек няма и винаги се срещаш със себе си.

А продължението винаги следва…

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Около езерото Керкини не само е най-голямата популация на биволи в Гърция, а нещо повече – като например 85% от всичките биволи в държавата. Съответно наоколо биволското, приготвено по всевъзможни начини, се предлага навсякъде. Млякото за кафето също беше биволско, както и киселото мляко от закуската. За месо се жертват само мъжките биволи, понеже за всяко женско животно ЕС плаща на фермера, който го отглежда някаква годишна сума за да не го продава за месо, с идеята да се увеличи биволската популация в района и съответно в Европа.

Времето навън около 9 сутринта навън бе навъсено и ръмеше дъждец, което застрашаваше плановете за разходка до езерото. Но докато закусвахме дъждът спря и изгря прекрасно слънце. И точно се чудехме дали да чакаме Петрос, който беше обещал да тръгне рано от София и докъм 10:30 да е при нас, той се обади и каза, че току-що едва е успял да изрови колата си от снега в Бояна и че ще пристигне едва в ранния следобед. Затова нулирахме колебанията, грабнахме Nikon-ите и се натоварихме на джипа на Майк.

Още малко след пристанището (не знам дали да го наричам така, понеже всъщност представлява малък кей), заради една птица, Майк се пусна с джипа по склона извън пътя и понеже земята беше доста подгизнала се наложи да помагаме на колата да се изкатери обратно на пътя и стана ясно, че денят обещава да е интересен :)

Въпреки слънцето, на пристанището ни посрещна доста силен вятър и беше студено, а два накокошинени щъркела бяха много чаровна гледка. Така или иначе, ако изключим вятъра, на картинка времето наоколо си беше съвсем пролетно и те не изглеждаха необичайно. Всъщност едната птица има някакъв проблем с единия си крак, и не може да отлети на юг заедно с останалите. Не е ясно защо не отлита и другата (може би са двойка). Така двата щъркела си зимуват там край кея от няколко години и понеже местните хора ги хранят, защото иначе не биха могли да оцелеят, всъщност птиците са напълно опитомени и не се плашат от човешкото присъствие около себе си. Дано да преживеят и тази зима…

От кея се разкрива прекрасна гледка към езерото, озвучена от птичия хор на стотици или хиляди пернати, които прехвърчат наоколо или се надбягват върху водната повърхност. На север се виждаха заснежените склонове на Беласица, а през целия ден по небето имаше уникално-красиви облаци.

Езерото Керкини е вероятно един от малкото примери, когато човешката намеса е разширила и обогатила една екосистема. Преграждането на водите на Струма, за да могат да се ползват за напояване, е уголемило езерото до 15км дължина, като в най-широката си част е почти 9км. Така там са се заселили или прелитат сезонно много водни птици – пеликани, чапли, лебеди, розово фламинго… в езерото има много риба, а в един друг, по-хубав сезон можехме да видим и водни лилии. Много от представителите на флората и фауната, които живеят около или вътре в езерото са защитени или изчезващи видове.

Езерото е обиколено от път, който в същото време представлява и защитна преграда, която държи водата вътре, понеже селата наоколо на практика са под нивото му. В най-южния му край, където е преградната стена, хората живеят на цели 11 метра под нивото на водите на Керкини.

Резерватът е любима дестинация и на много фотографи-птичари, но от нашата малка групичка май само Майк залиташе по тази тема и съжаляваше, че с неговия AF-S Nikkor 70-200/2.8 VR не може да се доближи достатъчно близо, и че „птичарската фотография“ е сложно и неблагодарно начинание, понеже ти трябва тежка, скъпа и огромна теле-оптика, а на това отгоре трябва да дебнеш, да чакаш и да се криеш, понеже птиците се плашат и от теб, и от големите стативи и обективи. И колкото повече се опитваш да ги доближиш с по-голям обектив, толкова повече бягат…

- That’s why I shoot girls, Mike! – пошегувах се аз, а той побърза да потвърди, че за разлика от птиците, момичетата сами идват като видят фотоапарат. След което се замисли и добави:
- При това даже красивите, понеже, тези които са красиви, обичат да се снимат, а тези които не са, или не се чувстват такива, те отбягват. Така дори не е нужно да ги подбираш…

И понеже разговорът стана твърде романтичен, кривнахме към една рибарска колиба, където рибарят дори говореше някакъв български диалект и се разбирахме чудесно без помощта на Майк.

Дали заради времето или защото наближаваше обяд, но рибарят си беше в колибата. Имаше двама приятели на гости и току-що бяха омели някакво неизвестно количество пържена риба. Майк разказа, че той си живее там и понеже вади повече риба, отколкото може да изяде, я държи жива в някакви мрежи във водата за да има прясна, ако някой реши да мине и да си купи. Или пък просто си хапва, с който мине да му прави компания. Всъщност, докато бяхме там и разменихме няколко думи за България и поснимахме наоколо, двамата му гости си тръгнаха, но дойде друг, който явно знаеше къде е рибата и направо отиде да си извади няколко рибока, а домакина отново сложи тигана на печката.

Готов съм да се обзаложа, че това е един от най-експлоатираните тигани на Балканския полуостров.

Обстановката наоколо беше като от филм на Костурица. Всички балканци си приличаме, кой каквото ще да разправя, без значение какъв език говорим или кой бог почитаме…

И като споменахме боговете, не помня по какъв повод, Майк разказа весела случка с някакъв мега-богаташ, който разхождал около езерото, понеже бил запален фотограф-птичар. И който, освен че си бил накупил всичките най-скъпи телеобективи на света за да снима пернати, бил също и много религиозен. По някое време, обаче неговия духовен водач, там на религията, която изповядвал, започнал да го убеждава, че трябва да дари част от богатството си на църквата, докато на човека му писнало и му казал:
- Така значи? Та колко струва този бог? Понеже искам да си купя нов!

Дано да е станал Nikon-джия, за да си няма повече проблеми човека :))

Недалече от рибаря, при който се отбихме спряхме за по кафе и проверка на е-пощата. Все пак в джипа освен три Nikon-а, имаше и три iPad-а, и три iPhone-а. И макар в кафето да имаше Интернет, случихме на сервитьорка, която не знаеше какво е Wi-Fi и без малко да ни донесе hotspot-а на Vodafone направо на масата, когато проумя какво искаме.

Два-три email-а по-късно с Майк и Стоян се спогледахме, след като вдигнахме носове всеки от неговата си играчка, и Майк изкоментира, че се чуди кой е по-щастлив човек – този който знае какво е Wi-Fi или този като няма идея… Не му отговорих, но се замислих, че нямам проблеми с познанията си, а и винаги изхождам от позицията за перманентия им недостиг, което ме кара да се чувствам комфортно с натрупванията им.

Зад кафето имаше нещо като зоологическа градина, на собствениците на заведението, с напълно свободен достъп. И с достатъчно екзотични животинки – дребни козлета, някакво мини-пони (освен че е пони е и мини – няма грешка!), щрауси и какво ли не…

Поразходихме се наоколо преди да се качим отново в колата…

Когато оставихме животните на мира вече минаваше обяд. Бяхме минали почти половината от обиколката на езерото.

/следва продължение/

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

В хотел Икопериигитис най-често срещаното нещо са камините. Май има във всяка стая (не мога да го твърдя със сигурност!) – съвсем истински, както и две огромни във фоайето и в таверната на хотела. И макар, очевидно, да бяхме единствените гости в целия хотел, и двете бяха запалени, и вътре бе изпълнено с онази топлина, която само огън от горящо дърво може да създаде.

Майк дойде, точно когато вече бяхме успяли да си поръчаме вечеря, впечатлени от българския превод в менюто, който беше направен с Google Translator и определено ни развесели. На по-следващия ден със задружни усилия поправяхме грешките, заливайки се отново от смях и обяснявайки си на три езика, кое как трябва да се преведе. Та Майк се появи от изневиделица и каза: „Здравейте, аз съм Майк, Петрос се обади и каза да ви намеря!“. Ние му се зарадвахме, запознахме се и му казахме, че вече ни е намерил. Каза ни също и че Янис (собственика на хотела) нямало да се появи, понеже се наложило да си прави някаква операция на носа, а Петрос ще пристигне едва утре (което вече знаехме), така че ако не възразяваме, можем да разчитаме на неговата комапания. Не възразихме, най-малкото говореше английски, а след като извади Nikon-а и iPad-а вече знаехме, че сме и от една порода.

И така, докато вечеряхме и се радвахме на топлината от камината, с Майк се разприказвахме за нещата от живота, за гръцката криза, за езерото, за неговите пътешествия, и за обективи… Майк, всъщност се казва Михалис и е приятел на Янис. Вади си хляба, продавайки козметика в Солун, където живее, а се забавлява като пътешества и снима. И е ключова фигура в един гръцки off-road клуб. Освен това се оказа толкова сладкодумен и интересен събеседник, че независимо, че не се познавахме допреди малко, не усетихме кога стана полунощ. Затова обсъдихме прогнозите за времето за следващия ден и се уговорихме да се намерим на кафе сутринта.

Всъщност, макар да не личи много по преразказа дотук, първоначалния план за съботния ден бе да съчетаем малко работа, с малко отдих, което и направихме, но по стечение на обстоятелствата се получи повече от второто, както и един приятен уикенд със смяна на темпото, от което имах нужда. И всъщност… на София и предстоеше снежна нощ, а на нас много интересен ден, но още не го знаехме. А и това, обикновено не го пише в прогнозата за времето (за София никой не е и гледал) :)

/следва продължение/

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Nikon D700 | AF-S Nikkor 50/1.8G @1.8

Има тишина, която звъни като камбана. Места, които зареждат и където намираш нещо важно. Като книга, която разлистваш случайно, за да достигнеш до някъде… или до себе си… където си бил… или може би още не си…

Или като изпусната фраза, в случайна посока, която иде да потвърди, че… болката е нужна, само докато не осъзнаеш, че не е.

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Понякога мълча от ярост, друг път от ступор, трети път от вълнение…

Този път мълча нарочно!

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени

Преди точно пет години на този ден в моята колонка в BusinessWeek България, което тогава излизаше на хартия, написах този текст, който сега препубликувам и тук. От една страна, защото го няма в online архивите на списанието, а от друга, защото… тъжно е, но… почти нищо не се е променило към по-добро оттогава насам…

Няма индустрия на този свят, която би си позволила да не уважава клиентите си. И никой бизнес не би си позволил да заплашва, преследва и съди потребителите в своята пазарна ниша. И това е логично. Нелогичното е, че такава индустрия съществува – музикалната и филмовата – и тя преследва феновете си, наричайки ги пирати.

Моралната страна на принципната им позиция също звучи логично. Техният бизнес е интелектуалната собственост и правото да го пазят е неоспоримо. Защо тогава съществува този парадоксален проблем?

Може би най-странната характеристика на интернет-пиратите е, че те всъщност го правят от любов – те харесват нещата, които свалят нелегално от мрежата. Те често не възприемат това като кражба, защото за разлика от типичното противозаконно отнемане на вещ, те не създават липса, а копия. В същото време, това не им струва почти никакви усилия заради нормалното вече наличие на всякакви достъпни технологии в ежедневието ни. В природата на хората е да се възползват от силата на нещата, които създават – нали затова са създадени. А днес, когато за домакинствата наличието на интернет се подразбира, и тази мрежа е създадена, за да трансферира данни във все по-големи обеми, не можем да очакваме, че хората няма да го правят. Никой не използва свръхзвуков самолет, за да разорава картофена нива, нали? Самолетите са създадени за летене, а интернет… за свързаност и споделяне… факт! Филмовата и музикалната индустрия имат само един избор – да се променят. Понеже светът няма да се напасне към ничий бизнес. Бизнесът обаче може да използва новите възможности, каквото би следвало да бъде нормалното му поведение. Пиратите всъщност са фенове, което означава, че са потенциални клиенти, те дори са направили първата крачка, те вече харесват нещата, които пиратстват – защо тогава индустрията не вижда в тях обособен пазар? Копирайки цифрово съдържание, те не отнемат оригинала, а го размножават – защо тогава индустрията не вижда в това безплатно разпространение и реклама? Поколението с МРЗ-плеъри в ушите няма нужда от материалния носител – диск в лъскава опаковка – те дори не искат да купуват цял албум, а няколко отделни парчета. Защо индустрията не им продава така през мрежата, на цената, на която тези фенове са склонни да пазаруват? Тези, които не харесват достатъчно нещо, така или иначе няма да го платят, а феновете обикновено плащат няколко пъти за едно и също – за концерт, за албум, за DVD… Защо тогава индустрията не уважава желанията им? Страхът от редуцирана печалба и липса на растеж не е оправдание. Това вече е факт. Всъщност не са ли загубите от пиратството, които индустрията отчита, просто една добра маска за липса на растеж в един неадекватен на времето бизнес модел? Дали всяко пиратско копие е пропусната продажба? Не, разбира се. Пиратството позволява на хората да потребяват повече, нещо, което индустрията не иска да им даде. Ако феновете имаха възможността да си купят каквото искат лесно, бързо и на добра цена, дали всъщност продажбите няма да нараснат? Няколко модела вече успяват – и най-популярният е iTunes. Какво трябва да се случи, че индустрията да спре да се бори с вятърни мелници и милиарди консуматори и да прогледне и измисли новото си бъдеще?

Nikon D70s | AF Nikkor 85/1.8D @5.6

Митовете около интернет-пиратството са много, но най-проблемните от тях са в главата на една индустрия, която отказва да осъзнае, че времето на виниловите плочи отмина, феновете не държат непременно да са пирати, но много често нямат адекватна алтернатива и избор. Творците също имат възможности да помислят дали, вместо да участват с тъжни физиономии в мрачни кампании, нямат влиянието и силата да провокират издателите си и индустрията да бъдат по-честни и трезви в отношенията си към тях и тяхната публика. Защото феновете и творците имат общ интерес този конфликт да не съществува.

BusinessWeek България, 15 януари 2007

(cc)2011 Йовко Ламбрев • Някои права запазени