Да, България

Не съм от хората, които считат, че партия е мръсна дума. Нито политиката за такава. Дали едно нещо е мръсно или не, зависи от хората, не от думите.

Но пък съм от онези, които почти винаги са някакво малцинство без политическо представителство. Често ме „обвиняват“ в прекален оптимизъм или ме определят за идеалист, но с онзи особен поглед, зад който чета премълчаната диагноза „наивник“. Сигурно и този текст ще се получи по-романтичен, макар да го започвам с нагласата за прагматичност.

През по-голямата част от живота си не осъзнавах необходимостта за принадлежност към някаква организация. От промените насам винаги съм симпатизирал на т.нар. дясно, въпреки влакчето на ужасите, през което то прекара поддръжниците си. От една страна, защото винаги съм искал сам да изработя хляба си, със собствен бизнес – и защото основна ценност за мен е равенството на възможностите, а не равенството в доходите, ако мога да се прилепя за тази дефиниция (не е точна и не е моя!). От друга страна, обаче, аз имам и своите леви залитания и те никак не са малко.

Нямам конфликт с това. И преди съм споделял, че съвременният човек е твърде комплексен, за да може да влезе в някаква ужасно остаряла и опростена координатна система. А това което ме караше да гласувам и подкрепям т.нар. дясно бе не точно идеологията, а нещо съвсем друго – необходимостта от повече нормалност.

За известно време бях член на ДСБ. Записах се, когато те бяха в долна мъртва точка, още преди възникването на Реформаторския блок. И това беше отчаян жест – да се опитам да помогна, ако мога някак да се съхрани малкото разпознаваема нормалност, която сякаш изчезна от целия български политически спектър. Уви, напуснах през лятото на 2015-та, защото блокът с бързи стъпки се превърна в най-голямото ми разочарование, а поглеждайки на ДСБ отвътре, осъзнах че разбиранията ми са твърде либерални и широкоскроени за една дясно-консервативна формация. И отново се превърнах в част от малцинството без политическо представителство.

Продължение