За испанската съдебна независимост отвътре

Този текст е специално зa тези мои познати и приятели, които продължават да не разбират иронията, с която се отнасям към „независимата съдебна власт“ в Испания и намират паралелите, които правя с България, за прекалени и неуместни. Голяма част от тях ме обвиняват в пристрастия, на които гледам с насмешка не заради друго, а защото те самите отказват да вдигнат глава от собствената си романтична представа и клишета в главите си и да погледнат действителността, с различна нагласа от тази на фенщината към Реал Мадрид например. За разлика от повечето си критици, се старая да защитавам своите „пристрастия“ с факти, които сверявам през два, а понякога и повече канали, а когато източникът е медия, проверявам даже и собствеността и сондирам репутацията им, преди да се позовавам на нея.

Твърдото ми убеждение е, че испанската съдебна система често се ползва за репресии, когато политическата власт не иска да си намокри краката или не може да намери политическо решение. Аз лично съм потресен колко разследвания, арести, обвинения и запокитени в затвора (при това не за кратко време) има буквално ежемесечно в Испания, в които потърпевши са политически противници или критично настроени към властта обикновени хора. Включително за „провинения“ като шеги и вицове в хумористични издания или социални мрежи. Организират се показни съдебни процеси заради провокативни артистични инсталации – наскоро приключи едно такова дело, след което обвиненият в крайна сметка влезе в затвора (за тероризъм!).

Но да оставим моите впечатления и лично мнение настрана. Със сигурност обобщените мнения на 11%-ова извадка от испанските съдии към собственото им ежедневие би трябвало да тежи повече. Затова предлагам да разгледаме едно изследване, в което има доста данни. Предполагам, че някои хора вече са го чели, но са го направили от българска гледна точка. Нека да го погледнем и от испанска, а понеже е големичко, ще резюмирам само това, което мен лично ме стряска най-много.

Продължение

За 2018 година без излишен оптимизъм

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чрез притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

Продължение

2017 в ретроспекция

2017 година беше особена година. Протече, разминавайки се тотално с плановете ми за нея, които кроях през есента на 2016 г., а част от тях се случиха, но по напълно различен начин. Случиха се и няколко неща, които изобщо не планирах, но пък заеха центъра на вниманието ми.

Най-ключовото от нещата, които не успях да свърша през годината, беше старт на нов собствен бизнес. Имам усещането, че се разфокусирах в твърде много посоки и оставих точно това само̀ да ме намери, вместо аз да го сложа на първи пирон и да го преследвам активно. Но това не беше непременно лошо, защото разшири в неочаквани посоки мрежата ми от контакти в града (и не само), от който се бях откъснал сериозно през 14-те години, прекарани в София и за кратко в Барселона. В последните няколко месеца се чувствам отново на мястото си, срещайки интересни хора със сходно мислене и посоки, с които се отварят интересни възможности за съвместни проекти.

Продължение

Каталуния отново каза „Да“

Партиите, подкрепящи независимостта на Каталуния, запазиха подкрепата на избирателите си, въпреки всички противодействия срещу тях. Двете формации от бившата коалиция „Заедно за Да“ (ERC и JxC) печелят общо 66 депутатски места или с 4 повече от 2015 г., когато заложиха на коалиционния формат. Техният по-малък партньор в досегашното управление CUP губи 6 от десетте си места, но със спечелените 4 общият сбор на трите партии, които застанаха зад процеса за независимост и провъзгласиха Република Каталуния, става 70 – с две по-малко от тези, на които разчиташе досегашното управление, суспендирано от Мадрид след задействане на чл.155 от Конституцията на Испания. Но в каталунския парламент за абсолютно мнозинство са нужни 68 депутата, тъй като всички мандати са 135.

Този резултат на извънредните избори вчера има още по-голяма тежест и заради невижданата досега рекордна активност от 82% гласували. При това след безобразното насилие, което насъсканата испанска жандармерия упражни върху каталунците на 1 октомври, арестите на граждански активисти и политици, част от които още не са освободени, с кандидат и лидер на една от партиите в затвора, досегашен вицепремиер и бивш член на Европейския парламент Ориол Жункерас, друг кандидат и лидер на друга партия в изгнание и досегашен премиер Карлес Пудждемон, огромна медийна машина, която бе впрегната в пропаганда и манипулации и няколко пъти удари дъното на журналистическия морал и етика, сваляне на сайтове, медийно затъмнение по много неудобни теми, суспендирано самоуправление и военни заплахи от Мадрид.

Продължение

Да, бъдещето е тук

Миналата неделя в София участвах във форум, организиран от „Да, България!“, на тема „Да, бъдещето е тук! Готови ли сме?“. Използвах случая да разкажа накратко за четвъртата индустриална революция и защо защитавам тезата, че тя ще е различна от предходните.

Времето беше кратко, а се опитах да вместя доста неща, затова нямаше как в пълнота да развия тезите си, но този разговор така или иначе ще продължи под различни форми. Защото, иска ли ни се или не, ще трябва в този контекст да преосмислим много неща. И колкото по-рано започнем, толкова по-добри шансове ще имаме да сме готови да посрещнем предизвикателствата на бъдещето, защото то няма да бъде само розово. Иновациите могат да бъдат използвани и за добро, и за лошо. Могат да намалят неравенството, но може и да го увеличат. Може да подготвим хората да бъдат гъвкави и да живеят с нагласата, че често и непрекъснато ще сменят професии и призвания, или може да ги оставим на инерцията и да живеем сред кризи, безработица и правителства, които ще падат като плочки домино.

За мен решенията са заключени около образованието и в готовността ни да ги търсим out-of-the-box… Задава се бъдеще, в което най-малко потребни ще са общовалидните рецепти и клишетата в главите ни.

А двойно по-страшно ще е там, където институциите не работят или са приватизирани… като у нас.

Нямаме време, така както аз нямах време да си поема дъх по време на презентацията си. А динамиката на живота само ще се ускорява!

Можете да свалите и копие на слайдовете ми, а запис на останалите презентации (и вероятно малко по-късно и на цялото събитие) потърсете в YouTube канала на „Да, България!“.