Аватар

Прибирам се към къщи след купчина бири и няколко приятни разговора, но настроението ми продължава да е късогледо. С астигматизъм.

Напоследък не обичам петъците. Предвестник са на празни уикенди и още по-безцелни размисли, които не ме водят до никъде. И вероятно, опитвайки се да отложа уикенда, се запътвам отново към офиса. Разминавам се с черно-бели хора по улиците и дефокусирани светлини около тях. И размазани в локвите отражения…

Отново вали. Тази пролет не иска и не иска да се случи. Заглеждам се в мартеницата на ръката си, която още не съм свалил и се опитвам да си спомня от кого е. Безуспешно, защото няма значение. Така или иначе, не е от теб.

В асансьора пътувам безмълвно с много красиво момиче. Мисля, че ми направи впечатление, още когато преди осем-девет години за първи път прекрачих прага на Интерпред. Очите и са пъстри, а лицето и е бяло, красиво и много нежно, но винаги каменно. Толкова години не прочетох емоция. Никаква. Сякаш носи маска. Неотдавна я нарекох в съзнанието си аватар, защото не мога да се отърва от усещането, че е някакво копие на самата себе си, която е някъде там, но не съвсем или не точно в това време. Правя и път да излезе първа от асансьора и слушам ритъма на отдалечаващите се токчета. Аз не бързам за никъде…

Завързвам една от обувките си, която се е разхлабила и кимам на портиера зад рецепцията преди да изляза отново навън. Той (или аватарът му) ми отговаря едва забележимо. Виждам, че през това време момичето-аватар е стигнало почти до светофара.

Късно е. И тъмно. Дъждът се опитва да спре. И наоколо става още по-пусто. Което ме кара да се замисля с аватарите на колко хора се разминах и разговарях днес?… Понякога далеч не толкова беземоционални. Напротив… Но все така вгледани в себе си. Не в теб. Сякаш няма значение кой си. И отвъд периметъра на невъзможната им за докосване граница е някак толкова свистящо тихо…

В кварталния магазин си купувам само прясно мляко за двете най-ранни кафета през уикенда, които ще изпия пред компютъра или iPad-а си, преди да изляза навън, а на входа се разминавам с тийнейджърската компания на едно съседско момче. Всички до един с нафуканото поведение, речник и стил на мачовци. И прекалили достатъчно с поливането с парфюм. Поне двама от тях, заради атомния взрив от два доста обособени аромата, които атакуват ноздрите ми. И случката е повод да се замисля, дали съвременните жени не заслужават мъжете си именно такива, каквито са. Възпитавайки си ги такива, харесвайки си ги такива после, и търпейки си ги същите. Успявайки успешно да се убеждават междувременно, че всички са еднакви.

Докато влизам в къщи си спомням как един тест миналия уикенд ме определи като изразен екстроверт, а всъщност винаги съм се самоопределял като интроверт. И не само аз. Но тогава бях тийнейджър. А дали сега тестът няма основание да ме сложи в другата графа, след като дори в момента с лекота измъквам отломки цинизъм, самоирония и меланхолия изпод яката си и ги захвърлям в нищото пред себе си… така де – в Интернет… Пък и без това, напоследък е модерно да се пише по този начин. Черногледо. Драма, кръв и ах, ох за любовта… и непременно със сложни метафори и завързани изречения.

А тя, любовта няма особена нужда от думи. Още по-малко от възклицания. Любовта е простичка. Семпла. Дори наивна и глупава…

Преди време близка приятелка ми каза, че не посмяла да Like-не във Facebook мой текст, защото звучал твърде еротично. И непрекъснато се чудя, дали наистина не прекалявам? Не точно с еротиката… с много неща… С откровеността си най-вече, в този свят, който очевидно предпочита комфортните маски на аватарите ни.

Не знам какъв би бил моят аватар – напоследък се чувствам като кактус. Настръхнал и бодлив. Абсолютно подготвен за живот при оскъдни валежи. Листата ми са еволюирали до бодли, които, освен че помагат за изпаряването на по-малко вода, евентуално плашат другите аватари. Грозноват, но поне истински.

Иначе някои кактуси понякога цъфтят… рядко, най-често нощем… И вероятно не в този живот.

12 мнения за “Аватар”

  1. И непрекъснато се чудя, дали наистина не прекалявам? Не точно с еротиката… с много неща… С откровеността си най-вече, в този свят, който очевидно предпочита комфортните маски на аватарите ни.

    –Бъди откровен, и неподправен, само това ще ти кажа! Не си прекалил с нищо. Чета те от толкова време, все пак…

    Сега блогът ти е отново е истински, като самия теб [ note: не те следя във #FB там не знам, как е хавата 😉 ].

    Маските – ние ги ползваме, но понякога се питам, толкова ли ни трябват? Не ни ли пречат всъщност?… Да сме истински, самите ние. Носейки маски, понякога дори забравяме за… истинското ни „аз“, и ставаме маската. Маската става нашето „аз“, а нашето „аз“… се изгубва някъде. Май дори имаше филм за това, но забравих, как се казва… 🙂

    Светът щеше да е едно много по-хубаво място, ако имаше повече хора като теб. Истински.

  2. В момента в който пиша и спра, защото се чудя дали не съм прекалил с нещо или споделил твърде много спирам да пиша…и след миг продължавам, защото се сещам, че всъщност на никого не му пука 🙂

    А в аватарите, в маските лошо няма. Светът би бил ужасно място, ако всеки беше просто себе си през цялото време, колкото и романтичните клишета да твърдят обратното.

  3. Ах, ох, за написаното 🙂
    Чак сега разбирам тази безизразност и липса на внимание у другите. Мисля си, че всички слагаме маските (всеки за себе си има причина), просто е по-лесно. За мен това е прикриване на личното, на нещо, което масата от хора, с които се срещаш, не би трябвало да знае за теб. То е както когато се срещнеш с познат на улицата и той ти казва да му се обадиш за кафе някой ден, ти отговаряш „Непременно..“, тръгвате си, а и двамата знаете, че това няма да стане. Просто би било неудобно да не се спомене това и да си кажете нещата както са. Даже грозно (за хората-аватари). Формалност е, излизаш от вкъщи и още по стълбите слагаш маската. По-удобна е от това да показваш емоции, с тях нещата стават сложни, с тях е нужно да обясняваш, а обикновеният човек дори не би те изслушал. Ще ти лепне един етикет „rude, too honest, untactful“ и малко по малко ще привлечеш само лошо мнение за честността си.
    А относно мъжете, напълно съгласна съм. Има някои неща (като отношението, например), които могат да бъдат възпитавани или променени. А това, което не може да се промени и е фатално, може да се напусне със „Сбогом“.

    Както и да е, красив текст. Още повече ми хареса описанието на дъждовната улица и светлините :))))

  4. ами те и жените са такива каквито мъжете си ги изберат, направят, търпят.
    просто всеки е с който трябва да бъде, а понякога заслужаваме да сме сами. 🙂

  5. @Лъчо:

    Прав си и ти… Ние и имаме нужда от маски… Няма как без тях. 🙂 (Сещам се за „г*з голям си, шефе!“ скеча веднага… :-D)

    Проблема е, че някои от нас (мнозина?) избират (избираме) да сменят истинското си, неподправено аз, със 100% маска: навън, вкъщи, с приятели, с колеги, че дори и с любим човек. Тогава маската може да стане тяхното 100% аз, и да го замести, което (според мен) не е хубаво… Хубаво е от време на време да си позволяваш да си съвсем истински, да забравиш ролята която играеш, или да не се съобразяваш с „а какво ще кажат X или Y или Z…“ …също и е важно да постъпваш честно, искрено в някои по-ключови моменти от живота си, защото ако и тогава продължиш с маската напред, твоето „аз“ със сигурност рискува да не се завърне повече…

    Нооо… стига съм философствал! Просто Йовко отново провокира с хубав текст… 😉

  6. @Sunshine
    „Формалност е, излизаш от вкъщи и още по стълбите слагаш маската. По-удобна е от това да показваш емоции, с тях нещата стават сложни, с тях е нужно да обясняваш, а обикновеният човек дори не би те изслушал. Ще ти лепне един етикет „rude, too honest, untactful“ и малко по малко ще привлечеш само лошо мнение за честността си.“

    А защо трябва изобщо да обясняваме емоциите си, които по принцип са нещо необяснимо?

    @Йовко
    Не знам как мога да ти помогна, а и дали имаш нужда от помощ точно от мен също не знам, но знам само, че не трябва да се отказваш.

  7. Може би „аватар“ е следващата фаза на „кактус“-а. А по улицата понякога всички сме маски. Замислени, забързани, затворени в своя си свят. Това не прави никого неистински. А просто човек.

  8. Не прави от блога аватар :).
    А за аватарите и хората, за мен е не липса на емоции, а виждане без удостояване (даряване) – със забелязване, с внимание, общуване. Рутинно се разминаваме с хората сляпо, без-лично. гледам да не го правя и въпреки това често се унасям или пропускам вниманието, въпреки че според мен всеки заслужава да го погледнеш в очите и да се :).

  9. Хареса ми разказа ти, някак си много истински се усеща. Което ме навежда на мисълта, че вероятно се приближаваш към центъра си… бавно, лека по лека, както си му е реда. Не че те познавам, така или иначе, но самото пътуване към себе си ми е любима история.
    Но да не разводнявам. Исках само да ти paste-на нещо, което ми се струва свързано с темата на текста ти:

    „I think I’ve spent 30 years of my life, the first 30, trying to become something. I wanted to become good at things, I wanted to become good at tennis, I wanted to become good at school and grades… and everything I kind of viewed in that perspective: I’m not OK the way I am, but if I got good at things…and than ….I realized that I had the game wrong. The game was to find out what I already was…“

    Хубав ден и продължавай да пишеш. То т’ва си работи, независимо дали го виждаш или не 😉

  10. “ Ти си като кактус! Човек може да не те полива дълго време и накрая пак ще вземеш да цъфнеш.“ – припомням си това винаги, когато ми е сухо на кактусовата душа, защото колкото и да е рядко, тя все пак цъфти. Въпреки всичко.

    (от-един-кактус-на-друг).

    Поздрави.

Вашият отговор на Адриана Отказ