Б. като... Бургас

Отново не съзрях кой знае колко красиви момичета, минавайки през Стара Загора, а толкова легенди се носят за тях. Явно все нямам късмет.

По пътя към Бургас се изсипа най-ужасния дъжд, на който съм бил свидетел. В продължение на около час валя като из ведро – толкова много, че при скорост от около 60км/ч можеш да видиш само размазани светлини до няколко метра пред себе си и то само за четвърт секунда след размаха на чистачката на предното стъкло и веднага след това водна пелена скрива теб и останалите в було от вода. Видимостта при мъгла е много по-голяма. Когато задминавахме някой навес, надлез или мост той бе пълен със спрели автомобили, решили да изчакат за отмине потопа. Ние обаче продължавахме. Станимир като че ли малко беше притеснен, че новобранец като мен го вози в такова време, но понеже и той е нов шофьор си мълчеше кротко на седалката до мен. Само се обади, че нищо не виждал и не би карал в такова време.

Карнобат беше тотално наводнен. По улиците течаха реки по-високи от нивото на отворена врата на колата на някои места. Прекосихме града в плуваща колона от автомобили с 20 км/ч. Веднага след града отново заваля…

Бургас беше сумрачен с навъсени облаци по небето. Паркирахме пред блока на Станимир в „Лазур“ и от терасата на 14 етаж на апартамента позяпахме града.

Гледката над Бургас, макар и толкова сив, беше невероятна. Усещах, че има смисъл да съм тук. Усещах и друго, а може би по-скоро се надявах, че някъде съвсем наблизо наоколо в същия град има нещо, чието присъствие ме кара да съм тук и мисълта за това да ме радва. Знаех също, че няма да го видя, нито да се докосна до него – може би само сега, както се надявам… а може би никога ако така е решила съдбата… Но бях доволен, че съм наблизо и че навярно долавях присъствието му, трепета и очарованието му във въздуха. И само това си струваше да съм тук и да дишам въздуха на Бургас. И адския преход в пороя и всичко дотук и всичко занапред. Ако е истинско – това е то.

Б. като… Бургас…