Breaking The Law
Много се чудех дали да отида на концерта – не защото не исках, а защото трябваше да остана в петък вечер в София, да пътувам в събота сутринта за Пловдив и утре (неделя) обратно за София и след това за Германия. Обаче заради тези досадни командировки пропуснах Jethro Tull, а сега да пропусна и Queensryche в комплект с Judas как пък не. И аз съм бял човек да му се не види. Сигурно бях един от малкото, които бяха на концерта заради подгряващите Queensryche, но какво да се прави – те са ми едни от любимците. Не че не харесвам Judas, просто кривнах към пустия прогресив и треската не ме пуска вече толкова години.
Видях много познати на концерта – уж София е голям град пък напоследък срещам всеки ден по някого. С ManiaX-а миналата седмица се засичаме два последователни дни на съвсем различни места и съвсем случайно, а иначе може да се случи и една година да не се срещнем. Та мярнах един бивш колега от BRS, Пламен Тонев (aka MiCRoPhoBIC) и Асен от Егоист. Luciuz трябваше да е някъде там, но може и да е скърбял някъде тихичко за датската победа.
Концерта се позабави докато свърши мача България-Дания, който вървеше на големи екрани, инсталирани специално за повода. Уви, резултата не беше достатъчен да подгрее публиката и затова Queensryche се налагаше да се намесят. Направиха го прилично – аз лично бях щастлив да чуя на живо нещо като Operation LiveCrime, както го оприличи Генко.
После се появиха Judas. После беше Концертът! После свърши… за да остане в спомените. След Металика в Пловдив, това беше може би най-големия концерт, на който съм присъствал. Но този на Металика бе по-голям само като бройка хора в публиката, не и като шоу – и в никакъв случай не и като усещане. Металика бяха велики, защото са Металика, защото бяха в Пловдив, но те бяха като една добре смазана машина – излязоха, свириха велико и си отидоха – никога няма да забравя този концерт… Няма да забравя и Judas – защото бяха различни… шоуто не бе особено зрелищно, но беше истинско, беше такова, че ако не си техен фен, след този концерт ставаш такъв. Това беше първия концерт, в който някак не усетих отстоянието между публика и музиканти, нямаше го негласното – ние сме тука за да свирим, а вие за да ни слушате. Някак си едни обикновени хора излязоха на сцената само няколко метра пред нас и се раздадоха там докрай. Роб пя така, че понякога се притеснявах поравно и за неговите гласни струни и за тъпанчетата на ушите си. И някак и двете страни чувстваха, че ако единия пее като за последно, а другите чуват като за последно то е заради всички нас, заради Музиката, заради истинското…
А когато Роб се появи на сцената завит в българското знаме сигурен съм никой от публиката не си спомняше за загубата от Дания. След този концерт някак харесвам Judas Priest повече. Не защото са велики, не защото са динозаври в хеви метъла, не защото са звезди, а защото са пичове и защото са истински.
