Преди минути казах лека нощ на Станимир и го оставих да пуши в кухнята. Днес отново навъртяхме около 200 километра из околността. Сутринта се разходихме покрай морето и морската градина, после из центъра, Чувствах се страхотно, дишах свободно и някак леко. Бургас ми действа невероятно облекчаващо – някак далеч от трите големи града, около които цикля в близките две-три години и станали част от Бермудския триъгълник, в който се чувствам поизгубен – белязан от кръстопътищата на маршрутите София – Пловдив, Пловдив – София – Пловдив, София – Варна, гари, бензиностанции, светофари…
Запознах се с един програмист от другата страна на барикадата – разработчик на средна възраст, прекарал живота си в програмиране на Delphi за Windows десктоп. Чудесен човек, който обаче дълбоко се засегна, когато Станимир ми го представи като хакер. Аз от своя страна нямаше как да не подхвана обясненията си защо не трябва да се обижда и защо думата не означава това, което му е втълпено. Откъдето разговора се плъзна по неравната стръмнина на темите за силата на медиите, Холивуд, свободния софтуер и априорната добрина у хората. Рончо не прие всичките ми тези. Не успях да го убедя, че ми е достатъчно, че той вече разбира моята визия за хакер, а не тази на Спилбърг, примерно. Че ако всеки ден аз казвам само на един човек това, което казах на него днес – след година ще имам 365 души, които ще разбират „моя език“, а с някаква част от тях ще го наречем „нашият език“. И че това, на пръв поглед безмислено действие, е всъщност малък хак към еволюцията на самите нас и обществото. Нямах идея, че в този ден това всъщност бе само началото…
ПродължениеХакери на човешките души
