Избрано

За усмивките и хората

В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент: покани ме Дявола – старият Дявол – в дома си на чашка абсент. (Хр. Смирненски) Тя се появи след точно петминутно закъснение – съвсем приемливо за жена и достатъчно кратко за да не започна да се чувствам глупаво пред входа на хотела. -Къде …

ПродължениеЗа усмивките и хората

Трепет

На едно Лунно момиче До мене бе притихнала в мълчание, във тъмното, обвита във косите си. И в тишината нямаше страдания – само нежно се докосвахме със мисли. Нощта виновно някак си се скъса – усмивки на лицата ни постави. Дали защото всяка луда страст е къса, а любовта понякога остава. Защото ти си хубава. …

ПродължениеТрепет

Момичето

На Essy, с много обич

Късният следобед не след дълго щеше да принуди оранжевото слънце да се скрие под рамката на прозореца, въпреки ясното безоблачно небе, обвило града. Есента вече започна да съблича дърветата и да оцветява листата им. Бавно и неумолимо настъпваше зимата – един сезон, не особено симпатичен ако го съпреживяваш сам. Сезонът, в който дъхът се превръща на пара. Студът в сърцето е някак по-търпим през лятото, когато поне топлината на слънцето създава илюзия за поносимост.

Навън бе още топло. Ясното и чисто небе през последните няколко дни бе особено красиво вечер, поне за тези, които са в състояние да го забележат. Звездите са ослепително ярки и весели като дори могат да те накарат да се усмихнеш в нощта и да се почувстваш жив от стимул, с който само щастието може да те съпроводи. Онова щастие, което е изпълвало безгрижните дни на детството.

ПродължениеМомичето

Хората се раждат зли

Джак възбудено размишляваше докато шофираше раздрънкания джип, който му оставиха на разположение, когато пристигна преди няколко часа в селото. Хълмчето беше ниско, но пътят до проклетата дупка, която геолозите на Франк бяха открили беше отвратителен. Наистина само джипът можеше да го закара до лагера им. Какво ли, по дяволите, беше тази дупка? Скоро се надяваше да разбере.

ПродължениеХората се раждат зли

Лунното момиче

Отново съм в Писаница – родното място на баща ми. Дойдох тук заради себе си – за да се опитам да остана насаме и да премисля нещата около мен – и заради баща ми, който много искаше да дойде да види родната си къща.

Това е едно световно неизвестно родопско селце, което дори не съществува на повечето карти на България. Намира се на около 5 км от Смолян и на около двадесет от Пампорово (през гората). Преди години беше известно повече на гостите си от чужбина заради Международната есперантска школа – твърде луксозен за времето си хотел – където под предлог да учат Есперанто, тук летуваха безброй поляци, чехи, руснаци и други съкафезници от бившия социалистически лагер. Казано с две думи – тук процъфтяваше социалистическия секс-туризъм. Нямам идея колко интернационални свалки са се случили тук, но броят им следва да е значителен при положение, че се познавам лично с резултатите на около десетина от тях. Уви, по това време аз бях в една толкова невръстна възраст, в която темата за общуването между половете някак не бе сред приоритетите ми, въпреки че неволен свидетел на такова общуване ставаше всеки, решил да поскита из горите и полянките наоколо.

Сега въпросната школа не съществува, а хотелската база биде потрошена от няколко летни тийнейджърски лагера, случили се в ранните години на прехода. Пътят до селото е разбит, автобусът до Устово се движи само два дни в седмицата по веднъж и хора почти не са останали. За сметка на това природата е все по-дива и девствена, все по-зелена и отворена към себесъзерцания.

ПродължениеЛунното момиче