Четири години по-късно

Четири години по-късно

Събудих се рано – още преди осем. Тук, на чист въздух, винаги се спи чудесно и човек се наспива бързо. Преди се случваше да ме будят кукуригания на петли или мучене на крави, минаващи покрай къщата, но доколкото разбрах днес, в селото е останала само една единствена крава. Закусих и излязох навън – този път към гората над селото. Беше рано и росата още не се беше вдигнала, както казват местните. Маратонките ми се намокриха и даже като че ли пропуснаха влага към чорапите ми. Anyway – това беше напълно адекватно за хинди-хипарското ми настроение за през отпуската.

Пътеките, по които ходех навремето към гората, определено се бяха стеснили и много обрасли с трева – явно много по-малко хора ги ползват. На места едва се промъквах през мокрите треволяци с ръст на храсти. По същата пътека се срещат и змии, но скоро не съм виждал такива, а и беше твърде рано за тези гадинки, които определено предпочитат следобедния припек.

Денят ще бъде горещ – личи си от сутринта. Днес съм с t-shirt-ка на O’Reilly, но тя вече беше залепнала за гърба ми от пот. Наближих гората – направих няколко снимки – светлината беше чудна за борово-зеленото пред мен. Влязох навътре и реших да спра и да се заслушам. Обичам да слушам гората – с компания не се получава – трябва да си сам или с някого, с когото предварително сте се уговорили, че отивате заради това. След първите няколко минути спираш да чуваш дъха си, сетивата ти се отварят и започваш да чувстваш гората, можеш дори да доловиш присъствие, може да те залее вълна от страх или пък отпускане. Ако я овладееш забелязваш и нещата наоколо, които иначе не виждаш. Чуваш шумоленето на птици в храстите, кълвача някъде на отсрещния хълм, катеричка съвсем пред теб – може дори да видиш някоя сърна. Само, че трябва да оставиш това да те заобиколи – не трябва да го търсиш – трябва то да дойде при теб докато стоиш тихо и се сливаш с гората, с него и със себе си.

Нямах потребност да продължавам напред – вече се бях докоснал с гората – по пътеката можех да стигна до Мозовоно (ударението е на второто о), където растат чудесни сърнели или Кероно (с ударено е), където събирахме шишарки и борина. Но там бих искал да имам някой със себе си, за да почувствам гледката или да опитаме заедно тръпчивия вкус на смолата. Реших да се върна…

Запътих се към Клечково, по пътя минах отново през гробищата за да направя онази снимка, която остана от вчера. Всъщност направих две – автофокуса на моя Nikon ми подсказа идеята – случайно прицелих една от призмите в надгробен камък между решетките на вратата, вследствие на което идеята стана обърната – паметника бе на фокус, а не веригата. След това се коригирах и фокусирах веригата, фонът отзад бе размазан, но цветен от светлината, паметниците и тревите. Направих снимката. Фокусирах отново върху един от паметниците зад вратата така, че веригата и решетките останаха размазани отпред – същото, което случайно ми подсказа апарата – затаих дъх и отново снимах. Така се получиха две снимки с контрастни идеи и усещания. Ще ги копирам една до друга и ще ги нарека „Разминаване“…

Едва наближаваше десет, а слънцето не се търпеше вече. Клечково не беше окосено – тук също е известен змиярник затова не беше лоша идея да гледам повече в краката си. Отправих се към сливите ниско в дерето – една от тях беше любимата ми – не е много сладка, но има чудесен аромат на кайсия. Бях забравил коя е – трябваше да опитам от всичките. Намерих я и снимах едно от плодчетата преди да го погълна – получи се добра макроснимка (надявам се). Изкатерих се до коларския път и в засъхналата кал забелязах много животински следи, като направо ги нагазих, преди да се сетя, че това е чуден сюжет за моя фоторазказ. Намерих парченце от пътя, което не бе прегазено от грайферите на моите маратонки и направих поредната снимка, а после и на пътя, който кривваше покрай дърветата, а в далечината хълмовете зеленееха в борово тъмнозелено. Пак с кротка интонация придумах едно селско куче да ми позира, а на връщане минах покрай къщата на Даварата – един от култовите жители на селото. Той изправяше изкривени гвоздеи на двора си. Поздравихме се и го отминах.

Последната снимка бе надписа на селската църква, който вчера пропуснах. Тази година стават 120 години от построяването и. И въпреки възрастта си – постройката е най-красивата в селото. Правят я всички, непрекъснато и кой каквото и колкото може – вече 120 години. Замислих се, че всички църкви всъщност са такива и, че това е проява на същия модел като отворения код, който е непрекъснато наоколо, превъплътен във фолклора, в културата, в споделянето, в стремежа към доброто ако се вслушам в Батето

Усмихнах се отвътре за сметка на всички умници, които ми говорят за утопии…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

ИТ архитект, блогър и (все по-рядко) фотограф. Либерал. Все още вярва, че можем да направим света по-добър.
Пловдив, България