Когато вчера останах сам в офиса, малко преди да се запътя към един от изходите на София, се замислих, че е удобно време за глътка въздух и годишната ми ретроспективна медитация… но в същото време не намерих желание в себе си да се връщам назад до предишната Коледа, която също нямаше с какво да запомня… Достатъчно бе да се огледам наоколо за да обхвана с поглед всичко, около което се случва ежедневието ми. Новия офис, екрана на лаптопа пред мен, iPad-ът, който все повече се превръща в продължение на ръцете ми и любимото Fuji, което нося почти навсякъде със себе си. Неща, вещи, без които не мога да случа почти нищо, но… всъщност само вещи… без всяка от които сигурно също бих оцелял някак… дори без всички…

Вдясно от компютъра ми, от няколко дни стоят два вида визитки, на две различни фирми, на които пише моето име и това, че съм бил някакъв директор. Но нито една от двете, обаче, не ме кара да се чувствам нещо повече от това, което иначе съм.

Миналата година по това време за първи път в живота си се бях стреснал за здравословното си състояние и осъзнах от първо лице, как пренебрегвайки тялото си, то може също толкова успешно да ти го върне и да ти остави само ролята да наблюдаваш безпомощно отмъщението му. Тогава за първи път осъзнах, че вероятно започвам да остарявам. И че никой не е вечен. Нещо, което уж всички знаем, но всъщност много рядко разбираме истински.

И дори когато страшното ми се размина (засега)… още не смея да го забравя. И сигурно не трябва…

Защото повече от всякога вещите спряха да имат значение, дори тези, без които уж не мога. Спряха да имат значение позите, ролите и егоизмът на моето искащо Аз, подменен с друг (надявам се по-здравословен) съхраняващ егоизъм на моето търсещо, оцеляващо… и раздаващо се Аз…

Аз, който споделя и прощава… без непростимото… Аз, който търси и намира, а не се загубва в търсенето. Аз, който не се страхува да стигне до края, какъвто и да е той. Защото край винаги има, но може да бъде различен, ако си опитал друга посока и път, по който да стигнеш до него. Защото край не винаги означава тъга.

И… да ме прощава Дядо Коледа, но… понеже вярвам само в чудеса, които човек може да сътвори или поне провокира сам, довечера в полунощ смятам да си пожелая само едно много простичко нещо… смелост… смелостта да повярваме, че заслужаваме една по-различна Коледа…