Спонтанност, Действие, Креативност. Културни консерви. Антропологични основи на психодрамата.
Емилия Салмова, спец. "Артистични психо-социални практики"

   Снимка:Росен Илиев

Раждаш се. И вселената сякаш започва от теб. Отново. Милиардния и опит. Смело и в същият миг.

Какво ще излезе от това човече?... Вселената още не знае. ТИ си избал да се появиш. Нали помниш. Вселената знае само, че цялата ще бъде в теб, още една нова версия, милиардната и все пак уникална. Самата тя се пита кое твое лице ще бъде, какво от нея ще оживее чрез теб...Кого ще срещнеш? Какво ще избираш и от какво ще се откажеш...Ти вече си хаоса, който е вътре и около теб. И постепенно пътят започва - вик, ласка, липса и нов вик, усмивка, първата крачка.... вселената се надява на теб и ти бързаш колкото сили имаш през часовете и дните...откриваш света около теб, образа в огледалото, желанието, гнева, продължаваш да тичаш и уж си знаел всичко някога, но вече не помниш, не разбираш, може би и питаш, питаш се, а вселената тича с теб, върти се и се надява, вселената, която също като човека, се опитва да остане в равновесие и да бъде в своята цялост...

Животът на всеки един от нас е уникално парченце от нея, завъртяно в космичния ритъм. Призован да съществува в орбита около себе си, но и като част от другите, човекът се опитва да бъде тази микро вселена, която за части от секундата е привлечена или отблъсната от някоя друга без да го съзнава. Човек се пита за смисъла на съществуването си, причините и пътя напред.

Якоб Морено, реалистът, практикът е прозрял в привидно несложната динамика на детските игри космичният смисъл на взаимодействието и донася на света, още в ранните години на 20 век звездна карата, по която можем да насочваме и разчитаме по-добре преживяваният у нас самите и в групите, сред които се движим.

     Снимка: Владимир Динков

Спонтанност, Действие, Креативност. Якоб Морено прескача границите на изолирания човек и поглежда глобално към груапта от хора. Той надскача строгата обвързаност с психоаналитичните теории и търси аналогията между детето и преживяванията на порастналия човек. Открива метод за достигането до заключения потенциал, без значение на пола и националноста. Открива сцената, където тялото действа за да преживее истинските, скритите емоции и мисли през ролите, които поема.

Спонтанноста е решаващ феномен, необходим за случване на това това отключване, на събуждането у човека, на каквато и възраст да е и каквито и да са неговите отношения и произход. Морено дефинира конструктивната спонтанност като "адекватна реакция на нови условия или нова рекация на стари условия". Но как всъщност се постига тази реакция? Сама по себе си спонтанноста не е достатъчна за протичане на целия творчески процес. Необходима е връзката с реалноста, с конкретната ситуация. Целта на Мореновата психотерапия според Грета Лойтц е не просто да дадем воля на спонтанноста у човека, но и тя да бъде насочена по-нататък към правилното място в него. Така че, да се интегрира разумно и цялостно в неговата способност да живее с нея по-нататък. Високата спонтанност, ако не е добре насочена се разпилява или е дестуктивна. Блокираната спонтанност, не зависимо от възможностите и интелекта на индивида, не дава шанс те да се проявят. Защо това не е толкова лесно? Спонтанността е готовност за свободно действие. Блокирането на тази готовност лишава индивида от възможноста да ги изяви. Освобождаването и от друга страна, е предпоставка да действа, предпоставка за креативност и изява на човека в някаква творческа дейност.

Снимка: Йовко Ламбрев

Снимка: Владимир Джамбазов

Снимка: Николай Сираков

Действието от своя страна е белег за живот и движение на материята. Вгледайте се в снимките. Действието e начин на поведение за човека, поради което Грета Лойтц го нарича своеобразен "древен език". Тези лица сякаш казват нещо. Речта, обаче, е средство за иразяване достъпно на детето в една по-късна възраст. Преди да достигне до нея, докато то не умее да говори съвсем не е така лесно да се изрази. И важни за детето конфлики се коренят именно в преживяваинят му през този период, когато възприемането на света е чрез първия образ, с който детето влиза във взаимонтошения - майката. Този ранен опит да взаимодейства може да бъде изразен непълно на езика на майката, но това ще бъде само символно изразяване. Разсъждавайки в тази посока Морено си поставя за задача да намери метод, който свързва опита от доречевия стадии на развитие с речта, която се оформя през него, но се проявява и ползва едва по-късно. Морено осъзнава, че такъв един метод трябва да бъде действен, действащ. Повява се психодрамата - "действието на психиката". В това, че тя дава възможност на човека да се погледне отстрани и да види в каква светлина оценя действята и постъпките си се състои методът на психодрамата, тк психиката ни се влияе от тези наши оценки. И дотолкова доколкото работата с психодрамата разчита на естественото поведение на човека, Морено я нарича "психодраматичен метод на естественото излекуване" А важна част от нея е тялото и изрязяването свободно чрез ситуиране и движение в просранството.

Креативността се разгежда като нещото което възниква там, където има спонтанност и действие, базирани на вече съществуващи или новопоявяващи се принципи на формиране. Спонтанното комбиниране на родителските полови клетки, сливащи се при оплождането в една, от каквато си произлезнал и ти, е установен вече формиращ принцип за творческото, за развитието на новото живо същество. При спонтанното отреагирване на актьора, когато разговрая с публиката, това което си казва с нея вероятно е нещо ново. Размяната на реплики и жестове между тях сякаш е формиращ принцип за творческото.

Ако приемем, че спонтанноста е базовият катализатор, без който човешката реакция не може да започне осъществаванет си, то креативноста e "формиращата субстанция" в творческия процес, обяснява Грета Лойтц. Толкова интересен и важен става върпосът, какво спира спонтанноста и може ли да се предвиди момент и условия, в който тя ще се възникне или блокира. Всичко което създава среда за възникване на спонтанност е храна за креативността при хората, за формирането на изявата по нов и неповторим начин, чрез действие във възникваща на момента или вече съществуваща ситуация.

В космичен план това формиране е целта и причината за зялото ни съществуване. То е преминаване по дълага спонтанност - действие - креативност и подтик за започване на нова.

По отношение на тази креативност Морено прави любопитна бележка - причината за духовната криза е възможно да се корени в начина, по който хората векове наред възприемата Бога - след 7те дни на сътврорението, като съвършен и отделен от нас. Времето на творческият процес, 7те дни, в които е близко до творението си така както майката до детето си преди да се роди се пропускат. Няма преживяване за тях. Бога е отделен от човека във вече съвършенно и непостижино същество, което можем само да си представяме, той не израства с нас, не търси с нас, не се формира. Бидейки несъвършен в стремежа си и към завършеност той щеше да се доближи до нас. Така както в психодрамата човекът, с когото преживяваме ни става по-близък.

За щастие по отношение на Бога до нас е изпратено и едно друго послание - "като децата трябва да станете за да дойдете до мене".

Снимка: Златка Рамшева

Морено наблюдава играта на децата и груповите процеси при тях. Постепенно, на базата на играта се формират идейте на психодрамата. Децата са спонтанни, необременени и креативни личности.

Психодрамата се развива като средсто за лечение на онова състояние, което не позволява на човека рационално и емоционално да се свързва с хората и средата около него по творчески начин. Такива състояния на липса на спонтанност предизвикват подтиснатост и невроза. Затова и в началото на психодраматичнич метод се работи за стимулуране на спонтанноста и активиране на човека към подходяща за него в този момен дейност. Чрез концентрирани взаимодействия и честия, разнообразен обмен на роли, психодрамата дава възможност на човека да разшири емоционалния спектър и спектъра на разбирането, с които се отнася към отношения, непосредствено важни за него.

В резултат се появяват нови знания и представи, които той може чрез пеживяването да интегрира в себе си и в бъдеще да се обръща към тях творчески и да ги използва според развитието си в този момент.

Резултата от креативния процес на човека с времето се превръща в културен шаблон или културна консерва. Смисълът, който носят за човека е да осигурява готова оформена изява в заплашващи ситуации или запазване на културните традиции. Проблемите в контекста на културния шаблон са по отношение на спонтанноста. Тк реакцията вече е изработена и "консревирана" човек се фокусира върху нейната завършеност и цялостност, а не към заместването и нова творческа реакция. Спада нуждата от моменти на вдъхновение, спада и спонтанноста. Това наблюдение от 1940 година е валидно и днес. Добрата новина е, че рано или късно тази затихваща спонтанност предизвиква противоположните емоции. Матирицата която поражда импулса в нас се развива или към спонтанност или към шаблон. Заплашена от шаблона тя се мобилизира отново да действа и да предразположи към нова креативност. Това се случва защото матрицата, която поражда креативността, ne e матрицата на шаблона.

Спонтанноста, предразполата към креативост, но как това се вписва в психораматичните преживявания? Поглед към снимките. Присъстващие в кардире изпитват нещо, а вероятно и някой който присъства там тогава, би могъл да преживее това което става с тях. Наблюателят, някой участник в техния споп кадър, фотографът дори имат свое преживяване докато снима. Способността да се вчувстваш в другия, феномена теле са необхдоимо условие. Резлутата обаче - самата снимка вече е лишена от спонтанност. Тя не може да дейсва. Тя може да предизвика спомен, асоциация, да провокира мисъл, да ви вдъхнови малко за нещо. Но тя не може да реагира към вас. Музиката вече е написана. Спонтанноста, която води до креативност и резултаат е това което чуват се е появила в минал момент. Сега вие може да се вдъхновите да напишете музка, докато го правите у вас се случва креативния процес и той по някакъв начин също ви доближава до нещо във вас. За голямата среща обаче, с другия е добре да се качите на сцената - психораматичната а после и тази в реалният живот - там където е взаимодействието. Там, където се осъществява срещата с аз, но после и с ти, и с групата.

Тaм е ключът към онова, което се случва, към отговора на въпроса за транскултурните особености на психодрамата.

Съзнанието за културата и културните различия помага да разберем специфичните ритуали за оздравяване и преживаване, които тя налага под някаква форма и някакъв контекст. При загуба или при нова среща. Култури, които пазят повечето от традиционните си форми на изразяване в общността, всъщност предлагат на членовете на групата своите модели за себеоткриване и свързване. Това може да са рутуали, уговорени думи или действия. Които се оптиват да изразят чувството на момента, но те са обобщени културни консерви в най-добрия случай. Те не носят такъв заряд спонтанност и следователно вероятно имат минмлен лечебен ефект, ако изобщо имат някакъв.

В психодрата човек действа тук и сега, поканен е да се изразва не със заучени модели а максимално близко до езика на детето, което е бил, което се е опитвало да се свърже с майка си. Това е езика, на който говори всеки човек независимо от кутлурата и може да бъде разбран чрез вчустването и телепроцесите в групата и останалите. Той може да достигне до лично проникновние, проясняване, което по каналите на връзка с групата да бъде чуто и от останалите.

Човекът на сцената преживява действено пречистване, катарзисът чрез пеживяването на сцената е онова мощно средство, чрез което се постига облекчение и подобряване на равновесиет, което всяка енергиина система търси. Душевният катарзис може да доведе до облекчаване на страха и тъгата без да е необходима промяна в реалната обкръжаваща ситуация. Това звучи измамно на пръв поглед, но това явление се определя като положително, защото дава възможност да се спести много енергия, която иначе би се вложила в опити да се промени реалността. Групата, която наблюдава прежияването възприема не само думи, но и положението, излучването на тялото и жестовете. Публиката е важен елемент от изследването на реалните или фантазни роли на сцената, преживяването там се възприема по-различно от нея, но е много необходимо за обрантата връзка.

Изживяването на катарзиса и при двете страни не винаги е достатъчно за следващата стъпка. На всеки участник след това предстои по-голямата среща - преживяването навън. В истинският живот, след сцената, вероятно еднократното проникновение не е досатъчно. Това, от което има нужда и което психодрамата му дава е трениране на спотанността и готовността да реагираш бързо и адекватно на новите си житейски ситуации.

Едва тогава е извървяна пътечката, която тръгва от това да откриеш себе си, минава през срещата ти с многото други. А срещата е състояние на осъзнаване на двете отделни същества заедно. Така, намирайки себе си ние се усмихваме. Намирайки се с другия с нас се усмихва и цялата вселена. Защото срещата с другите, е стълкновение, калейдоскоп, в който вечно се събраме и разделяме сглобявайки липващите ни парченца от вселената. Онази вселена, която е била цялата е теб и мен, когато сме се родили, с всички лица, всички възможни роли, но от която с времето в теб остава една част, в мен друга. И после се движим от среща на среща, разширявайки отново границите и в нас...

Снимка: Вили

Литература:
1. Морено, Джейкъб. Основи на психодрамта. София, 1994, Издателство Отворено Общество.
2. Лейтц, Г.. Психодрама: Теория и практика. Классическая психодрама Я.Л.Морено. Москва, 1994, Издталеская група "Прогресс"
3. Всички снимки са собственост на автори от сайта www.photo-forum.net
4. Звук -ELO - So Serious