Думите

– Не пишеш… – промълвява.
– Не пиша. – отговарям.

Понякога имам нужда да отида някъде, където никой не говори езиците, на които бих могъл дори половинчато да общувам. Не знам дали все още има такова място, където да е тихо, да има море и никой да не говори.

Защото думите олекват, когато няма нищо или никой зад тях. Или пред тях. Когато няма кой да ги чуе, независимо дали ще бъдат написани и прочетени от стотици. Уморих се да хабя думи напразно. Които уж са думи за вглеждане, сближаване и сбъдване. А всъщност сe превръщат в банални изречения, които просто увисват в тишината на чашите помежду ни. Преглътнати между виното и сдъвкани с хапките, останали единствен повод за виждане и разговори.

Защото между думите и мен няма знак за равенство. Те са само част от всичко. Извън словесния си образ съм жив и дишам. И се лутам. И се опитвам да се прескоча. И греша.

Но когато говоря между редовете, то е за да кажа повече, а не по-малко. Понеже ненавиждам думите, ползвани за прикритие… на страхове, на истини, на обърканост, на колебания, на недоверие… Защото, когато вече се съмняваш в нещо, въпросите дали това съмнение е оправдано или истинско са безмислени. Отговорите още повече. То е усещане – и думите няма да го заличат. А от потвърждение на очевидното полза няма никой. Правилните въпроси са други, насочени са навътре към теб, а отговорите трябва да бъдат болезнено груби за да свършат някаква работа. И не се състоят от думи… а пак – от усещания.

Думите, които само хапят и оставят синини, отминават и се забравят. Имат значение единствено думите, които пускат кръв и оставят белези. Или лекуват рани…

Иначе просто ги хабим (заедно със себе си). Независимо дали злоупотребяваме с тях, замеряйки се псевдо-интелигентно със сложни метафори и иносказания, или когато си обещаваме да стигнем до края на света, а не успяваме да преминем Петрохан.

Не пиша, когато нямам какво да кажа. Или на кого. И когато няма смисъл… as usual…