Adéu, Barcelona! Здравей, Пловдив!

На 13 декември, преди 14 години, с една чанта багаж, напуснах родния си Пловдив. За неопределено време. Но истината е, че макар в началото да се връщах почти всеки уикенд, впоследствие това се случваше все по-рядко. И докато тогава почти всичките ми приятели и познати бяха някак свръзани с този град, след няколко години осъзнах, че това се промени и започнах да наричам дом една или друга квартира, а приятелите ми навсякъде другаде по света ставаха все повече, докато тези в Пловдив намаляваха. Днес имам повече пръсти на едната си ръка… Понякога ми е тъжно за това, но в същото време съзнавам, че съвремието е такова.

Напоследък в главата ми се въртят много идеи. Признавам си, че част от тях са провокирани от престоя ми в Барселона и паралелите, които неминуемо човек прави. Част от тези идеи могат да се случат навсякъде, но пък друга част са много подходящи и сякаш пасват идеално на град като Пловдив. Заради древната история, заради локацията, заради смесването на толкова хора и култури, заради аристократичността на този уютен град и… искрено се надявам… заради хората. Проблясъкът съмнение тук не е негативен, просто всеки път, разхождайки се из града, виждам как се променя, което е хубаво. Но забелязвам и колко още много нужда от промяна има той. И най-вече в мисленето на хората, в самооценката им за града и себе си, дори промяна в самочувствието.

Идеите, за които говоря, ще споделям с повече подробности по-нататък. По част от тях работих усилено през лятото, и те са почти готови, но да стартирам проекти за Пловдив от Барселона ми се видя малко странно, затова реших да забавя премиерата им. В голяма част от тези идеи е замесена и жена ми, затова ни трябва малко време за да ги напаснем в ежедневието ни, и в контекста на другите ангажименти, защото всяко нещо изисква своето си време и енергия. А единият проект е донякъде медиен и донякъде образователен, другият пък е нещо като общност за бизнес, предприемачество и привличане на инвестиции. Третият е съвсем различен… и ще имат нужда от доста усилия покрай тях. И очевидно, усилия на място – в сърцето на града.

И понеже мисията ни в Барселона приключва в края на ноември (със специални благодарности и овации за електронната Естония, коeто много улесни нещата), четиринадесет години след като напуснах родния си град, с жена ми решихме да се преместим там. За мен е отново, а за нея е нова дестинация. Това ще ми даде възможност както евентуално да разширя текущия бизнес на Openintegra към Пловдив, така и да стартирам новите си идеи именно в родния си град, който все пак познавам много добре и от различни страни.

Разбира се, че ще пътувам и прекарвам и някакво време в София. Поне е лесно и достатъчно близо.

Започнах този текст с изгубените във времето приятелства и контакти, защото ще трябва да си създадем нова среда с нови приятели и познати в Пловдив – хора активни, широкоскроени, с позиция и визия, хора с идеи, които биха искали да споделят и случват. Идеи за промяна – на хората, града и бъдещето. И след като в Барселона за няколко месеца успяхме да се почувстваме у дома си и да създадем приятели, надяваме се, че в Пловдив трябва да е още по-лесно.

Та така – търсим си нови приятели в Пловдив! След по-малко от месец и половина ще можем да се запознаем и на живо. А дотогава

Adéu, Barcelona! Fins aviat! Здравей, Пловдив!

Без общ RSS канал

От началото на 2009 година, освен обичайната ми RSS-емисия от този блог, имах и един обобщен RSS-канал, в който освен публикациите ми тук, се появяваха (макар и рядко) и други неща – например – мои публикации в Дневник, снимки от Flickr или 500px, видеоматериали от каналите ми в YouTube и Vimeo. Адресът на този канал беше http://tinyurl.com/yovkorss, а използвах Yahoo Pipes за управление на обединението на тези емисии.

Пиша това, понеже има няколко десетки души, които ме следят чрез този канал, но който за съжаление след 30 септември 2015 повече няма да бъде активен. Причината за това е, че Yahoo спират услугата си Yahoo Pipes.

Затова моля, тези които използват за своя RSS-четец адреса http://tinyurl.com/yovkorss на емисията Yovko Lambrev All-In-One RSS Feed, да го подменят със стандартния http://yovko.net/feed

Три пъти „не“

Понеже напоследък е модерно да се чете със задъхване и по диагонал, се налага да уточня изрично и в кратце някои неща, за да разсея разни заблуждения :)

  • Не – не съм станал естонски гражданин и не възнамерявам. Дори не съм стъпвал в Естония, макар с удоволствие да бих се разходил до там някой ден. Идеята на това e-Residency е именно такава – да се ползват от него чужденци, които да могат да регистрират естонска фирма и да работят с нея, без да има нужда да бъдат в Естония. Това е лесен начин да продължа да си бъда българче, да живея където си искам по света и да разполагам с фирма в еврозоната, в която България още не е.
  • Не – не съм станал и испански гражданин. И също не възнамерявам. Просто живея в Барселона за неопределено време, със същата цел – setup на фирма в еврозоната. В момента обаче, естонската опция изглежда далеч по-смислена от испанската по много причини, съответно преподреждам плановете си.
  • Не – не съм излизал от българската си фирма, нито съм я местил в Испания. Екипът ни си действа в София на пълни обороти, просто аз работя дистанционно от Барселона и продължавам да се занимавам с обичайните си ангажименти в България, и с обичайните си клиенти.

Август

Август е особен месец. От бизнес гледна точка винаги съм се чудел доколко има смисъл от него, освен разбира се за отпуск. Защото винаги някой го няма, друг го замества, но не е точно същото. А после септември нахлува рязко с нагласата, че има много за догонване. Та сякаш е по-разумно да е ясно, че през август не се работи, за да няма излишни очаквания.

Но пък иначе от години използвам по-лежерното темпо на август за да подредя плановете и приоритетите си – поне в главата ми. И тази година не е изключение. Няма да ги споделям сега. Част от тях още са сурови, а на други не им е дошло времето. Но отново предстоят промени и нови посоки. Това му е хубавото на вглеждането в детайлите – че в крайна сметка стигаш до разбиране (или усещане?) за смисъла на нещата, които правиш, отлагаш или пропускаш.

Живеем във време, в което почти всички се плъзгат по повърхността, разсъждават с клишета, не искат да излязат от рамката си, с която дори не знаят кога и защо са се сдобили. А вглеждането в нещата (и в нас) подава отговорите – през рамките, през времето, през Интернет, през разстоянията. Защото иначе…

Имаме твърде малко време, за да го губим цялото в компромиси. Примиряването с неща, които не ни правят щастливи в един момент ни отнема чувствителността и спираме да забелязваме абсурдите. Бавничко се сваряваме като жаби, без да усетим :) – Яна Петрова

Харесва ми да почивам в началото на септември. И тази година ще бъде така. Неудобството е, че тези които са почивали през август вече са в режим за наваксване на пропуснатото, а аз не обичам да си изключвам телефона. А и не разбирам оригиналнеченето напоследък – ден без телефон, седмица без интернет, дигитална детоксикация (моля?!)… Баланс не се постига със забрани и ограничения. Постига се с разнообразие, с планиране, с алтернативи. С живот! С онова търсене… което, ако изпусна малко поетичност, трябва да нарека стремление.

А то не почива през август. И не бива :)

Аварията

Корица на романа Аварията „Аварията“ е заглавието на най-новия роман на Тихомир Димитров, който си признавам, че още не съм прочел, понеже го получих едва снощи, но бързам да го споделя, по две причини. Всъщност са три, но за последната ще разкажа чак накрая. Едната е, че самият автор позволява и дори провокира към свободно споделяне и разпространение на книгата, когато е с некомерсиална цел. А другата е още по-обяснима – просто Тишо пише много добре. Дори, когато не съм бил съгласен с тезите в блога му, за мен пак е било удоволствие да го чета.

Тишо обещава фантастичен роман, в който има както голяма любов, така и голяма катастрофа, но… всъщност е писал за тежките решения между две крайни противоположности, които нямат дипломатични или средноаритеметични пресечни точки. Онези без средни положения – в които и правилното и погрешното са относителни понятия и могат да вървят с (не)нужните кавички.

Или както Тишо е подсказал в анонса си…

„Ще се изправите ли пред най-големите си страхове или ще позволите на човечеството, регресиращо до първичните си, зверски инстинкти, да ви разкъса на парчета? Ами, ако нямате избор? Ще оцелеете ли в една нова Тъмна епоха, която признава само правото на силния?“

И преди да ви дам линк към книгата (която всъщност Тишо бързаше да пусне преди началото на август за да имате още нещо за четене през отпуската или на плажа) да споделя и последната причина, заради която се радвам да му помогна да разпространи книгата си. Той споделя вече няколко свои творби с читателите си. И тества различни модели, което го нарежда сред пионерите на новото книгоиздаване. Тази книга също е тест на нов модел взаимоотношение между автор и читателите му – онзи, който е много честен и на мен поне много ми допада. Да нямаш пречка да прочетеш и споделиш една творба и ако ти хареса да платиш колкото прецениш или пък можеш едва след това. В случая не е точно така, защото Тишо е още по-щедър – но затова ще прочетете накрая…

Книгата в PDF можете да свалите от тук, а във формати за електронни четци тук.

Приятно четене!

Мрън

Преди няколко дни се върнах в Барселона след първото си кратко отскачане до България от февруари насам. Принципно не си падам по генерализациите, макар че признавам, че понякога ми е трудно да ги избегна. Отделно, че винаги съм се дразнел на сравнения от типа тук и там. Но беше неизбежно всички да ме питат дали сме свикнали, харесва ли ни…

Не знам дали съм свикнал. Твърде ми е рано да свикна, още повече, че бизнесът ми е в България, продължавам да работя с клиентите си от България, в главата ми се въртят идеи за нови проекти, повече или по-малко свързани с България. Прекарах 14 години в София и така и не свикнах особено с нея, така че това със свикването при мен никога не е било много на фокус. Още повече в съвременния свят и днешните дву- или тричасови разстояния с low-cost авиокомпания до всяка точка на Европа.

Не се чувствам емигрирал. Просто временно живея другаде. Без някакъв конкретен срок. Имам няколко задачки, които трябва да свърша – за Опънинтегра, за себе си, за семейството си. Част от тях вече започнах, други предстоят. Иска ми се в някакъв момент да постигна ако не пълна, то поне значителна независимост от физическата география, от мястото, където временно или за постоянно съм избрал да пребивавам. Абсолютен фен съм на т.нар. distributed компании.

Това което, обаче, неминуемо прави впечатление, когато се отдръпнеш на 2-3 хиляди километра от София, дори за няколко месеца е… мрънкането. Чува се! Уха! Така здраво се чува… Предимно от България, усилено от днешните псевдообщности на all-in-one multipurpose социалките и най-вече шибания facebook. Но не само. Дори хора, които са напуснали България от години пазят тази наша съкровена отличителна черта като свидна национална идентичност. Световни шампиони сме по мрънкане… Без конкуренция!

Това, което много ми харесва в Барселона е живото усещане за общност. Хората общуват – на улицата, на пазара, в магазините, в учрежденията. Минах през значителна част от испанската бюрократична машина за да setup-на скромното си бизнес-присъствие тук (данъчни служби, социални и емиграционни служби, общински…) – нито едно нещо не мога да кажа, че е фундаментално по-различно, по-подредено или по-добре от България, нито бумащината, нито опашките, но… с едно изключение – отношението. Хората пред и зад гишето имат общата нагласа и възприятие, че имат обща цел – да са си взаимно от полза. Никой не ме върна, защото нещо не съм разбрал, никой не се намръщи, че не говоря добре нито един от двата официални езика. На едно място жената зад гишето стана да ми донесе стол за да не стоя прав (при положение, че заедно със заекването на кастилски, работата ми с нея беше под 3 минути).

„Хората в метрото са отчаяни“, сподели един познат. „Не е както преди. Някои имат по двама безработни вкъщи, а някои са с по две ипотеки.“ А друга наша приятелка ни разказва, че „Mossos d’Esquadra вади по 10-20 семейства от жилищата им на улицата всеки ден, защото не могат да погасяват задълженията си“. И двамата са българи – и са прави. Европейската криза бушува тежко в Испания – младежката безработица е 50%, строителният бум отпреди кризата и алчните банки са подвели мнозина и са стъжнили живота им, но… Елате в България да видите хората в метрото :)

Всичко е въпрос на отправна гледна точка. В България било мръсно и грозно. Сигурно, но аз и Париж не съм го видял много спретнат. В България е пълно с безстопанствени кучета – абсолютно вярно. Тук за три месеца не съм видял едно, но пък основно занимание на подсъзнанието ми, когато се прибирам или излизам от къщи е да внимавам да не настъпя някое кучешко произведение. Толкова са много. Само в Лисабон съм виждал повече. Явно тук не се трогват особено да си събират творенията на домашните любимци. Пред входа на метростанцията ми група тийнейджъри правят свинщини и купчини боклуци през два дни. Никой копче не им казва. За сметка на това в квартала ми протестират два пъти седмично срещу някаква антена на мобилен оператор, от която има належаща нужда, защото покритието е под всякаква критика, но местните галфони, четат и събират псевдонаучни факти, колко били вредни антените и си държат телефоните на 50 сантиметра, говорейки на високоговорител. Мрън! :)

Няма идеални ситуации, места и отношения. Но това, което прави малката разлика сила с огромен потенциал е как гледаш на нещата – позитивно или не. В крайна сметка проблемите са нещо, което провокира търсене на решения за тях. Дори с възможности за бизнес. Мрънкането работа не върши! Никаква.

Светът е такъв, какъвто е! И познайте кой го е направил такъв? Марсианците ли? Май ние, а?… Е, значи точно пак от същите зависи някак да го променим. Понякога не е лесно! Друг път е отчайващо трудно. Но никой няма полза от изначалната нагласа, че няма да се получи. Сигурно е, че няма да стане по-добре само ако изобщо не опитваш.

А България веднага ще стане по-малко зле, ако погледнем на нещата с мисълта как да ги поправим вместо да мрънкаме. И като заменим болезнения си индивидуализъм с желание да потърсим това, което ни прави общност (извън facebook).