Done

Предадохме! Преди малко най-накрая предадохме договора. Започнах работа по този проект някак като на шега преди повече от девет месеца. През последните три-четири седмици двамата с Бори (и разбира се с помощта на останалите) го изтикахме до договор. Днес най-накрая го занесохме за подпис. Това определено е най-голямата сделка до момента в живота ми с мое участие от началото до края и. Чувствам се така, както в деня на вечерята с Lessig, когато просто събитието отмина и едва след като Лари си тръгна към хотела осъзнах, колко изтощен се чувствах. Днес Тони така предпазливо ме попита, защо съм изглеждал толкова скапан на срещата за open-culture.net миналия четвъртък, че явно вече много ми личи…

Всъщност днешният ден беше чудесен – и съвсем не само заради финализираната сделка….

Вместо обедна почивка отскочих до гръцкото посолство за началото на протеста в подкрепа на Николай Баровски. Преди малко видях по Канал 1 на БНТ колко добре е минало в последствие. Браво на всички! Жалко, че не успях да се върна след работа пак. Такива неща те карат да си повярваш, че сърцата на хората са си по местата им. Вяра, от която имаме огромна нужда всички.
Продължение

Музикалния картоф

Нещо не отделих много време да осъзная правилата на играта, но май стоплих същината, че трябва да изброя 5 любими песни. Крайно недостатъчна бройка, но какво пък – ето:

1. Beethoven – Moonlight Sonata (Piano Sonata No. 14)
2. MarillionScript For A Jester’s Tear
3. Keith Jarrett – Something To Remember You By
4. U2Love Is Blindness
5. MetallicaNothing Else Matters

Хм, хм… Номерацията е напълно формална. Това да подреждаш любима, по-любима, най-любима си е направо несправедливо ;-)

Pure Zen 3

Събудих се от яркото слънце през предното стъкло на колата. Ако я бях спрял няколко метра по-напред – в средата на своеобразното полуостровче в реката, на което е построена художествената галерия в Търново, щях да видя надвесеният град над нас, кацнал по склоновете на планината в тази разкошна неделна утрин. Има само две гледки на този свят, свързани с някое място или някаква архитектура, които да са ми спирали дъха – едната е гледката към лятната резиденция зад двореца Schönbrunn във Виена, а другата Търново, гледан от подножието на реката. Къщите наредени като безкрайна мозайка… трябва човек да е там за да го почувства.

Измъкнахме се от колата за да се полюбуваме на гледката като на мостчето се разминахме с група японски туристи, гледащи ни твърде любопитно. Опциите за последното са няколко – били сме твърде рошави, сънени или това, че не си бяхме измили очите поради липса къде, е било особено очевидно. Поне никой не ни снима като местна забележителност.
Продължение

Pure Zen

dreamboat Тръгнахме толкова рано, че малко след осем прелетяхме отклонението за Пловдив на магистралата в посока Бургас. По навик щях да кривна към родното място, но се осъзнах навреме, че този път посоката е друга. Иначе София ни изпрати с предпазливи облаци, но колкото повече доближавахме морето слънцето ставаше все по-усмихнато.

Всъщност от всички потенциални заподозрени в крайна сметка екипът на обиколката се състоеше само от мен, Пейо и Илойшъс. И двамата с Пейо бяхме помъкнали по една раничка с лаптопите си. В моята дори бях успял да вместя и малко бельо, а отделно в по-голямата си фотографска чанта сместих двата фотоапарата. Илойшъс както обикновено обитаваше раницата на Пейо. Грабвайки и един статив на рамо и хвърляйки всичко това в багажника на колата, си спомних едно писмо от предходната вечер и си помислих, че наистина май това е всичко, което имам около себе си като вещи – всичко, което могат да ми откраднат – колата, компютъра и фотоапаратите.
Продължение

Offline

След няколко часа с Пейо поемаме към Бургас. С нетърпение чакам да си пообщувам с този град отново след цели десет месеца от миналата година, когато… се обърнах отново към себе си, погледнах се в огледалото на собствената си преценка и си подадох ръка – сам на себе си. През тези десет месеца бях повече себе си от всеки друг момент в живота си. Припомних си мечтите и реших да ги последвам. Да бъда отново root@myself.

През тези десет месеца бях повече сам отколкото всеки друг момент от живота си, но не и самотен. За първи път знаех съвсем ясно къде отивам, защо постъпвам така или пък иначе, какво ми струва и дали има смисъл. Научих се да откривам в хората, това което ме дразни или привлича. Намерих нови истински приятели – не просто близки по интереси или съдба, а близки по сърце и чувствителност.

Научих се да забелязвам трепета у другите, смущението, тревогите им. Научих се повече от всякога да се вглеждам в драскотините по ръцете, в уморения поглед, в развълнуваната усмивка. Научих се да се влюбвам в повяхналата кожа на ръцете, които уморено са били до твоите, но не са те предали. В нервното потропване с крак от притеснение, което можеш да успокоиш с докосване, дори в очарованието на усуканото чорапче на едно момичешкo краче. В дребните, но истински неща, които ме заобикалят.

Може би, защото Бургас има за мен своята си символика, може би някаква илюзорна надежда, може би… заради друго. Утре ще прекарам следобеда там и се надявам да почувствам отново силата и увереността, че това е пътя, че това са моите отговори. И че ме очакват следващите…