Момичето
На Essy, с много обич
Късният следобед не след дълго щеше да принуди оранжевото слънце да се скрие под рамката на прозореца, въпреки ясното безоблачно небе, обвило града. Есента вече започна да съблича дърветата и да оцветява листата им. Бавно и неумолимо настъпваше зимата – един сезон, не особено симпатичен ако го съпреживяваш сам. Сезонът, в който дъхът се превръща на пара. Студът в сърцето е някак по-търпим през лятото, когато поне топлината на слънцето създава илюзия за поносимост.
Навън бе още топло. Ясното и чисто небе през последните няколко дни бе особено красиво вечер, поне за тези, които са в състояние да го забележат. Звездите са ослепително ярки и весели като дори могат да те накарат да се усмихнеш в нощта и да се почувстваш жив от стимул, с който само щастието може да те съпроводи. Онова щастие, което е изпълвало безгрижните дни на детството.
Тишината на библиотеката съвсем не бе в унисон със сетивността на момчето до прозореца. Привидното му спокойствие бе маска, над която трябваше да изглежда нормален. Болеше го за това, че се чувстваше жалък в собствените си очи, заради ролите, които като всяко човешко същество играеше в този живот, заради индивидуалността си, самотата, чувството за загуба, настроенията, опитите да изглежда весел или сериозен. Идваше понякога в библиотеката не толкова да чете, колкото да наблюдава хората и себе си и да поразмишлява.
Тишината го привличаше със спокойствието си. Защото тишината тук не бе като другаде. Това тук бе съзнателно дирена тишина за разлика от онази там, от която всички се опитваха да избягат. Звукът на тишината е навсякъде, затова вероятно всичко е тишина… А и така можем по-лесно да възприемаме живота просто като един по-дълъг сън… Какво обаче ако неочаквано се събудим и разберем, че нещата не са такива, за каквито сме ги мислели?
Момичето бе седнало отсреща, в другия край на читалнята. Беше изключително красива. Четеше нещо много съсредоточено и не забелязваше нежните погледи на момчето до прозореца. Бурята, която предизвикваше в душата му съвсем нямаше как да забележи. Очите му излъчваха топлина и преклонение пред обаянието и, възхищение от красотата и нежността, които струяха от нея. Следеше жадно всеки неин жест и мимика, изписана на лицето и. Любуваше се на грациозността и финеса на жестовете и, на движението на ръцете и, когато прелистваше страниците или докосваше косите си.
Тя беше съвършена – с нежни, красиви, малки ръце, чието докосване вероятно бе като магия. Очите и с нежно кафявия цвят на лешник излъчваха топлина и ако човек се вгледаше в тях би открил толкова много усмивки и би намерил толкова много щастие. Миглите и нежно и грациозно се спускаха надолу, обвивайки я в загадъчност. А устните и бяха олицетворение на копринена мекота.
Той не беше виждал толкова чар и красота – никога… никога досега. Не беше и помислил, че ще срещне такова момиче през живота си, още по-малко в някаква библиотека. Тя очевидно бе изключително интелигентна, въпреки младостта си. Издаваше го излъчването и, мъдростта на аурата и, съсредоточеността на погледа и. Можеше да почувства красотата на вътрешния и свят, интелекта и, женствената и естетика, финеса и.
Не можеше да откъсне очи от нея. Не смееше да я прекъсне или заговори. Не би посмял да я докосне за да не я изплаши… Не би си позволил… А как би искал поне да научи името и или да се полюбува на усмивката и.
В тишината на библиотеката можеше само да помечтае да я погледне отблизо или да си представи какво ли би било усещането да докосне лицето и. Искаше му се да я помоли да погали косите и. Знаеше, че няма да го направи – щеше да бъде толкова глупаво, а и тя какво ли щеше да си помисли…
Опита се да си представи колко ли е красива насън, когато лицето и е спокойно и се е сгушила във възглавницата си. Какво ли не би дал да бъде нейната възглавница и да я преспива и гали насън. Би бдял всяка нощ над съня и само за да се любува на красотата и докато спи. Би я преспивал в обятията си и би я будил с целувка. Не, не би я събудил за нищо на света, дори и с целувка… Нека слънцето я накара да отвори очи, а той би бил щастлив да получи усмивката и. Ще я преспи отново с целувка следващата нощ, и следващата, и следващата… На лунна светлина всичко изглежда чисто, бяло и красиво…
Ще съпреживява сънищата и, ще слушат заедно пустинната тишина, в която някъде отдалеч вятърът ще донася древни индиански напеви, горещината на пясъка ще изпълва вечерта и пропукването на бамбукови съчки в огъня ще топли сърцата им, а стъбла на дървета ще се поклащат от вятъра. Отново там някъде далеч будистки монаси свирят на някакви флейти, а ехото се губи някъде в пясъка. Жегата отстъпва пред свежестта на езерни води и цветя с дъх на лед и аромата на топла слама. Еленът никога не е сигурен и затова винаги бяга, сърната също, но те ще бъдат заедно. Ще препускат през сезоните и дните си сред пукане на тлеещи пънове и разцъфване на кокичета, ще посрещат изгреви и залези, ще пребродят километри тъмнина, ще се спъват и прескачат изгнили дънери, водени от пламъците на огъня си… и ще се отдалечават бавно от там, където хората не вярват в свободата… за да се спасят и съхранят, за да бъдат себе си, за да избягат от оковите на дните, в които същината на нещата ни се изплъзва…
Същината на нещата… от мечтите и сънищата ни…
Той отново я погледна – в сърцето му се сблъскаха щастието на момента и болката на неосъществимото. Трудно му бе да откъсне очи от нея с мисълта, че вероятно никога няма да се срещнат отново. Тръгна си тихо и ускори крачка надолу по стълбището, стараейки се да не вдига шум….
Тя продължи да чете, но не след дълго вдигна глава към прозореца. Слънцето вече се бе скрило и навън падаше вечерта. Библиотеката скоро трябваше да затваря. Тя се загледа мълчаливо в далечината зад стъклото и се замисли…
Старият библиотекар се доближи внимателно до нея за да не я стресне и попита тихичко:
– Млада госпожице, добре ли ви е? Мога ли да ви помогна с нещо? Защото скоро ще затваряме…
Тя бавно се съвзе от унеса си, погледна го уморено с красивите си очи и тихо промълви:
– Спи ми се! Ужасно ми се спи!…
27 Ноември 2001
гр. Пловдив
