За първи път съм във Виена, заедно с някой друг от България. Всъщност грешка – за първи път съм в чужбина с някой друг от българския офис – досега винаги съм бил зад граница сам. Този път сме трима от софийския офис, при това със солидна компания от региона – Словения, Хърватска. С Владимир например си говорим всеки на нашенския си – аз на български, той на македонски. И с него за първи път се виждам на живо. Странно е някак – от около година се „познаваме“ – може да се каже, че сме нещо като в един виртуален екип, даже ми се пада и донякъде шеф, но едва сега си стиснахме ръцете. Той ме разпозна веднага (неясно как), а аз си го представях по-възрастен, докато той в най-лошия случай ми е връстник или е ужасно младолик. Един от сервитьорите в ресторанта на хотела дори се казва Благой, но се оказа, че е сърбин.

Хотелът е някъде между зле и бива, Интернет има само във фоайето, единствено кухнята им е божествена. Не знам защо някои хора не си падат по австрийската кухня. За мен си е в десятката.

Нямам никаква идея в коя част на Виена се намирам, а си мислех, че познавам града добре, но истината е, че заради някакъв ремонт таксито мина по необичаен път и не съм имал време да се огледам къде точно съм докато беше светло. Сега вече е тъмно, а от стаята ми на 14-тия етаж се вижда един абсурдно красив нощен пейзаж на светлините на утихналата Виена, който обаче нищо не ми говори. Виждам го за първи път (или не го разпознавам отгоре).

И още нещо за първи път… За първи път съм зад граница без фотоапарат. Явно, за подобни инцидентни и кратки случайни отскоци нанякъде все пак ще трябва да се сдобия и със сапунерка. Признавам си, че ме мързи да мъкна отделна чанта с оборудване – освен ако нарочно не съм тръгнал за снимки.