Петък 13-ти

Петък 13-ти

В някои самолети няма 13-ти ред с места – интересно, защо тези авиокомпании не затварят кепенци на дни като днешния. Всъщност летял съм на 13-ти ред в петък, но днес не можах да направя хеттрик – 13 ред на петък 13-ти. И на двата самолета нямаше 13-ти ред. От Виена до София хвърчах с нещо, което отново за първи път чувам – Fokker 100 – беше доста новичък, но не е нещо особено.

Летището на Варшава вярно е най-ужасното на света. В момента строят здраво, дано да направят нещо по-добро, защото това, което имат в момента е като селска автогара. Информационната система очевидно е някаква доработка, защото информацията на механичното табло, тази на CRT-мониторите и тази на два LCD-дисплея, забити на две фронтални колони се обновява по съвсем различно време. Имах усещането, че някой ръчно set-ва на кое от трите неща какво да се появява или по-скоро ръчно ги синхронизира. Иначе летището е уж голямо, но тъпо и скучно – като пристигаш е ОК, но да висиш там за да отлетиш не е шега работа. И едни опашки пред скенерите – съвсем като в България.

Всъщност определено твърдо стоя на мнението, че чешките авиолинии CSA остават компания номер едно в личната ми класация. A полската LOT определено в дъното. Полската бира също не е нищо особено – няма смисъл от тестове, но за успокоение на духовете най-сетне видях убийствено красива полякиня – точно преди да се кача на таксито за летището – перфектна фина брюнетка, с излъчване, хладно като киселото ми мляко в хладилника, което съм забравил преди да отлетя в неделя. Но има – спокойно… срещат се…

За първи път ми се случва да кацам над Виена в късния следобед преди залез слънце в чудесен ден като днешния. Видях познатите места от високо и някак едва сега осъзнах, че градът ми липсва някак. Прелетяхме и точно над Schönbrunn. Преди година бях там и си обещах да се върна за да разбера какво съм почувствал. Сега спомена се върна. И мисълта, с която го нарочих за важен. Още е важно и не съм го забравил. Поне веднъж месечно се сещам за това обещание, но не зная точно кога ще го изпълня. Всъщност знам, че когато трябва да се случи тогава ще знам, но сега поне му се усмихнах от небето.

Виена е красива и подредена от високото, с адски много басеинчета из дворовете на хората и на покривите на доста сгради. Които иначе трудно се забелязват, ходейки по улиците, но от горе синеят весело отвсякъде. Открих, че съм заобичал този град и ми липсва.

Кацнах преди около два часа. На паспортния контрол една девойка неволно се блъсна в мен и понеже каза Sorry, си разменихме няколко изречения на английски, докато не ни дойде реда и двамата не си извадихме паспортите и се оказа, че са български. Стана весело.

Самолетът беше пълен с японци. Тези дребосъци определено си падат по тукашния ландшафт. Всъщност и аз си падам. Мярнахме се с Бобсън на летището – чакаше майка си от Прага, а аз почти веднага намерих Здравко, който решил да ме посрещне. Взехме и Весо по път и момците ме стовариха точно пред колата ми на паркинга пред блока.

Вече съм в къщи. Като отключих вратата, квартирата ми се видя точно толкова пуста, колкото и всяка хотелска стая, която изоставям след всяка командировка. Има обаче една съществена разлика – тук се чувствам у дома, имам си мечти и… време за мечти и обещания към себе си.

Петък тринадесети. Петнадесет… И Луна в Рак… Хм…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

ИТ архитект, блогър и (все по-рядко) фотограф. Либерал. Все още вярва, че можем да направим света по-добър.
Пловдив, България