Прага

Комбинацията от български стил и италианска немърливост е феноменален коктейл. Навярно само малко испанска неорганизираност и гръцки мързел може да я конкурира. Снощи, чудейки се дали изобщо да си лягам все пак реших да поспя няколко часа като два пъти проверих мобилния си телефон и още един електронен будилник дали са настроени за вокални изпълнения в 4:30 сутринта. Багажът ми беше събран от вечерта, а и реших този път да пътувам неглиже и с малко дрехи. Биологическият ми часовник се прояви както обикновено когато пътувам нанякъде и ме държа в полусъбудено очаквателно състояние поне 45 мин по-рано от нужното. Въпреки, че точно когато се раззвъня електрониката се бях унесъл и адски ми се спеше, но след минута-две докато заредя firmware-а се измъкнах от леглото и с огромно неудоволствие пуснах възглавницата от прегръдките си. Таксито ме чакаше точно в поръчания час (всъщност 5 мин по-рано). Бях на летището съвсем навреме един час и десет минути преди полета – т.е. в 5:20. При всички други случаи това е съвсем ОК, но не и днес – Alitalia излита от летище София – може ли да е другояче…

Работят три гишета за check-in – навярно току-що стартирали работа, съдейки по трите огромни опашки пред всяко от тях. Всичките за моя полет. Наоколо останалите 7-8 гишета стоят празни. На никой не му пука, че хората са много – да си чакат – какво пък толкова. Дори на хангарни летища от типа на Загреб и Братислава като видят, че има повече от 4-5 души на опашка и се пренасочват хората на ново гише, да не говорим, че на големите летища всеки полет се обслужва паралелно поне на 10-15 или повече check-in гишета. Най-смешното бе, че едното гише беше dedicate-нато за притежатели на електронни билети. Точно така – лелка ги обработва – на кой му пука, че са електронни… да живее ръчната работа.

Е, изчакахме си чакането – 55 минути на опашката – boarding-а почна, а аз още си висях на check-in. После ново изпълнение на скенерите – работи само един. Как пък да не пуснат повече в неделя толкова убийствено рано сутрин. Хайде пак 10-15 мин на нова опашка, след това почти в движение си декларирах компютъра и дори не е за вярване, че хванах самолета, който разбира се излетя с 25 мин закъснение. Екипажът беше гръмогласен и неприветлив (италианци, накарани рано на работа), самолетът преливаше от хора и багаж, закуската безвкусна и студена, а кафето отвратително. Както и да е Милано е на малко по-малко от два часа от София – преживява се някак. Летище Malpensa също не ми допадна – неуютно и мръсно. Но благодарение на офлянкването в София двучасовия ми престой тук се смали на час и половина. Съзрях едни хубави табели за wireless hot-spots и разбира се извадих лаптопа. Кофти сигнал, но има някакъв, безжична мрежа без никакво криптиране и за една нескромна сума пари от кредитната ми карта. Мне, благодаря – прибрах си лаптопа и разтворих класическа хартиена книга.

Полета до Прага по ирония на съдбата бе със същия тип самолет MD-80 (може и да беше същата машина) и половината от екипажа, който ме докара от София до Милано. Бяха малко по-събудени, но не и по-приветливи. Връчиха ми някакво кексче, което на пипане също беше студено и вероятно ставаше за самоотбрана. Размерите му бяха не особено по-големи от тези на палеца ми. Върнах го със заяждането, че предпочитам нещо произведено около тази Коледа, а не миналата. Никой не се впечатли – стюардесата сви равнодушно рамене и ми предложи кафе. А не благодаря – тази хватка вече ми я приложихте – но не умрях – явно трябва нещо по-силно.

Както и да е – след малко повече от час от излитането кацнахме в Прага. Времето изглежда чудесно през прозорците – слънчево и ясно – но навън се оказа ветровито и доста хладно. Естествено, че не съм си взел шапка – не употребявам такива неща освен в много краен случай. Веднага си намерих кола – не точно такси – нещо като Airport service от точка до точка – и приемат всякакви кредитни карти. Всъщност феноменално впечатление ми направи и после през деня – в Прага просто не видях място където да не можеш да платиш с кредитна карта – може би само в обществените тоалетни. А това е чудесно облекчение ако не ти се занимава с местната валута, която все още си е в масово обръщение, нищо че Чехия е вече в EU. Някои по-големи магазини приемат евро, но са рядкост, за сметка на това всички с удоволствие приемат каквито и да е карти, даже и дебитни като Visa Electron и Maestro.

Чешката крона се съотнася около 30 към едно за евро. Смених десет евро в хотела, колкото да имам монети за метрото и разни автомати за кафе или билети ако ми се наложи. Radisson е хубав хотел – няма спор. Някъде мярнах някакъв техен слоган – „Детайлите имат значение“. Явно са се вживяли в кредото си. Детайлите са навсякъде из стаята – телефон и съвсем истински живи карамфили в тоалетната, преса за панталони в гардероба, сушоар в бюрото, химикалки навсякъде, луксозна кожена папка с fax sheets, листове за писма, пликове, копие на Новия завет в шкафа, wireless клавиатура за интернет през телевизора и… Sony Playstation 2 – де да бях и геймър. Но няма истински Интернет. Кофти пропуснат детайл – всъщност има – през телевизора, на цена на PayTV, но това не го броя. Има и wireless, и ethernet-розетки в стаята и в лобито, но отново с една референция към кредитната ми карта за 1000 крони на ден или 5 евро за половин час. Интернетът е част от основните човешки свободи бе хора – какви са тези 5 евро за 30 минути – в кой век живеете? Принципите са си принципи – значи ще поживеем offline този следобед. Времето е само за снимки… Взех карта на Прага от рецепцията и се изнесох от хотела, който се оказа на 25 метра от Вацлавския площад.

Прага е наистина космополитен град. Атмосферата те хваща още след като прекосиш две-три преки в някаква посока. Архитектурата, величието… красив град – наистина красив. Неделя следобед е и навярно затова беше пълно с туристи – предимно азиатци и руснаци – буквално от всяка пряка се лееше руска реч. Магазините работеха сякаш е делник – книжарници, фотоателиета, сувенири, музикални магазини, shopping центрове, закусвални, кръчмета – всичко беше отворено. Поснимах доста – новата играчка се представи добре и като резултат и като издръливост на студа и батерията – дори снимките, които направих на автоматичен режим от мързел са съвсем като истински. Разходих се до операта, после до катедралата Tyn каквото и да значи това, а на площадчето пред нея има малък готин art-пазар – нещо като Джумаята в Пловдив. Спрях се при една китайка, който продаваше полускъпоценни камъни и говореше чудесен английски – няколко пъти по-приличен от моя. Разказа ми интересни неща за някои минерали, които не знаех досега. Избрах си нещичко. Имах друго наум, но тази неволна среща ми подсказа нова идея. А и китайката беше така любезна да ме изтърпи и да ми угоди.

Всъщност като бях в Щутгард видях един китаец-калиграф, който изписваше каквото му кажеш с красиви йероглифи. Сега съжалявам, че не си поръчах едно нещо и от него. (Андрей, дали не можеш да отскочиш до центъра и да вземеш нещичко от него и да ми го засилиш по пощата – ще ти го платя когато, както и в какъвто кратен размер предпочиташ. Малко е – едно листче – би трябвало да се побере в плик за писмо от по-дългите.)

Продължих към реката. Vltava е голяма и спокойна река, която величествено пресича Прага почти през средата. Над реката има множество мостове, някои от които адски интересни. Корабчетата за панорамни разходки по реката са много и съвсем разнообразни като размер и вид. Реката е пълна и с лебеди, които хората хранят със солети от мостовете или от алеите с пейки покрай реката. Изобщо този следобед тук ме зареди с някакво неочаквано спокойствие.

Хората… не знам – трудно ми е да ги определя все още – а и някак си ми се струва, че днес видях повече туристи отколкото чехи. Но спокойствието идва и от хората някак – всичко е кротко тук, няма нерви и бързащи за никъде припрянковци като в България. Колите са възпитани като в Австрия и Германия – малко са – градът е спокоен, защото хората ходят – да ходят ПЕША – никой не очаква да си паркира колата точно пред кръчмата или магазина и да влезе вътре. Колите се зарязват на паркинг и след това хората се разхождат бавно и пеша. Чехкините не ми направиха някакво особено впечатление – нещо много трътлести ми се сториха. Чувал съм митовете за тукашните жени, но само в брошурката за escort клубовете, която ми връчи шофьора на таксито може нещо да ти привлече вниманието. Ама аз нещо съм я минал тази възраст дето да се впечатлявам от картинки. Всъщност напоследък не съм критерии в преценката си за жените – много съм пристрастен – имам си такива моменти – пък и по принцип си падам по българки. (Интересно, че в компанията ми за посрещането на Нова година все за украинки се говореше…)

Другото, което ми направи впечатление в Прага бяха просяците – достатъчно много за да не са случайно явление. Всякакви – кротки такива, които стоят в някой ъгъл тихичко, други, който ходят с табелка по улицата и такива, които те заговарят направо – случих на двама такива днес. Единият, от който (май) беше чужденец и директно си опитваше късмета на английски език – е може да беше и постановка за да лови само туристите като по-благосклонни или… по-многобройни.

Утре е еднодневния курс и след него тридневен workshop, които отсега провокират носталгия по завръщането ми. Моят престой в Прага горе-долу беше днес – от утре влизам в цикъла от офиса в хотела и от хотела в офиса. Какво да се прави… след като съм в командировка…