Преди година...

Преди година...

Снощи докато си търсех повод да не заспя преди ранни зори, заедно с upgrade-а до новата версия 1.5.2, реших да пробвам и няколко plugin-а за WordPress. Няколко пъти пусках различни photoblog-софтуера, но така и не мога да намеря своя. И проблемът ми не е толкова във функционалността, колкото в това, че ми стават много интерфейсите за обслужване, а пък WordPress просто не е добър за фотоблог. Иначе препоръчвам две-три неща, които са чудесни – folderblog, Pixelpost и Birch – от които с малко или повече усилия човек може да си подкара нещо прилично, особено Pixelpost има доста разработени допълнителни plugins за какво ли не. Около два часа ми отне вчера да направя перфектен фотоблог с него, който не запазих, защото не смятам да излизам извън WordPress за лични цели. Но така или иначе и трите проекта са достатъчно млади с доста сериозни трески за дялане.

Така попаднах на Photopress-плъгина за WordPress, който е приличен компромис за photoblog. Не е точно това, което се очаква, но прави елементарен албум с подсекции, което горе-долу ме устройва и реших да го оставя в експлоатация. Пуснах и поддръжка на gravatar.com в коментарите. Като аз самия още не съм си направил глобален avatar, но нали и тази вечер трябва да имам повод за да не заспя навреме…

Всъщност предпочетох всички тези IT глупости за да мисля с по-бавна скорост…

Спомних си, че точно преди една година заведох баща ми и майка ми до Писаница и в същата нощ на 20-ти срещу 21-ви писах един скъп за мене текст. Тогава се тревожех за други неща, нямах идея къде ще бъда и кой ще съм след тази една година. Сега зная повече…

Баща ми е отново в болницата след поредния инсулт. Бил съм на острова и майка ми не искала да ме тревожи. Беше електротехник – помня, че като малък веднъж го питах какво е инсулт, когато почина близък роднина – тогава той ми каза, че било нещо като „късо съединение в мозъка“. Аз знаех какво е късо съединение още от хлапе – заради неувладяно любопитство с разни електрически играчки неведнъж бях виждал сметката на бушоните в къщи. Тогава татко ми подари трансформатор, за да ме предпази от някоя грешка по невнимание.

Отдавна не мога да си говоря с него за нищо смислено. Приел съм истината и със сърцето и с разума си. Честно казано се тревожа повече за майка ми и всичко, което преживя през последните няколко години. Но има нещо, за което винаги ще съм благодарен на родителите ми… това, че никога не ми попречиха да бъда това, което искам да бъда и това, което съм. Дори когато вършех глупости като това с късите съединения в къщи, всъщност получавах трансформатор, а не скандал.

Миналият август трябваше да взема важно решение в своя живот – нещо с цената на късо съединение – почти единствено възможното. Година по-късно се намирам доволен, че направих промяната, въпреки трудните и обезкуражителни моменти, въпреки колебанията и шамарите от съдбата. За всяко истинско нещо в моя живот, съдбата ми ме е прекарвала през всичките кръгове на ада – и този път не пропусна да си прибере лихвите, даже прекалено старателно.

Дали заради това или пък заради нещо друго, в същото време вкусът в устата ми е пресъхнало-стипцав. Промяната се случи, но и не съвсем. И това, което мога да направя е единствено нова промяна… Със или без цената на поредното късо съединение…

Един от любимите ми автори Хенри Милър в един от своите шедьоври беше написал, че „Всички сме виновни за едно единствено престъпление – престъплението, че не сме изживели живота си докрай“. Любимото ми парче от Библията пък е Еклесиаст – заради гнева в него, заради антибожественото, заради реалната ярост, която гневът събира в сърцето ти, срещу която никакъв шибан Бог с тъпата си формална любов, няма шанс да се противопостави. Заради късото съединение между живота и смъртта, които нямат шанс едно без друго, защото взаимно си дават смисъл – точно както и боговете нямат никакъв смисъл и значение без простосмъртните, които именно даряват живот на боговете си.

А това е избор – и ежедневно прозаичен, и фундаментално глобален – поне понякога – оня вечен избор какъв да бъдеш и къде отиваш, покрай това, което се случва между другото.

И затова, преди да ме е последвало някой ден моето късо съединение, разполагам с някакво време за създаване на божественост – с малка буква, напук на всички религии, но с голямо значение – това значение, без което животът ми би бил празен и безсмислен… Неизживян докрай…

Успехът бил път, а не цел – затова и новият път започва от утре… Нищо, че всъщност се налага да прекъсна отпуската си и да се върна на работа в офиса. Разликата е, че вече мога да платя за следващото късо съединение и ще го направя…

Йовко Ламбрев

Йовко Ламбрев

ИТ архитект, блогър и (все по-рядко) фотограф. Либерал. Все още вярва, че можем да направим света по-добър.
Пловдив, България