> ## Content Index
> Fetch the complete content index at: https://yovko.net/llms.txt
> Use this file to discover other available public pages before exploring further.

# Pure Zen 3
- URL: https://yovko.net/pure-zen-3/
- Published: 2005-06-06T22:37:34.000Z
- Updated: 2005-06-06T22:37:34.000Z
- Author: Йовко Ламбрев
- Tags: Лично, Удоволствия, Откровения

![](https://yovko.net/content/images/2005/06/P1000874.jpg "P1000874") Събудих се от яркото слънце през предното стъкло на колата. Ако я бях спрял няколко метра по-напред – в средата на своеобразното полуостровче в реката, на което е построена художествената галерия в Търново, щях да видя надвесеният град над нас, кацнал по склоновете на планината в тази разкошна неделна утрин. Има само две гледки на този свят, свързани с някое място или някаква архитектура, които да са ми спирали дъха – едната е [гледката към лятната резиденция зад двореца Schönbrunn във Виена](https://yovko.net/?p=111), а другата Търново, гледан от подножието на реката. Къщите наредени като безкрайна мозайка… трябва човек да е там за да го почувства.

Измъкнахме се от колата за да се полюбуваме на гледката като на мостчето се разминахме с група японски туристи, гледащи ни твърде любопитно. Опциите за последното са няколко – били сме твърде рошави, сънени или това, че не си бяхме измили очите поради липса къде, е било особено очевидно. Поне никой не ни снима като местна забележителност.

Полюбувахме се на гледката и величието на Търново и [на чешмичката пред галерията си измихме лицата](https://yovko.net/content/images/2005/06/P1000877.jpg) да не плашим повече хората. Видяхме една пътека, която водеше към неизвестен брой стълби към един хълм. Не беше планирано, но се получи като сутрешна гимнастика – стълбите се оказаха много, а хълмчето достатъчно високо, че да получим поглед отгоре към града, който остана в ниското на отсрещния склон. Към края определено бях оплезил език, което ми припомни, че още се ослушвам с някои по-раздвижващи мероприятия като планирания за това лято тенис с колегите.

![](https://yovko.net/content/images/2005/06/P1000878.jpg "P1000878")

Стълбите определено ни подействаха разсънващо, въпреки че слизайки надолу се умълчахме – всеки в своите си мисли. Нашата дзен-обиколка на България привършваше, но със сигурност и двамата бяхме мислили за приблизителната рамка, на плановете и надеждите си, за [очертанията на очакванията](https://yovko.net/content/images/2005/06/P1000880.jpg) си, които след като се върнем отново в другата рамка – на ежедневието – вероятно ще опитаме – всеки някак по своему – да напълним със значение.

Занесохме се с колата до паркинга пред Mustang, където закусихме повече от чудесно и едва ли скоро щяхме да помислим за обяд. Като се наситихме на хапването, на разсеяността на сервитьорката и на слънцето, което галеше всичко наоколо, решихме да надзърнем към града от Арбанаси и отново потеглихме в посока Царевец, но този път заобикаляйки крепостта. Впечатляващо е да виждаш крепостните стени, обвиващи няколко съседни хълма, представяйки си що за огромна крепост е било някога. Помислих си как зад тези стени е кипял живот, хората са се раждали и умирали точно както и сега, имали са планове и мечти, приятели и врагове. Търсели са… И дали всъщност точно търсенето не е най-човешкото стремление у нас. Любовта не е чисто човешко чувство – животните също се влюбват и обичат – понякога по-силно от нас хората. Нито страхът, нито удоволствията не са непознати и за другите същества чувства. Но търсенето… това, което те кара да се променяш, да вярваш, да чакаш. Или да се луташ между крайпътните знаци в живота си. Или да се чувстваш незавършено, да се развиваш, да се надскачаш, да се вглеждаш в другите… Дали търсенето не е това, което ни е направило хора?…

Арбанаси е нещо като Несебър без плажната ивица – хотели, заведения и курортни забавления, обвити в пелена от отломки история. Качихме се най-отгоре на хълма и позяпахме Търново, след което се върнахме в града и поехме към София.

По пътя мълчахме и говорехме почти поравно. Времето беше прекрасно, а около нас почти никакви други автомобили – изключително приятно за пътуване и раздумка. С малката разлика, че от трите дни сред природата на цяла България, аз като един полусинтетичен организъм усещах леки прояви на алергията си като гъделичкане в гърлото. Природата си отмъщаваше за отдалечаването от нея. За щастие тази година се разминавам само със стохастични прояви на кихане и съвсем в границите на обичайното. Всякакви лекарствени средства за сенна хрема провокират сънливост и ги избягвам, още повече като не е наложително.

Пътуването беше към края си – по-малко от два часа е пътят през Стара Планина и след това по магистралата към Ботевград. Дали [намерихме нещо загубено от себе си](https://yovko.net/content/images/2005/06/P1000740.jpg) докато събирахме мидички от плажа на Бургас или просто залитнахме към миналото, за да го видим под друг ъгъл? Никога няма да бъда съвсем сигурен. Дали това залитане е буреносно, способно да изтръгва значимости или пък е [просто повей на инерция, плискаща със случайността](https://yovko.net/content/images/2005/06/P1000806.jpg) си каквото е попаднало насреща и?

Нима не е нормално всеки да се усеща понякога неориентирано изгубен като онази отскубната шамандура на варненския плаж, която вълните не оставяха на мира? Нима не е толкова естествено след това да те завладее [пустош](https://yovko.net/content/images/2005/06/P1000846.jpg), която ти е нужна именно като доставчик на спокойствие, в което тихичко да се съвземеш от бурята. Да се огледаш в далечината за да видиш някой знак или символ, който има значение, който е поличба или само обикновен досег до нещо истинско.

Когато postprocess-вах последната снимка преди да я кача тук – тази с чадъра – бях хванал един плъзгач с мишката си, регулирайки едно ниво на детайлност на изображението и докато търсех верния за себе си баланс, забелязах че в единият край на плъзгача снимката е мрачна и внушава спокойствие, но и самотност – тъга, но и топлина от залеза. Всъщност, който е внимавал в текста няма да намери описан изгрев на плажа, затова близо до ума е, че това е залез и като такъв горните внушения са съвсем уместни. Ако обаче прекаля с плъзгача в другия край на диапазона снимката става светла, грееща, весела, сякаш е изгрев, с който се раждат радостта, надеждата и светлината. Съвсем същата снимка, а толкова различно внушение. Само заради положението на един-единствен плъзгач…

Е, тогава нима едно и също нещо, една и съща случка, не може да възприемаме като нещо еднакво вероятно и в единия, и в другия край на спектъра. Нима тъгата да не можем да превърнем във веселост или сълзите в смях? Ако само намерим верния плъзгач… А той е толкова очевиден понякога и толкова лесен за въздействие. Упражнявайки се в търсене, плъзгачите, способни да променят света са нещо толкова очевидно, превръщайки лекотата на това да търсиш, в лекота на това да намираш… Нови приятели, нови усещания, нови надежди, нови различни ъгли, от които светът е различен. Не непременно по-хубав или уютен, но със сигурност по-обозрим и по-свой. Повече поддаващ се на влияния, неволно отказал се от ролята на господстващ хаос и оставил се на твоята воля да го пресътвориш с личната си божественост.

Пътуванията към себе си имат полза именно, когато завършват с очаквания за следващи, защото властта наистина опиянява, а властта над себе си е нещо наистина омагьосващо. Да намериш част от теб съвсем не е оправдание да спреш да търсиш, защото вглеждането във всяко нещо, което намираш е всъщност ново търсене. На нови истини, нови усмивки… И така, докато не се усетиш толкова пълен с енергия, която извира от теб, свети изотвътре и те кара да тичаш, да се радваш на света, сътворен за теб и от теб, заедно с радостта от допира, прегръдката на светлината, импулсите на живота и незначимостта на времето.

![](https://yovko.net/content/images/2005/06/P10008441.jpg "P1000844")

На такова усещане не можеш и няма как да сложиш или напишеш край, защото той няма значение. То е чиста проба дзен и има смисъл единствено заради самото усещане и със стремежа си да те доведе до друго такова. Техният край няма смисъл, нито пък времето, има значение единствено самото им преживяване. И именно това прави тези усещания безкрайни…

Като търсенето…