Катедралата

Този текст ще стои неадекватно в моята лятна RSS-емисия. Зная го. Написан е преди няколко месеца по необичаен повод. Пускам го сега само за да се отърва от него. Няма друга причина. Призраци си имам достатъчно.

Имам един текст в своя блог – кратка чернова… която никога не бих искал да публикувам. Тя съдържа най-големия ми страх, в няколко думи. Всъщност в едно-единствено изречение. Щях да го направя, преди няколко седмици, когато започнах да пиша тези кратки неща, които нарекох не-хайку. И точно тогава нещо се случи.

Не вярвам в съдбата… освен когато се случват хубави неща. Защото е толкова рядко, че именно заради това си струва да повярваш в тях. И в себе си. И в този отсреща… Особено, когато са истински и сте се уверили, че можете да се докоснете. Когато думите са ви срещнали и са останали встрани – прочетени, преглътнати, задавени, недоизказани… за да направят път на нещо друго… във въздуха.

Чудя се, дали не забравяме подсъзнателно въпросителните, когато всъщност не искаме да питаме? Особено когато такива въпроси винаги звучат като отговори. И страховете ни са толкова общи, но аз трябва да съм този, който да ги превъзмогне пръв. Да започна поне да изглеждам мъничко смел. Защото истински смел може да е само този, който не се бори сам с това, което се надвива само със заедност.

Преди няколко дни застанах пред Невски и стоях там повече от половин час на студа. Отвън. На дистанция. Живея вече 11 години в София и никога не се осмелих да прекрача прага на катедралата. Държах едно цвете и вероятно изглеждах глупаво, но изобщо не ми пукаше, нито дали, нито кой ще ме види. Защото за първи път в живота си имах толкова истинска нужда да повярвам. В нещо. И най-вероятно в себе си. Заради най-смисленото нещо в моя живот дотук. И заради съвпаденията и заради различията. Защото толкова ме беше страх, че предстоеше не просто да се помоля, а да се преборя за нещо, което не бих могъл да побера в никоя катедрала… И осъзнах, че ако не го направя, всъщност нищо друго не би имало значение… или по-добре да си остана там, на паважа… forever.

Защото най-лесно е да продължим да се страхуваме поединично. И вероятно е толкова трудно да спрем, защото толкова много сме свикнали. С бездните безцветно ежедневие и по своему комфортния уют на думите, които са отдушник – докосват, но… не топлят… никого.

Думите са минало – като образите, които рисуваха, а също и представите ни. Не ги харесвам такива. Те имат някакво значение, защото са причина и отправна точка, но нищо повече. Единствено важно е не какви сме били, а какви ще бъдем, и всичко това отпред, което всъщност зависи от всеки от нас – и заедно, и поотделно. И очаква да бъде измечтано и сбъднато, пожелано и случено. И не се нуждае от безразсъдна смелост, а от простичка надежда, най-обикновено доверие… и много малко вяра… Думите могат да са бъдеще, само ако го поръсим отгоре им… в действителност.

Преди да тръгна към теб, погледнах катедралата… и си обещах да прекрача прага и, когато в ръката ми е твоята.

14 март 2012
София

Думите

– Не пишеш… – промълвява.
– Не пиша. – отговарям.

Понякога имам нужда да отида някъде, където никой не говори езиците, на които бих могъл дори половинчато да общувам. Не знам дали все още има такова място, където да е тихо, да има море и никой да не говори.

Защото думите олекват, когато няма нищо или никой зад тях. Или пред тях. Когато няма кой да ги чуе, независимо дали ще бъдат написани и прочетени от стотици. Уморих се да хабя думи напразно. Които уж са думи за вглеждане, сближаване и сбъдване. А всъщност сe превръщат в банални изречения, които просто увисват в тишината на чашите помежду ни. Преглътнати между виното и сдъвкани с хапките, останали единствен повод за виждане и разговори.

Защото между думите и мен няма знак за равенство. Те са само част от всичко. Извън словесния си образ съм жив и дишам. И се лутам. И се опитвам да се прескоча. И греша.

Но когато говоря между редовете, то е за да кажа повече, а не по-малко. Понеже ненавиждам думите, ползвани за прикритие… на страхове, на истини, на обърканост, на колебания, на недоверие… Защото, когато вече се съмняваш в нещо, въпросите дали това съмнение е оправдано или истинско са безмислени. Отговорите още повече. То е усещане – и думите няма да го заличат. А от потвърждение на очевидното полза няма никой. Правилните въпроси са други, насочени са навътре към теб, а отговорите трябва да бъдат болезнено груби за да свършат някаква работа. И не се състоят от думи… а пак – от усещания.

Думите, които само хапят и оставят синини, отминават и се забравят. Имат значение единствено думите, които пускат кръв и оставят белези. Или лекуват рани…

Иначе просто ги хабим (заедно със себе си). Независимо дали злоупотребяваме с тях, замеряйки се псевдо-интелигентно със сложни метафори и иносказания, или когато си обещаваме да стигнем до края на света, а не успяваме да преминем Петрохан.

Не пиша, когато нямам какво да кажа. Или на кого. И когато няма смисъл… as usual…

Downgrade

Дано Луната е това, което ни кара да „полудяваме“, защото понякога е твърде в повече, за да изглежда „нормално“. Твърде в повече за да си струва да бъде намерено „обикновено“ обяснение. Дали не и защото забравихме да бъдем… обикновени?…

Любовта е простичка, бях написал преди време. Когато не я обмисляш и анализираш с месеци и години, докато пропуснеш най-хубавите си. Когато не се стремиш непрекъснато да намериш усещането, което заслужава седмица по шестобалната система. Когато не дебнеш непрекъснато какво (не) получаваш, вместо да се огледаш и да се запиташ какво всъщност си дал.

Защото и животът и любовта са раздаване… понякога без да получаваш. Нищо. Нищичко…

Не искам

не искам
само тялото ти

дай ми себе си

сексът сме
аз и ти

забравили
да съществуват
поотделно