Pure Zen 3

Събудих се от яркото слънце през предното стъкло на колата. Ако я бях спрял няколко метра по-напред – в средата на своеобразното полуостровче в реката, на което е построена художествената галерия в Търново, щях да видя надвесеният град над нас, кацнал по склоновете на планината в тази разкошна неделна утрин. Има само две гледки на този свят, свързани с някое място или някаква архитектура, които да са ми спирали дъха – едната е гледката към лятната резиденция зад двореца Schönbrunn във Виена, а другата Търново, гледан от подножието на реката. Къщите наредени като безкрайна мозайка… трябва човек да е там за да го почувства.

Измъкнахме се от колата за да се полюбуваме на гледката като на мостчето се разминахме с група японски туристи, гледащи ни твърде любопитно. Опциите за последното са няколко – били сме твърде рошави, сънени или това, че не си бяхме измили очите поради липса къде, е било особено очевидно. Поне никой не ни снима като местна забележителност.
Продължение

Pure Zen 2

Съботният ден започна точно в 6:00 с Песничката на Крокодила Гена, която съм си сложил за будилник-reminder на телефона. Убийствено рано за почивен ден, дори за псевдобитници в търсене на дзен-истини. Но какво да се прави – трябва да превключим на вълна Общо събрание на ССС. Все ще го преборим някак този ангажимент, в крайна сметка толкова по-сложни и комплексни случки могат да те сполетят. Достатъчно е само да си спомниш, че в същия ден, например, Жоро Чорбаджийски е на сватба, при това на собствената му. А после като сватбен подарък го избрахме и за член на Управителния съвет на ССС ;-)

Пътуването до Варна беше бързо и спокойно като изключим поредния безуспешен опит на Станимир да кара той, както и успешен такъв да ме раздразни. Някой ще обясни ли на многоуважаемите Стрелци, че ние от зодия Телец като кажем нещо единия ден, няма никаква причина да се счита, че то няма да е в сила и следващия, и по-следващия и така нататък?

В Обзор спряхме да закусим, където попаднахме на култова личност – подпухнал пияница със зачервено или червендалесто (по избор на читателя) лице, поглъщаш шкембе чорба и две Загорки. Очевидно без каквито и да е стремления към дзен, но пък далеч по-автентичен от нас на пръв поглед.
Продължение

Pure Zen

dreamboat Тръгнахме толкова рано, че малко след осем прелетяхме отклонението за Пловдив на магистралата в посока Бургас. По навик щях да кривна към родното място, но се осъзнах навреме, че този път посоката е друга. Иначе София ни изпрати с предпазливи облаци, но колкото повече доближавахме морето слънцето ставаше все по-усмихнато.

Всъщност от всички потенциални заподозрени в крайна сметка екипът на обиколката се състоеше само от мен, Пейо и Илойшъс. И двамата с Пейо бяхме помъкнали по една раничка с лаптопите си. В моята дори бях успял да вместя и малко бельо, а отделно в по-голямата си фотографска чанта сместих двата фотоапарата. Илойшъс както обикновено обитаваше раницата на Пейо. Грабвайки и един статив на рамо и хвърляйки всичко това в багажника на колата, си спомних едно писмо от предходната вечер и си помислих, че наистина май това е всичко, което имам около себе си като вещи – всичко, което могат да ми откраднат – колата, компютъра и фотоапаратите.
Продължение

По пътя

„…защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват…“
(Джек Керуак, „По пътя“)

Все още във въображаемата ми редичка от купени, но непрочетени книги стои „Ангели на самотата“. Откакто прочетох „По пътя“ преди години не мисля, че би имало негова книга, която да подмина с равнодушие. Не – не ми е любимец и не всички негови неща ми харесват. Не – нито го непонасям като Бъроуз. Но не мога да забравя онези фрази и мисли, които почти непрекъснато изкачат в съзнанието ми, когато погледна в своето отвъд или в нечието отвъд на околните ми. Като „Америка е там, където не ти е позволено дори да се наплачеш“ или „Никой не може да се добре до крайното. В живота ни крепи именно надеждата, че някога ще го уловим веднъж завинаги“.

И този уикенд някак предпочетох да посегна отново към „По пътя“, не защото пренебрегвам „Ангелите“, а защото винаги, когато я разлистя напосоки и се зачета в средата на случайно отворена глава, къде точно съм попаднал няма особено значение. Така както и за самият път няма значение къде точно по него вървиш. Имах нужда да помисля не къде съм, нито къде отивам (което наивно си мисля, че знам), а за това, което намирам по пътя си. Не пътя на битника, който малко или много всеки от нас е – в някакъв смисъл в различни моменти от живота си. Нямам наум физическия, а по-скоро емоционалния битник у нас – и пътя на усещанията, на истините – и истинските и илюзорните истини – които криволичат покрай теб, заедно с теб или срещу теб по същия този път къмто себе си. Да – има и истински и илюзорни истини – непрекъснато. Точно както и илюзиите могат да са истински или небивали.
Продължение

Час преди Великден

Ден велик.
Христос возскресе!
Но пак съм сам –
както до четвъртък,
когато нечий полъх времето отнесе
и часовниците спряха…
На Разпети петък…

17 април 1993
Пловдив