Само в петък

„аз нямам задник,
имам дупе“,
каза тя

„окей, дай каквото имаш“,
казах

„ужасен си“,
каза тя

„само понякога“,
отвърнах

само в петък

Сутрин

„…at the slightest touch, or mere whisper of breath on her next, her body responds, like a flower in the sun, glistening with the morning dew, she welcomes… she invites… she obsesses me”

“in the shadows, this is where she hides her mystery, her secrets, her desires… and maybe… her truth…”

Сутрин е… но през лятото слънцето се вдига бързо и рано затопля всичко наоколо… блести закачливо по повърхността на морето и те гали навсякъде. Ще му помогна да те събуди, защото има дни, в които да сънуваш наяве е по-красиво. И по-истинско. И можем да сънуваме заедно.

Не вярваше, че наистина ще сглобя истинско легло с балдахин в средата на този пуст плаж, нали? С малка етажерка за книги до него. Не вярваше, че ще те донеса на ръце до тук, а морския бриз ще вее воалите около нас, в опит да открие на морето, колко прелестна си, облечена само в голотата си и обожанието ми. Не вярваше, че не се отказвам да сбъдвам мечти и да преплитам своите с твоите?…

Мога да те докосвам като бриз. С онази прелитаща топлина, която дори най-фините фибри на кожата ти едва долавят, но някаква магия ги кара да настръхват, а ти чувстваш как тази топлина се разлива по теб и засенчва слънчевата. Завихря се, трепти и бушува под повърхността на кожата ти, изгаря те отвътре… и е способна да изпепели и двама ни…

Мога да те докосвам като вятър. Пулсиращо, бушуващо и бурно. Да скъсам воалите на балдахина и да ги отвея далеч навътре в морето… като откъснати ангелски криле, които не заслужаваме, заради греховната ни ненаситност…

Мога да те прегръщам като морето. Навсякъде. Нежно. И безкрайно… Да те нося на повърхността на вълните си и да те обливам с ласките си…

Но няма да съм бриз, нито море, нито вятър. Защото съм тук и съм себе си. И моите длани ще парят по твоята кожа, а устните ми ще татуират музика по тялото ти. Ръцете ти ще ме прегръщат и разкъсват едновременно. Въздухът ще се скрие под пясъка и ще свисти наоколо като в пустинна буря, морето ще се стъписа от звуците, а светлината ще се свие на топка и ще избухва в заря пред невиждащите ни нищо очи. Устните ни ще се напукат толкова, че ще сме готови да се изпием взаимно, за да утолим жаждата си… за докосване, чувстване и сбъдване…

И, въпреки това, въпреки всичко, нито твоето, нито моето удоволствие ще е съвършено, докато освен тялото си, не разтвориш и душата си… за мен… където… да прокървя и да оставя своята… Не за да те обсебя, а за да те топля… за да те държа на ръба на онова другото, пърхащо, оргазмено усещане, което те изпълва отвътре… всеки ден… Което не е импулс, а нирвана… Което не е клетка, а най-вълшебното освобождение… да бъдеш себе си… Обичана. Желана. Истински и безгранично. Без условия.

Само това ще осъществи теб, ще осмисли мен и ще ни сбъдне… взаимно и истински…

Сутрин е… С аромат на капучино, море и обичане… Събуди се…

Драскотини

Времето, което си изгубил за твоята роза, и грижите за нея я правят толкова важна за теб. (Екзюпери)

Намерих го в един ъгъл на пристройката зад къщата. Беше уплашено, безпомощно и ранено. Гледаше ме с ококорени очи и показваше зъби, готово да атакува всеки и всичко, което се доближи до него. Бях го забелязал вече предните дни да притичва из двора, но селските котки около нас бяха почти диви и нямаше никакъв шанс да го примамиш по някакъв начин. А и в нашата къща, освен през лятото, не живееше никой през годината и животните нямаха време да свикнат с присъствието ни. В най-добрия случай прекарвах месец и половина на село през ваканцията – обикновено само с баща ми.

Беше малко коте, вероятно отбито от майка си, но малко. Не знаех какво му се бе случило, но едната предна лапичка бе много окървавена, а сякаш и другата не бе съвсем наред, но не можех да видя добре. Понечих да го пипна, но то хвърли искри с очите, озъби се още повече, изсъска лошо и аз се дръпнах. Изчаках малко. Понечих пак, но то изпълни точно същия ритуал и аз пак се дръпнах. Реших, че трябва да му засвидетелствам по някакъв начин добронамереност, влязох в къщи и отрязах някакво парченце салам от хладилника. Като се върнах, котето още стоеше в ъгъла. Мислех си, че ще избяга докато ме няма, но животинчето може би беше по-безпомощно отколкото изглеждаше. Понечих да му подам саламчето, но то пак се наежи и аз му го подхвърлих близо до муцунката. Дори не го помириса. Не прояви абсолютно никакъв интерес. А аз не знаех какво да правя.

Останах при него и седнах да го наблюдавам. Бях не много голям – май трети-четвърти-пети клас. Котето се държеше адски враждебно, а бях виждал на какво са способни полу-дивите котки. Това, че бе малко едва ли го правеше по-миролюбиво, а и никак не му личеше да е такова. То стоеше и ме гледаше. Не можеше или не знаеше къде да ходи и какво да прави със себе си, но не ми позволяваше да го докосна. Продължение

Капки джаз

Ароматът на дъжд във въздуха явно ме провокира да пиша. А всъщност изпитвам наркотичен глад да чета. И не купчината книги покрай леглото ми, започнати и изоставени до средата, които не намирам причина да довърша. Чета буквички около себе си, макар да предпочитам да чета в очите ти. Чета наоколо, защото нямам къде да се вгледам. Освен насън… и мисля, че вече знам защо хората не можем да контролираме сънищата си. Вероятно, иначе много от нас няма да имат причина изобщо да се събуждат. А с мечтите може да е различно – те винаги са в твоята посока. Наяве. Ако имаш куража да се размечтаеш. И да ги следваш… Винаги ми е било интересно защо на английски имат обща дума за мечти и сънища…

Няколкото капки по предното стъкло ме карат да се протегна към радиото и да превключа на плейлистата в телефона ми, която знам че харесваш. Знам го първосигнално. Необмислено. Изначално. Сякаш винаги съм го знаел. Плейлист, който може да запълва тишината в купето по пътя, но не може да запълни седалката до мен.

Не пускам чистачките, защото имам нужда от още… капки… джаз… и нощ… От път пред себе си, който дори трудно да виждам на фарове, да води погледа и сърцето ми. И в един момент, поглеждайки в страничното огледало отдясно, да мярна познат силует с периферното си зрение… твоят притихнал и заслушан силует, почти слял се със седалката и с нощта. Притворила очи, за да чув(ств)аш по-добре. И тишината изведнъж ще спре да бъде празна. Мълчанието ще придобие смисъл. А музиката ще зазвучи уютно.

Пътят ще загуби значение, защото географската му посока може да сочи навсякъде, но тази другата, която всъщност ще ни заведе наистина някъде, може да бъде само една…

А дъждът ще ухае на пролет…

Дъжд

Неделният дъжд беше различен. От онези, които запомняш. Без да има как да се удавиш в него, защото не е достатъчно проливен. Няма и как да останеш сух, защото вали доволно за да попие поне в косата ти, но не толкова, че да си струва да ползваш чадър.

Не обичам чадъри. Създават илюзия за уют – от онзи вид, който имам в излишък. Илюзия, която продължава две преки, до таксито, в което потъваш. Или до някой неравен тротоар на тъмна софийска улица, в която едно „Лека нощ“ лесно се превръща в тихо несбъдване. Илюзия за близост, която не се научих да ценя. Защото понякога близостта си струва дори да трае ден или само половина. За повече все няма време, място и повод. Нито причина. А чадърът винаги е лесно извинение да те прегърна и повод за кратковременна близост… Дъждът е очевидната причина, а мястото няма значение…

Само че обикновено не нося чадър със себе си. Тъпо е… все едно случайно да се окаже, че имам презервативи. Никога не може случайно да имаш чадър или презервативи. Освен това обичам този дъжд, който иначе бих споделил, ако можех. С теб и с протяжността на времето. Това е точно онзи дъжд, който няма нужда от нищо друго освен присъствия. Повече от едно. Онзи дъжд, който може да е малко по-топъл… иначе… ако за близостта не бяха нужни причини, извинения и хронометър…

В понеделник сутринта изстъргах несподелените дъждовни капки, замръзнали по стъклата на колата ми. Вероятно последният лед по стъклата за тази зима. И последното… още какво?…

В крайна сметка никой не може да е толкова жесток, колкото аз бих могъл към себе си.

Ти не порасна

дните
са подути
до пръсване
с липси

ти чакаш
да те намеря(т)

аз търся
да те открия

все за малко
и повече няма

аз остарях

ти не порасна