За 2018 година без излишен оптимизъм

От самото начало бързам да заявя, че този текст няма да е песимистичен. Уточнявам го, защото черно-бялото мислене у нас е еталон за преценка на всичко. Ако не си весел, значи си тъжен; ако не си умен, си тъп; ако не си десен, не може да си нищо друго освен ляв, даже направо комунист. Няма средно положение. Какви са тези уклончиви работи – уточни се, мама ти стара, че иначе объркваш хората! Та се уточнявам… ама не за да улеснявам някого. Защото, щем – не щем, живеем сложен живот и нещата няма как да са простички.

Не съм песимист за 2018 година, защото има достатъчно причини да гледаме на следващите няколко месеца с надежда. Добрите новини са свързани с подема на икономиката (и у нас, и в Европа) и с очакванията за още повече ръст, и с липсата на някакви кой знае какви очаквани събития, отключващи потенциални сътресения. В европейски контекст най-интересни може би ще са парламентарните избори в Унгария и Италия и вероятно локалните във Великобритания. От президентските избори в Русия едва ли можем да очакваме нещо различно, но пък изборите през ноември в САЩ вероятно ще са много любопитни.

Липсата на излишен оптимизъм е свързана с България. И с наблюдението, че картелът, който управлява държавата (и политическият му параван) става все по-безочлив и дебелокож. Липсата на критична парламентарна опозиция (ако изобщо може да говорим за каквато и да била опозиция в текущия парламент), отсъствието на четвъртата власт – медиите, като фактор в политическия живот (чрез обсебването им или чрез притискане на собствениците им), и липсата на критична маса гражданска (ре)активност – тези три отсъствия съвсем естествено водят до липсваща демокрация в държавата ни.

Продължение

Бебето с мръсната вода

След последните ми публикации за Каталуния се озовах в ролята на страна, или поне на адвокат на едната страна, което само донякъде се доближава до действителността. Симпатизирам на каталунците, така е, но то е защото следя проблема им отдавна и бих симпатизирал на всяка група хора, които имат проблем, който държавата, в която живеят се прави, че не забелязва, и отказва да обсъжда.

И преди ескалацията на напрежението, и сега твърдя едно нещо, което остава встрани, а иначе е важно – има само едно решение на такива проблеми и то е дипломацията. Навременната дипломация може да предотврати много. Закъснялата може само да закърпи положението. А в същината на дипломацията не е някаква страшна тайна наука – просто нагласата за общуване и разбиране. Извън контекста на Каталуния имаме по-голям проблем и той е, че превантивната и навременната дипломация се прави от лидери, а закъснялата от followers.

Допуснат е да бъде неглижиран проблем, който тлее от години, докато хората, засегнати от него, са принудени да го ескалират, а отсрещната страна да отговори с насилие. Това е провал! Провал не просто в политическия диалог между Барселона и Мадрид, а институционален провал в европейски мащаб. Заради политическите „приятелства“ и личния си комфорт, европейският естаблишмънт си докарва нова криза и рискува нестабилност с неясен хоризонт и непредвидими последици. Което е най-малкото безотговорно!

В последните дни разбрах, че съм станал анархист, футболен фен (нищо че дори не гледам футбол), комунист, хибридчик, рушител на европейската стабилност и какво ли не, само защото разказах и защитих другата гледна точка…. Пичове, ако наистина си мислите, че с две публикации в блога си, които бяха препубликувани на няколко места, мога да разклатя устоите на ЕС, нали съзнавате, че по-големият проблем навярно не е у мен, а някъде там, където се клати.

Наистина ли позицията на другата страна не заслужава да получи публичност и нужния респект, дами и господа демократи? Наистина ли страхът от лечението на раната на единия ни крак ще ни кара да стискаме зъби и да се правим, че няма рана, докато тя гангреняса и ни отрежат крака, или ще чакаме да пропълзи по цялото тяло?

Наистина ли си мислите, че крепим устоите на ЕС, като се правим, че не виждаме пукнатините и спестяваме критиките и тревогите си? Вместо да търсим и да се оглеждаме за нови и свежи идеи (и от ляво, и от дясно!) или поне да обмислим тези, които са на масата и имат рационална база – като появата на някаква общоевропейска изпълнителна власт, но и някаква форма на „децентрализация“ или „федерализация“ на териториите с адекватна автономност и самоуправление. Крепенето на текущия изхабен и безидеен предимно административен политически елит на Европа, от страх да не счупим нещо крехко, не е креативно. Трябва да се случи нещо в ЕС, след което да не трябва да изтръпваме непрекъснато, че всеки конфликт може да означава краят му. Нужна ни е Европа, която действа, преди да е станала беля, а не такава, която бездейства дори когато кръвта е обляла новините. Нужна ни е Европа не като виртуална абстракция, а като реалност, от която сме част и нещо зависи от нас.

Днес Европа задълбочава кризата като ЕК не осъжда насилието, потвърждава доверието си към Рахой като лидер, който можел да разреши проблема, и който проблем продължава да разглежда като вътрешен за Испания. Той обаче е вътрешен и за Европа – това не е нито Крим, нито Кюрдистан, дори не е Ердоган. Политически и юридически тази безхарактерна позиция може и да е безболезнен и легитимен ход, но обикновеният европеец (не само в Каталуния) вижда как Европа продължава с позата на щрауса, с широко затворените очи и се чувства предаден и излъган в надеждите си. Ако Европа не реагира сега, как очакваме, че ще реагира утре? Кое изобщо кара Европа да реагира, това, което си мислим, че виждаме всички, или взаимоотношения и политика под повърхността? В такива моменти Европа олеква, и това е, което много трябва да ни тревожи.

Вчера с приятели обсъждахме колко безчувствени сме станали към човешкото. Преценяваме политическа тежест, обществен резонас, исторически проекции, възможни конспиративни теории, а сме тотално имунизирани срещу човечността. Пребиват мирни хора – ми к’во, то е законно, референдумът не е, що няма и БТР-и. Ама искали да гласуват – ми те всички, ако поискат…

Изхвърлихме бебето с мръсната вода, отбеляза една приятелка. Губим битката за човечността, за равнопоставеността ни, за мястото на жената в обществото, за човешките ни права, заобиколихме се с черно-бели клишета, че всяко ляво е комунизъм, всичко зелено е ляво, само дясното е демократично, но ако не е, тогава е фашизъм, зад всяко нещо стои или сянката на Сорос, или мрежата на Путин, завърна се безмозъчният патриархат, в който правото е на най-стария или силния с ножа и хляба, щото така е било и трябва да бъде… загробили сме погледа в пъпа си, защото те, политиците, толкова могат, дай да се радваме на тези, че иначе кой знае какво ни чака…

В рамките на една друга Европа нямаше да има проблем, ако няколко милиона души, до вчера броени за испанци, от утре ще се водят каталунци, или джедаи, ако поискат, щом остават в общия пазар и в наднационално обединение със същите релации и отношения с останалите. Но проблемът с Каталуния вече не е проблем на Испания, а на Европа. Пазарите не реагираха тревожно до последно, въпреки всички приказки за отделяне, но вчера полицейските палки удариха и еврото.

А поставяте ли се на мястото на тези каталунци, които не искат отделяне от Испания? Замислихте ли се, че бяха вкарани в ситуация, в която, ако не отидат да гласуват, ще надделеят индепендистите, особено след напрежението в последните дни. А ако отидат, ще бъдат пребити наравно с останалите от жандарите на същата държава, към която искат да принадлежат! Това ли е осигуряване на законност и правов ред? Няма оправдание (и бъдеще) за никое правителство, насъскало полицията срещу гражданите си! И няма място за такова в Европа!

Това не се забравя! Това не е моята Европа! Това са си казали много хора по света вчера – и това е друг проблем, който не можем да си позволим да не видим.

Иначе, наистина ли считате, че всички законни неща са непременно правилни и силовото налагане на законност е демокрация? Не е – болшевизъм е. Демокрация има, когато мнозинството решава, но взема предвид мнението на малцинството, а не го пренебрегва. Законите отдавна не се изсичат на каменни плочи, нито са някакви икони. Те следват развитието на обществото. Създали сме си ги сами, за да пазят правата ни, а не обратното. Законът спира да има значение, ако се отдалечи толкова от смисъла и полезността си, че хората започнат да живеят с усещане за накърнено чувство за справедливост. Тогава никаква сила и армии не могат да го спасят. А дипломацията е закъсняла!

Граница

Някои неща са не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи.

С Капка Касабова се оказваме връстници. По-голяма е от мен с едва няколко месеца. Съзнавам това, докато прелиствам първите страници на „Граница“ и откривам съвпадения във времето и гледните точки към събитията от сходен с моя възрастов ракурс. Не вярвам обаче, че тази книга ме докосна толкова дълбоко само заради това.

Написана е виртуозно. Рядко може да се открие толкова много поезия в проза, която е само донякъде документалистика, само донякъде пътепис, но най-вече е съпреживяване… на онези балкански трагедии, които още кървят. Съпреживяването им по най-истинския възможен начин – като лични, човешки истории, които засядат в гърлото.

Корица на Граница от Капка Касабова

Не мисля че съм чел по-човеколюбива книга напоследък. С историите си за прокудените, заселените, избягалите и завърналите се заради световните и балканските военни сблъсъци, или пък заради желязната завеса, с историите за убитите и убийците им, „Граница“ е учебник по човеколюбие. И трагедиите на загубилите своите любими хора и тези на техните палачи са разказани честно, без драма или стремеж за възмездие – произнасянето на присъдите е оставено в ръцете на времето, а то, оказва се, е суров съдник.

Границата формално е тази между България, Гърция и Турция, но книгата я мести и размива непрекъснато, защото хората от едната страна и от другата са толкова еднакви, че човек се пита колко много политическа жлъчка е разсипана върху ни, но тя пак не стига да спрем да бъдем хора и комшии… въпреки кръвопролитията, предателствата и… границите в собствените ни глави.

— Видях ги за малко, преди да ги покосим с картечниците — разказа ми граничарят. — Хубави момчета бяха, левенти. Най-лошото беше, че след това трябваше да ги разчистим от гората, от дърветата съм ги чистил, ти казвам, парче по парче. Оказа се, че не носят никакви гранати, просто са бягали. И докато чистех, не ми излизаше от главата майката.

Историята започва от Странджа, нестинарите, граничните застави на комунистическа България, пропълзява към Родопите, оттам през Гърция и Турция, за да завърши отново в Странджа. А по пътя разказва за бягащите от комунизма, от войните – от тогава до днес – за тогавашните бежанци и за днешните бежански лагери. За тогавашните изверги, и за днешната безчовечност. За добротата и за предателите. За легендите и преданията. За омразата и за любовта. За спасените и за пожертваните (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За прокудените и преселените (българи, гърци, турци, помаци, евреи, цигани). За преименуваните насила… и по няколко пъти. За нас – вечните бежанци – балканците, каквито и иначе да се наричаме.

Прочетете тази книга! Когато и да го направите, ще бъде ужасно късно. Това, за което се разказва в „Граница“ така или иначе вече се е случило и не може да се промени, но не бива да се забравя. Защото към бъдещето можем да гледаме не с границите в главите ни, а само с безграничността на човеколюбието си – поне ако искаме различно бъдеще за идните поколения.

Местните я наричат Крейнеро, леко изкривяване на гръцките думи крио неро, студена вода… Върху камъка на чешмата все още личи съветска звезда, издялана и датирана 1971 година… Водата на Крейнеро е като името си: студена, вкусна и тежка като желязо. Колкото и да пиеш, не утолява, само натежава. Казват, че независимо откъде си, ако дойдеш да пиеш три пъти, ще продължиш да се връщаш в тази долина между България и Турция, при тази чешма с побългарено гръцко име, въпреки че усещането е за място без страна, без националност, място за всички и за никого.

P.S. Заслуга за прекрасния текст трябва да бъде отдадена и на Невена Дишлиева – Кръстева за прекрасния превод, защото книгата е изначално написана на английски език.

Welcome back

Тя мисли известно време, после се усмихва, застанала на тъмнозеления фон на дърветата. Разбира оня особен език, който няма нищо общо с произнесените думи.
Робърт М. Пърсиг – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“

Почти бях забравил паролата за този блог. Не бях обновявал дори плъгините, нито гледал коментарите. През последните месец-два водя много диалози, но на живо. Вслушвам се в думите повече от всякога. Вглеждам се по-често от обикновено в обичайното си ежедневие. И преоткривам много. Говоря малко, но казвам повече. И така е далеч по-хубаво. И много истинско.

Този блог винаги е бил парченце от мен. И ще продължи да бъде. Дори когато си взимам отпуск за седмици и месеци…

Иначе пътувах. Това лято пътувах повече от друг път – в различни посоки. А аз обичам пътуванията – особено споделените и съпреживените. Но няма да пиша за тях. Или поне не сега. Мисълта ми е, че когато човек пътува, често открива нови места, нови хора и дори частици от себе си. Или преоткрива много познати неща под друг ъгъл, дори замрежени с паяжини ъгълчета от себе си или своето alter ego.

Тук в този блог отдавна чакат реда си много текстове и теми, които ме вълнуват. Неща свързани с мечтите ми, с бизнеса и света на технологиите. Напоследък бях твърде фокусиран в личната си егоцентрична пустош, в безполезни метафори или (опити за) литературна шизофрения – теми, които други блогове експлоатират далеч по-добре от мен ;-p

А това, на което ме научи това лято е, че много неща се казват, чуват, случват или усещат без думи. Или с най-обикновени такива. Важните неща нямат нужда от метафори. Тогава безсънието се превръща в споделяне, пространството става дом и дори случайните хотелски стаи започват да участват в заговора на Вселената със спиращи дъха гледки към безкрайността на изгревите.

Welcome back!

Катедралата

Този текст ще стои неадекватно в моята лятна RSS-емисия. Зная го. Написан е преди няколко месеца по необичаен повод. Пускам го сега само за да се отърва от него. Няма друга причина. Призраци си имам достатъчно.

Имам един текст в своя блог – кратка чернова… която никога не бих искал да публикувам. Тя съдържа най-големия ми страх, в няколко думи. Всъщност в едно-единствено изречение. Щях да го направя, преди няколко седмици, когато започнах да пиша тези кратки неща, които нарекох не-хайку. И точно тогава нещо се случи.

Не вярвам в съдбата… освен когато се случват хубави неща. Защото е толкова рядко, че именно заради това си струва да повярваш в тях. И в себе си. И в този отсреща… Особено, когато са истински и сте се уверили, че можете да се докоснете. Когато думите са ви срещнали и са останали встрани – прочетени, преглътнати, задавени, недоизказани… за да направят път на нещо друго… във въздуха.

Чудя се, дали не забравяме подсъзнателно въпросителните, когато всъщност не искаме да питаме? Особено когато такива въпроси винаги звучат като отговори. И страховете ни са толкова общи, но аз трябва да съм този, който да ги превъзмогне пръв. Да започна поне да изглеждам мъничко смел. Защото истински смел може да е само този, който не се бори сам с това, което се надвива само със заедност.

Преди няколко дни застанах пред Невски и стоях там повече от половин час на студа. Отвън. На дистанция. Живея вече 11 години в София и никога не се осмелих да прекрача прага на катедралата. Държах едно цвете и вероятно изглеждах глупаво, но изобщо не ми пукаше, нито дали, нито кой ще ме види. Защото за първи път в живота си имах толкова истинска нужда да повярвам. В нещо. И най-вероятно в себе си. Заради най-смисленото нещо в моя живот дотук. И заради съвпаденията и заради различията. Защото толкова ме беше страх, че предстоеше не просто да се помоля, а да се преборя за нещо, което не бих могъл да побера в никоя катедрала… И осъзнах, че ако не го направя, всъщност нищо друго не би имало значение… или по-добре да си остана там, на паважа… forever.

Защото най-лесно е да продължим да се страхуваме поединично. И вероятно е толкова трудно да спрем, защото толкова много сме свикнали. С бездните безцветно ежедневие и по своему комфортния уют на думите, които са отдушник – докосват, но… не топлят… никого.

Думите са минало – като образите, които рисуваха, а също и представите ни. Не ги харесвам такива. Те имат някакво значение, защото са причина и отправна точка, но нищо повече. Единствено важно е не какви сме били, а какви ще бъдем, и всичко това отпред, което всъщност зависи от всеки от нас – и заедно, и поотделно. И очаква да бъде измечтано и сбъднато, пожелано и случено. И не се нуждае от безразсъдна смелост, а от простичка надежда, най-обикновено доверие… и много малко вяра… Думите могат да са бъдеще, само ако го поръсим отгоре им… в действителност.

Преди да тръгна към теб, погледнах катедралата… и си обещах да прекрача прага и, когато в ръката ми е твоята.

14 март 2012
София