On the Road (2012)

the only people for me are the mad ones, the ones who are mad to live, mad to talk, mad to be saved, desirous of everything at the same time, the ones who never yawn or say a commonplace thing, but burn, burn, burn like fabulous yellow roman candles exploding like spiders across the stars.
― Jack Kerouac, On the Road

Преди две лета си мислех как още следващото в никакъв случай няма начин да бъде поредното пропуснато. Мислех си, че да напуснеш корпоративния свят е достатъчно за да разполагаш с времето си. Но се оказа недостатъчно. Пропуснах и следващото лято. Защото ти може и да напуснеш корпоративния свят, но той да не те напусне. И защото свободата да направиш това, което искаш не е свързана с напускания. Свързана е с пристигания – там, където искаш да отидеш. Или поне с посока. И ако не заедно с някого, който има значение, то поне с осезаема липса на… липси.

А няма пристигания без пътувания. Точно както и новите мечти, планове и съдби минават през раздялата със скелетите в гардероба. Дори да не им организираш публична екзекуция със сигурност е наложително да загърбиш поне тези, които те държат увиснал в безтегловността на колебанията. А те могат да са много. И да са лепкави.

Затова, преди да съм пропуснал и това лято – време е за глътка въздух, няколко изгрева, малко повече залези, поне един концерт, пясък, няколко хотелски стаи, планирани поне 1500 километра между поне 5 спирки по маршрута, три обектива, два фотоапарата, iPad, евентуално някакви снимки, две хартиени книги (и за всеки случай още няколко в kindle-а), прилична купчина размисли, шепи празни приказки и може би нови приятели или познанства.

Изглежда достатъчно за седмица. Но няма да е. Никога не е достатъчно. По принцип. И заради липсите…

Думите

– Не пишеш… – промълвява.
– Не пиша. – отговарям.

Понякога имам нужда да отида някъде, където никой не говори езиците, на които бих могъл дори половинчато да общувам. Не знам дали все още има такова място, където да е тихо, да има море и никой да не говори.

Защото думите олекват, когато няма нищо или никой зад тях. Или пред тях. Когато няма кой да ги чуе, независимо дали ще бъдат написани и прочетени от стотици. Уморих се да хабя думи напразно. Които уж са думи за вглеждане, сближаване и сбъдване. А всъщност сe превръщат в банални изречения, които просто увисват в тишината на чашите помежду ни. Преглътнати между виното и сдъвкани с хапките, останали единствен повод за виждане и разговори.

Защото между думите и мен няма знак за равенство. Те са само част от всичко. Извън словесния си образ съм жив и дишам. И се лутам. И се опитвам да се прескоча. И греша.

Но когато говоря между редовете, то е за да кажа повече, а не по-малко. Понеже ненавиждам думите, ползвани за прикритие… на страхове, на истини, на обърканост, на колебания, на недоверие… Защото, когато вече се съмняваш в нещо, въпросите дали това съмнение е оправдано или истинско са безмислени. Отговорите още повече. То е усещане – и думите няма да го заличат. А от потвърждение на очевидното полза няма никой. Правилните въпроси са други, насочени са навътре към теб, а отговорите трябва да бъдат болезнено груби за да свършат някаква работа. И не се състоят от думи… а пак – от усещания.

Думите, които само хапят и оставят синини, отминават и се забравят. Имат значение единствено думите, които пускат кръв и оставят белези. Или лекуват рани…

Иначе просто ги хабим (заедно със себе си). Независимо дали злоупотребяваме с тях, замеряйки се псевдо-интелигентно със сложни метафори и иносказания, или когато си обещаваме да стигнем до края на света, а не успяваме да преминем Петрохан.

Не пиша, когато нямам какво да кажа. Или на кого. И когато няма смисъл… as usual…

Аватар

Прибирам се към къщи след купчина бири и няколко приятни разговора, но настроението ми продължава да е късогледо. С астигматизъм.

Напоследък не обичам петъците. Предвестник са на празни уикенди и още по-безцелни размисли, които не ме водят до никъде. И вероятно, опитвайки се да отложа уикенда, се запътвам отново към офиса. Разминавам се с черно-бели хора по улиците и дефокусирани светлини около тях. И размазани в локвите отражения…

Отново вали. Тази пролет не иска и не иска да се случи. Заглеждам се в мартеницата на ръката си, която още не съм свалил и се опитвам да си спомня от кого е. Безуспешно, защото няма значение. Така или иначе, не е от теб.

В асансьора пътувам безмълвно с много красиво момиче. Мисля, че ми направи впечатление, още когато преди осем-девет години за първи път прекрачих прага на Интерпред. Очите и са пъстри, а лицето и е бяло, красиво и много нежно, но винаги каменно. Толкова години не прочетох емоция. Никаква. Сякаш носи маска. Неотдавна я нарекох в съзнанието си аватар, защото не мога да се отърва от усещането, че е някакво копие на самата себе си, която е някъде там, но не съвсем или не точно в това време. Правя и път да излезе първа от асансьора и слушам ритъма на отдалечаващите се токчета. Аз не бързам за никъде…

Завързвам една от обувките си, която се е разхлабила и кимам на портиера зад рецепцията преди да изляза отново навън. Той (или аватарът му) ми отговаря едва забележимо. Виждам, че през това време момичето-аватар е стигнало почти до светофара.

Късно е. И тъмно. Дъждът се опитва да спре. И наоколо става още по-пусто. Което ме кара да се замисля с аватарите на колко хора се разминах и разговарях днес?… Понякога далеч не толкова беземоционални. Напротив… Но все така вгледани в себе си. Не в теб. Сякаш няма значение кой си. И отвъд периметъра на невъзможната им за докосване граница е някак толкова свистящо тихо…

В кварталния магазин си купувам само прясно мляко за двете най-ранни кафета през уикенда, които ще изпия пред компютъра или iPad-а си, преди да изляза навън, а на входа се разминавам с тийнейджърската компания на едно съседско момче. Всички до един с нафуканото поведение, речник и стил на мачовци. И прекалили достатъчно с поливането с парфюм. Поне двама от тях, заради атомния взрив от два доста обособени аромата, които атакуват ноздрите ми. И случката е повод да се замисля, дали съвременните жени не заслужават мъжете си именно такива, каквито са. Възпитавайки си ги такива, харесвайки си ги такива после, и търпейки си ги същите. Успявайки успешно да се убеждават междувременно, че всички са еднакви.

Докато влизам в къщи си спомням как един тест миналия уикенд ме определи като изразен екстроверт, а всъщност винаги съм се самоопределял като интроверт. И не само аз. Но тогава бях тийнейджър. А дали сега тестът няма основание да ме сложи в другата графа, след като дори в момента с лекота измъквам отломки цинизъм, самоирония и меланхолия изпод яката си и ги захвърлям в нищото пред себе си… така де – в Интернет… Пък и без това, напоследък е модерно да се пише по този начин. Черногледо. Драма, кръв и ах, ох за любовта… и непременно със сложни метафори и завързани изречения.

А тя, любовта няма особена нужда от думи. Още по-малко от възклицания. Любовта е простичка. Семпла. Дори наивна и глупава…

Преди време близка приятелка ми каза, че не посмяла да Like-не във Facebook мой текст, защото звучал твърде еротично. И непрекъснато се чудя, дали наистина не прекалявам? Не точно с еротиката… с много неща… С откровеността си най-вече, в този свят, който очевидно предпочита комфортните маски на аватарите ни.

Не знам какъв би бил моят аватар – напоследък се чувствам като кактус. Настръхнал и бодлив. Абсолютно подготвен за живот при оскъдни валежи. Листата ми са еволюирали до бодли, които, освен че помагат за изпаряването на по-малко вода, евентуално плашат другите аватари. Грозноват, но поне истински.

Иначе някои кактуси понякога цъфтят… рядко, най-често нощем… И вероятно не в този живот.

Сутрин

„…at the slightest touch, or mere whisper of breath on her next, her body responds, like a flower in the sun, glistening with the morning dew, she welcomes… she invites… she obsesses me”

“in the shadows, this is where she hides her mystery, her secrets, her desires… and maybe… her truth…”

Сутрин е… но през лятото слънцето се вдига бързо и рано затопля всичко наоколо… блести закачливо по повърхността на морето и те гали навсякъде. Ще му помогна да те събуди, защото има дни, в които да сънуваш наяве е по-красиво. И по-истинско. И можем да сънуваме заедно.

Не вярваше, че наистина ще сглобя истинско легло с балдахин в средата на този пуст плаж, нали? С малка етажерка за книги до него. Не вярваше, че ще те донеса на ръце до тук, а морския бриз ще вее воалите около нас, в опит да открие на морето, колко прелестна си, облечена само в голотата си и обожанието ми. Не вярваше, че не се отказвам да сбъдвам мечти и да преплитам своите с твоите?…

Мога да те докосвам като бриз. С онази прелитаща топлина, която дори най-фините фибри на кожата ти едва долавят, но някаква магия ги кара да настръхват, а ти чувстваш как тази топлина се разлива по теб и засенчва слънчевата. Завихря се, трепти и бушува под повърхността на кожата ти, изгаря те отвътре… и е способна да изпепели и двама ни…

Мога да те докосвам като вятър. Пулсиращо, бушуващо и бурно. Да скъсам воалите на балдахина и да ги отвея далеч навътре в морето… като откъснати ангелски криле, които не заслужаваме, заради греховната ни ненаситност…

Мога да те прегръщам като морето. Навсякъде. Нежно. И безкрайно… Да те нося на повърхността на вълните си и да те обливам с ласките си…

Но няма да съм бриз, нито море, нито вятър. Защото съм тук и съм себе си. И моите длани ще парят по твоята кожа, а устните ми ще татуират музика по тялото ти. Ръцете ти ще ме прегръщат и разкъсват едновременно. Въздухът ще се скрие под пясъка и ще свисти наоколо като в пустинна буря, морето ще се стъписа от звуците, а светлината ще се свие на топка и ще избухва в заря пред невиждащите ни нищо очи. Устните ни ще се напукат толкова, че ще сме готови да се изпием взаимно, за да утолим жаждата си… за докосване, чувстване и сбъдване…

И, въпреки това, въпреки всичко, нито твоето, нито моето удоволствие ще е съвършено, докато освен тялото си, не разтвориш и душата си… за мен… където… да прокървя и да оставя своята… Не за да те обсебя, а за да те топля… за да те държа на ръба на онова другото, пърхащо, оргазмено усещане, което те изпълва отвътре… всеки ден… Което не е импулс, а нирвана… Което не е клетка, а най-вълшебното освобождение… да бъдеш себе си… Обичана. Желана. Истински и безгранично. Без условия.

Само това ще осъществи теб, ще осмисли мен и ще ни сбъдне… взаимно и истински…

Сутрин е… С аромат на капучино, море и обичане… Събуди се…

Ти не порасна

дните
са подути
до пръсване
с липси

ти чакаш
да те намеря(т)

аз търся
да те открия

все за малко
и повече няма

аз остарях

ти не порасна

Унес

устните ми
се разплетоха
на влажни нишки
и попиха
в мекотата
на бедрата ти

езикът ми
потъна
между тях,
трептейки
и се разтвори
в малки капчици Продължение