Истинската любов

За да се роди любовта е нужно само малко надежда. След това надеждата може да си отиде, но любовта вече съществува.

Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени, ако някой не и подаде ръка. Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване. Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване… Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето… много често завинаги…

Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо. Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива за да те възкреси или да те погуби завинаги. Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано… Когато се случи, ти просто знаеш, че това е ТЯ… знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз – знаеш, че нищо няма да е както преди… знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия…

Това е ИСТИНСКАТА любов – тази която остава, дори евентуално да си отиде някой ден – остава в някои от пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм. Остава в погледа и влагата в очите, остава в сънищата и спомените – остава едновременно в миналото и бъдещето… Защото само тя умее това…

За тази любов си струва всяка саможертва, всяка възможна или невъзможна цена, всеки миг и всеки дъх от краткото ни и чупливо съществуване. Дори ако тази любов опустоши сърцата ни завинаги… Тази любов идва за да остане и за да ни промени, и от нас зависи дали ще ни възвиси или погуби. Идва в косите на едно момиче и очите на едно момче, в сплетените им ръце, в една прегръдка или едни докоснати устни… Продължение

Пробуждане

Забравил бях…

Усещането е толкова силно, че сякаш продължавам да сънувам. А се събудих със сигурност, макар и само след 3-4 часа сън. Още щом отворих очи, знаех, че няма начин пак да заспя.

Заслушах се, но не чух нищо. Излязох от стаята. Тихо влязох в банята и се опитах да си измия зъбите без да вдигам никакъв шум.

Тя спеше свита на кравайче и реших, че трябва да и е студено. Внимателно я завих с още едно одеало и на пръсти се върнах в леглото си. Едва наближаваше 7 – беше адски рано да я будя.

Облякох се, а iPad-ът ми правеше компания през следващите два часа, преди да чуя шумолене и раздвижване в другата стая. Поколебах се малко, но почувствах, че трябва да стана и да отида при нея. Продължение

The past has passed

Очите ти ме гледат над чашата с latte, която си прегърнала с длани. Никога не съм разбирал добре езика на тялото и не мога да реша дали това е затворена поза и трябва да изразява защитна реакция, дистанция и предпазливост или е обичайното, надзъртащо любопитство на първите срещи. Или пък просто най-обикновено, здравословно любопитство. Съвсем недостатъчно персонализирано.

Говорим си за спомени. Което е абсурдно глупаво при положение, че нямаме достатъчно история за да имаме спомени… не и общи. Затова можем да си разказваме и споделяме само такива… ненужни… парченца разхвърляно минало, което не би трябвало да има особено значение. Заобикаляме и него… и нея… и всички тях… с които сме се разминали… Дискретни сме и двамата – избягваме фактите, не споделяме почти нищо конкретно… освен някакви проскубани до голо емоции, натежали с очакванията и неувереността на сбъдванията си. Преструваме се, че не разбираме, че ако е нямало разминаване преди, нямаше да го има това тук сега. А то може да е хубаво, ако се получи… Ако скъсаме с миналото… Или разчитаме, че еднаквостта на разминаванията ще ни направи по-близки… Или болките…

Наистина ли очакваме това да ни сближи?…

Иска ми се да вярвам, че очите ти в повечето време ме гледат, защото търсят бъдеще, а не минало. Но много ме е страх от погледите, които минават през мен – замислени и лутащи се… Иска ми се да мога да ги уловя и фокусирам, защото настръхнало ми напомнят за мъдростта на преживяното, дългите паузи безвремие, безкрайните дози загубване, на онези, прекарали известно време заедно, докато се превърнат в невидими един за друг и започнат да гледат през себе си, без да се забелязват…

Мога да се преборя с тъгата ти, с болките си, с меланхолията ни, с твоята самота, с моята самота, с абсолютно всичко видимо и невидимо… само ако не съм прозрачен…

Затова не искам да обсъждам миналото с теб… Заради бъдещето. И не – не е недоверие. Надежда е…

Жив

Обичам точно тази София, с която се сблъсках за първи път на Централна гара, преди толкова много години, опитвайки се да догоня влака, с който трябваше да отпътуваш. За да те видя за малко и просто за да бъда там. Пътувах цяла нощ, прав, в коридора на претъпкания влак, защото имаше значение. За мен. И пристигнах точно навреме… за да разбера, че е нямало значение. За теб.

Обичам точно тази София, която девет години по-късно ме доведе отново при себе си и ме накара да повярвам повторно, без да ми обещава нищо повече от илюзии. А само идиот би повярвал на илюзии за топлина и уют през декември. Но оттогава се радвам да виждам дъха си, когато се разхождам из софийските улици през зимата, защото се разминавам с толкова много, които не го забелязват. А аз вдишвам и издишвам…

Обичам тази София, в която като по Керуак, не ти е позволено дори да се наплачеш. И се чудя може ли да бъде толкова студено отвътре, че сълзите да излизат направо на кристали изпод клепачите. Но не мога да пробвам. Забравил съм как…

Обичам тази София, която не се отказва да ме убеди, че не бива да правя това, което чувствам, а това, което очакват от мен, за да не изглеждам странен, особен или различен. И не се отчайва, въпреки моята непреклонност и твърдоглавие… Все някой ден един от двама ни ще победи, а дотогава току-виж съм научил, че срещите са толкова по-малко възможни от разминаванията…

Обичам тази София, защото не познавам друга. Защото е без маска, истинска и откровена до болка. В действителност, не само на думи… За разлика от теб…

Повече черно кафе

Не помня кой от българските художници беше казал, че най-обичал да му мирише на кафе, на жена и на ателие, но няма как да не се съглася с него. През октомври се насилих да отворя сетивата си, да усещам аромати, да чувствам… Опитах се да подгоня всичките си сетива в най-различни посоки… дори и тези, които дълго време сякаш не бях ползвал и… открих, че са позакърнели… Трудно ми е да дефинирам точно как, но усещането е като, че ли някъде навътре има късо съединение… между слоевете…

Пиша малко повече от преди… тук вероятно трябва да смотолевя едно благодаря за посещенията в този сайт. Не бях виждал ръст от 65% спрямо предишен месец от 2008-ма или 2009-та насам… честно казано не се сещам за причината за това… Не мисля, че последните ми текстове си струват чак толкова. И не го казвам от скромност… Наистина не го мисля… именно заради онова късо съединение…

Това, което пишех преди беше много мое – извираше отвътре – а това, което пиша сега като, че ли е повече преразказ… Не знам какво точно преразказвам, но то сякаш се ражда някъде извън мен, встрани – и аз съм само проводник, който го вади наяве… Не, не съм се смахнал. Просто е наистина различно. Не знам дали това го прави повече или по-малко истинско. Но не е достатъчно на фокус за да ми харесва, да ме стимулира и да ме зарежда. Не го чувствам достатъчно лично… Продължение

Плажът на влюбените

Изчезват бавно по своите пътища
мечтите, примесени с минало.
С присъдата на слепи сънища
и със скръбта по спомени изстинали…

Есен е, Господи. Дни на равносметка. И на броене на пилците… Ти как си със сметките, Господи? Излизат ли? Май не, а? То кому ли излизат, Господи. Ние дето сме хора не можем да ги скалъпим, та ти ли дето си само Бог.

Пък и ги оплеска ти работите, Господи. Признай си барем. Ей, на – хрумнало ти човек да сътворяваш по свой образ и подобие. Ами що ти трябвало бе, Боже? Викат, бил си безгрешен, че то от това зер по голяма грешка къде бе, Господи? Свят си направил, небе, земя, дъжд, ама човек за к’во ти е?

Ей, дъжд казах, та на – вън от два дни като е заваляло, та не спира. Цяло лято капка нямаше. Ама и ти не си знаеш работата. И това нищо, ами що сгреши втори път с реброто Адамово? Ами третия път? Защо жертва сина си? Откъде ти щукна, че го заслужаваме?

Раждаме се, живеем някак си и умираме. И все едно, че никога не ни е имало. Какво оставяме след себе си? Потомство? Глупости. То също е преходно, осъдено като нас на бездушие.

Раждаме се и живеем, без вяра, без Бог, без цел. Живееш… Постоянно се блъскаш в стени, бориш се, въпреки ясното съзнание, че загубата ти в тази битка е предопределена. И защо тогава? Защото трябва, защото си се родил? Защото на някакъв си Бог му текнало да те има? И сега да вързвам мръвки, така ли?

Що бе, Господи, не пробваш ти да поживееш мъничко ами сина си пращаш. Ела, пробвай, пък ще видим, колко ще си доволен сред себеподобни, които не можеш да промениш. Не, и ти, Господи, не можеш. Ти разполагаш само с живота и смъртта – не и с щастието. Даже само с живота – по въпроса със смъртта сме горе-долу fifty-fifty. Продължение