Днес неволно видях едни прикрити сълзи. Тайно попити с пръстчета внимателно за да не бъдат забелязани от околните. Безмълвни сълзи, които… те стъписват, защото… имат значение. После отминаха, усмивките изгряха отново. Научих и тайната, която ги е предизвикала, но… се замислих. Защо е толкова лесно да нараняваме заради собствените ни страхове, заради личните си тревоги, заради собствения си дискомфорт или неорганизираност? Заради това, че е по-лесно да засегнеш фин и добър човек отколкото да се вгледаш в него или в себе си? Или заради друга някаква причина? Сигурно и аз нямаше да се замисля толкова, ако точно тези сълзи нямаха такова значение…

И си спомних откога не съм усещал собствените си сълзи по лицето си… Беше прикрито по подобен начин с ръка, зад компютъра ми, където прекарвам значителна част от денонощието и той неволно се превръща в свидетел на болките и радостите ми, в повече от машина и скъпа вещ, в нещо, към което малко или много се привързваш. Мисля, че никой не ме видя тогава… надявам се…

Прехвърлях това из главата си в колата по пътя към къщи тази вечер и някак неволно очите ми се навлажниха. Намалих малко скоростта, защото започнах да виждам малко по-трудно, но не посегнах с ръка към лицето си. Има неща, които не бива да скриваш от себе си…