София - Варна - София
Прекарах един хубав уикенд във Варна заедно с Роси и приятелките и. Видях се наживо и с Георги и неговият фотоапарат. С Калоян и Елена. Е, почти през цялото време валеше, но това не попречи да се поразходим покрай морето и да навестим порядъчно количество заведения в събота. Дъжда не попречи и на рожденния ден на Катя, която за съжаление беше тъжна и наранена. Загубила беше работата си току-що. По пътя обратно към София с Роси мислехме как можем да и помогнем поне временно да се поразсее малко. На мен едва тази сутрин ми хрумна една добра идея докато мислех какво точно да напиша тук…
Пътуването не мина и без приключения. А и за мен като почти нов шофьор си беше живо предизвикателство. Казвам почти нов, защото имам книжка от 7-8 години, но нямаше какво да карам през това време. Сега се налага да преоткривам себе си. За два дни обаче претъркулих 1200km и направих 15-тина часа зад волана, половината от които през нощта, което беше едно чудесно упражнение. С изненада открих, че същия път е тройно по-уморителен като пътник в автобуса. Шофирайки разстоянието почти не се усеща, липсва безцелното блеене през прозореца докато те тътрузи автобус и такива разни неща. Очаквах да съм гроги след 7 часа преход, но бях бодър като кукуряк.
Та за приключението… На отиване спрях на бензиностанция около Севлиево да долея газ, защото още нямам идея за размера на газовата си бутилка. Досега не съм я издухвал докрай предвид, че нямаше къде да пътувам толкова, а не исках изненади на такъв дълъг път при това нощем. Минаваше десет. Влязоха 25 литра. Хапнахме набързо в кафето на бензиностанцията и се почна. На първия завой след газстанцията – кюх – колата кихна. Запалих пак – след 500 метра отново изгасна. На пета поне с 80 км/ч? Отбих в едно отклонение и пофорсирах малко на място – като че ли ми се стори по-добре. Минах двайсетина километра и пак се задави. Реших да мина на бензин – никакви проблеми – върви като пушка. Сипали са ми някаква помия – мамка им. Минах трийсетина километра на бензин и пак щракнах на газ. Върви. Виж ти? Попътувахме доста така и почти повярвах, че шибаната газ не е толкова зле, когато пак кихна и категорично не понечи повече да продължи на газ. На бензин стигнах безгрижно до Търговище, където мярнах OMV и реших да долея изтинска газ. За съжаление влязоха само десетина литра, но това помогна. Колата си запали и стигнахме до Варна без повече ядове.
Приключението обаче беше по-екстазно по пътя назад към София. Обиколихме малко центъра на Варна и колата се държеше прекрасно, докато изведнъж на едно кръстовище изгуби мощност, шума на двигателя също стана особен – на високи предавки никаква я няма, на трета докарва докъм 40. Не гасне, но се гърчи нещо. Гледам температурата е ОК. Всичко по таблото е супер, но не върви. А вече стигнахме изхода на магистралата. Отбих в аварийната лента и спрях. Вдигам капака и какво да видя. Един хубав голям пластмасов въздухоховод зяпнал и отвътре ми се хили въздушния филтър. В този момент заваля и порой. Ей сега го втасахме. За щастие дъжда спря след 10 минути. Поумувах малко с какво мога да закрепя въпросния въздуховод на старото му място, но не измислих нищо особено оригинално, защото е на супер тъпо място и можех само да го подпра с нещо, което само по себе си е глупаво, защото подпирачката ще се изтърси на първата дупка. Какъв зор е видял този въздуховод, че да се сцепи така? Нямам идея… Имало и някаква скоба, която го е държала, но тя също някъде е заминала по дяволите. Помолих Роси да се обади на някой във Варна и да попита къде по това време наоколо можем да намерим сервиз или поне коя е най-близката бензиностанция за да закърпим нещата някак. Един от бившите и колеги предложи да дойде и наистина след десетина минути беше при нас. И той се изненада от ефекта – според него би трябвало да мога да карам и така. Да ама не. Поне не на газ. Като се прибере висналия капак и двигателя си пее щастливо и доволно, а като виси капака се дави и мъчи – няма мощност. Явно количеството въздух там е ключово. Той измисли някаква тел, а аз намерих една дупка. Привързахме капака и колата замърка щастливо отново. Остана един процеп, колкото пръст от единия край, където парче пластмаса просто липсваше. На първата бензиностанция купих някаква сребриста лепяща лента, с която го омотах и с превързан като ветеран от войната въздуховод продължих към София.
Това беше първият ми автомобилен хак 😉
Пътувахме горе-долу без ядове. Колата кихна пак два пъти на газ. Попътувах малко на бензин, но като цяло всичко беше ОК. Очевидно имам някакъв проблем с газовата, или с онзи въздуховод, откъдето някак влиза повече въздух от нужното през кръпката. Сега трябва да си водя колата на доктор. Но какъв зор, за бога, може да е видял толкова един въздуховод, че да цъфне така?
Така или иначе това беше най-страхотния уикенд от много време насам…
